Култура / Брой 8 (2991), Октомври 2022

„Навярно гротеската е най-честният начин да говориш за днешния опасен, празен, агресивен и много странен свят.“ С унгарския режисьор Дьорд Палфи разговаря Цветан Цветанов

Какво остава от свалените пътнически самолети и кому принадлежи то след смъртта на пасажерите? Чий е изобщо светът след няколко години война? На кучетата, на голите египетски котки, на мутантите, живеещи в блатата, на обикновените бедни хора, които хем са оцелели, хем сякаш съвсем не са? Във „Вечност“ (2021 г.), последния филм на унгарския режисьор Дьорд Палфи, действието се развива в близкото бъдеще в неназовано селце на унгарско-украинската граница. В сърцето на Европа от няколко години се води война. Наблюдаваме жителите на селището отгоре, през снайпер – някои от тях само минути преди да бъдат покосени. Има и други – живи, във военна болница. Без крайници, парализирани, без надежда, често и без душа… Представете си набраздените лица в близък план на герои от филм на Бела Тар (само че в цвят и в един постапокалиптичен контекст), представете си корпулентни еднокраки войници, играещи футбол с топка за тенис и патерици (тук асоциацията с образа на Гюла Деак от „Плешивото куче“ е колкото случайна, толкова и закономерна), представете си осеяната с трупове равнина и „върха на дъното“, там, където дори думата „отчаяние“ отдавна е загубила смисъл… В известен смисъл „Вечност“ отива по-далеч от „Таксидермия“, по-ранния филм на Палфи, спечелил му милиони почитатели през последните петнайсетина години, но вкарал го директно в черния списък в родината му.

Дьорд Палфи беше в Международното жури на седмия Бургаски филмов фестивал през лятото и заедно със съпругата си и съсценарист Жофия Руткай участва в дискусия с публиката след прожекцията на „Вечност“, създаден преди избухването на войната в Украйна, но говорещ много повече за непосредствената реалност, отколкото за някакво хипотетично бъдеще.

Господин Палфи, филмът ви „Вечност“ не би бил толкова въздействащ, ако преди това не познавахме „Таксидермия“, наистина ключов филм в историята на европейското кино, накарал доста зрители да погледнат на самото кино по нов начин.

Радвам се, ако наистина този филм е накарал част от публиката да гледа кино по друг начин, но режисьорът винаги има много различен поглед към филмите си. Тогава почувствах, че наистина сме създали нещо специално, много си харесвам този филм, само че след него ми беше трудно да направя трети. Исках да заснема филм като „Таксидермия“, но през последните петнайсет години нямах такава възможност.

„Вечност“ излиза на екраните през 2021 г., преди фактическото избухване на войната в Украйна, но днес няма как да не направим точно тази зловеща връзка.

Филмът говори за война. Ние го започнахме преди седем години. Макар конфликтът в Украйна преди седем години да не беше с чак такъв магнитуд, много от елементите за „Вечност“ са взети точно оттам – например сцената със сваления самолет в началото. Преди седем години обаче хората извън Украйна не възприемаха това като война, а по-скоро като кризисна ситуация на украинско-руската граница. За основа на филма ние взехме разказ на един унгарски писател (на Шандор Тар, от сборника „Нашата улица“, б.а.), в който всъщност не се говореше за война, а просто за всекидневието на бедни и изтерзани хора в пограничен район. Създавайки главния персонаж обаче, усетихме необходимостта да изградим и подходящ контекст за него, който в случая беше войната. Искахме да повдигнем наболели въпроси в нашето общество и погледът към днешна Унгария ни показваше нещо много близко до война, макар и без оръжия. Киното борави с визуален език, когато разказва истории, така че добавихме фона на войната, заснемайки една дистопична метафора. Само че когато стигнахме до момента да покажем филма, истинската война вече беше избухнала. И метафората се изгуби в истинската война, на която сме свидетели днес.

Дистопичните визии за света са доста присъщи на съвременното унгарско кино. Да вземем например „Белият бог“ на Корнел Мундруцо или дори „Контрол“ на Нимрод Антал, ако се върнем по-назад. „Вечност“ определено е филм от същото семейство.

Да, смятам, че е така, защото авторите изпитват необходимостта да бъдат критични, много критични спрямо системата. И доколкото унгарското общество днес е болно, наше задължение е да говорим за това. Филми като „Белият бог“ на Корнел и моята „Вечност“ говорят именно за обществото и поради това намирате сходства. Затова и при двама ни има съзнателен избор историята да бъде разказана в такава дистопична рамка.

Но степента на метафоричност обикновено е такава, че в един момент тя неминуемо се преплита и със своето опако – буквалността.

Важно е да се говори за жанра в случая, защото всички филми, които тръгвам да правя, в крайна сметка стигат до гротеската. Навярно това е и най-честният начин да говориш за днешния свят. Поне според мен този опасен, празен, агресивен и много странен свят не може да бъде разказан по друг начин. Затова я има и щипката хумор. Това е единственото, което можем да направим в случая. „Вечност“, разбира се, не е комедия, дори черна комедия не е, той е един много мрачен филм с мракобесни истории, но в него има и място за горчив, болезнен смях.

Филмите ви имат свой ритъм. Ако се върнем двайсет години назад – към дебюта ви „Хлъц“, минем през Final Cut, за да стигнем до „Вечност“, където работите с композитора Грилус Абриш, впечатление прави чувството ви за ритъм при построението на тези толкова различни един от друг филми.

Да, защото във всеки филм ритъмът е основното. В „Хлъц“ например музика няма. Но същевременно с всички звуци от реалността, шумове и т.н. той самият се превръща в музика – целият филм накрая се получи като мюзикъл. Final Cut, точно обратното, е пълен с музика от различни класически филми и без тази музика фактически нямаше да сработи. А срещата ми с Грилус Абриш, млад музикант, автор на електронна музика, беше щастливо стечение на обстоятелствата. Запознахме се преди около пет години, когато той написа музиката за предишния ми филм – „Гласът на Бога“ (2018 г., по мотиви от Станислав Лем). За „Вечност“ ми трябваше точно такава дълбока, мрачна музика, каквато той беше способен да създаде. Тя е, както чувате, минималистична, отново електронна, но със загатнат фолклорен елемент.

И от звука и ритъма съвсем естествено стигаме до цветовете. Защо главният персонаж Янош през целия филм обикаля с огромен жълт куфар, ставайки прекалено видим за снайперистите, през чийто спусък и ние наблюдаваме селото?

Снайперистите във филма нищо не пропускат. Няма значение дали искаш да се скриеш, снайперистът знае всичко за населяващите този свят и решава дали ще живееш, или не. Във филма снайперистът играе ролята на безмълвен разказвач и само той вижда цялата история. А куфарът не е преднамерено жълт или ярък – героят го взима от сваления самолет. Това е нечий куфар, който е станал ничий.

Но цветовете са важни – цветовете на сградите, плочките, цялата битовост и разпада. Гледайки вашия филм извън историческо-географския контекст, човек може да си представи и селце в Латинска Америка през 70-те.

Знаете ли, заснехме „Вечност“ в първото село, в което имахме възможност да го направим. Защото е много сложно да получиш разрешение от местните власти в Унгария за подобни снимки. Но имахме хора в нашия екип, които бяха роднини на кмета на това село. Беше лесно да отидем там и да снимаме.

Всъщност, за разлика от фабулата на филма „Бакурау“ на бразилците Клебер Мендоса Фильо и Жулиану Дорнелес, по света е трудно да получиш разрешение от местните власти „да стреляш“ по жителите на дадено селище, ако се позовем на двете значения на английския глагол shoot – „заснемам“, но и „стрелям“.

Да, това е фикционалната част. И нека да си пожелаем да си остане в сферата на измислицата.

Дьорд Палфи (род. 1974 г.) е унгарски филмов режисьор. Дебютът му в киното е с експерименталния филм „Хлъц“ (2002), отличен с наградата на името на Фасбиндер European Discovery на Европейските филмови награди. Той е автор на сюрреалистичната социална сатира „Таксидермия“ (2006), както и на Final Cut: Ladies and Gentlemen – майсторски колаж от кадри от класически филми от последното столетие, избран за закриваща прожекция на секцията Cannes Classics на 65-ия кинофестивал в Кан през 2012 г. „Вечност“ (2021) беше в официалната селекция на миналогодишното издание на кинофестивала „Черни нощи“ в Талин.