Култура / Брой 9 (2992), Ноември 2022

Възможен ли е чист разказ? И в него романната дълбочина да се припокрива с времето? Тези два въпроса, формулирани от Морис Бланшо по отношение на „По следите на изгубеното време“, пресъздават ли тайната на голямата творба на Пруст, трудно поддаваща се на дефиниране?

Какво обаче означава „чист разказ“? Чист наратив извън автобиографичния разказ? Припомням си казаното от Бланшо: „без примес, без друго в него освен същностното – същността, която предава себе си на писането в онези привилегировани мигове, в които се прокъсва конвенционалната повърхност на битието“ (прев. А. Колева). Или с думите на Пруст: „самите ни фрази и епизодите трябва да бъдат направени от прозрачната субстанция на най-хубавите ни минути, когато сме вън от реалността и настоящето; от такива циментирани капки светлина (трябва да бъдат) стилът и фабулата на една книга“. Впрочем това „чисто време“ у Пруст са възвърнати усещания, преобразувани в територия на въображението. В този смисъл романовото пространство в „По следите на изгубеното време“ е ясно структурирано: откъм „страната на Германт“ и откъм „страната на Суан (или на Мезеглиз)“, обединени накрая в „отново намереното“ или „преоткритото“ време. В статията си върху стила на Флобер Пруст определя композицията на романа си като „очертана с широк разтвор на пергела“ и недоволства, че някои прибързано гледат на произведението му като на сбирка от спомени. После уточнява, че за преход от един план към друг е използвал не някакъв факт, а това, което е намирал за по-чисто, по-ценно като връзка – един феномен на паметта. И за да разсее евентуални недоразумения, добавя, че „разказвачът, който казва „аз“, невинаги съм аз“. Така че не бих настоявал да се търси граница между автобиографичното и фикционалното време в романа, по повод на който Бланшо – след анализа на „Жан Сантьой“ и въпреки първоначалните намерения на Пруст – вече е видял и „провала на чистия разказ“.

От друга страна, мислимото противопоставяне между „реално“ и „фикционално“ изглежда, че работи в подкрепа на прословутия метод на Сент Бьов, за когото е особено важно да се разкрие действителната личност във и зад произведението му, да се разбере „истинският“ му аз, от каква „духовна фамилия“ е. Разполагаме с превъзходната биография на Пруст от Жан-Ив Тадие (в превод на Т. Радева) и с „възстановения“ ден по ден живот на Пруст по хронологично подредената му и издадена от Филип Колб в 21 тома кореспонденция. Неоценимото достойнство на тези мемориали на посветеното на Пруст изследователско време е, че ни помагат по-добре и по-задълбочено да четем. Но нямам усещането, че някъде „там“ съм срещнал „истинския“ Пруст. Нито че фантазията му и действително случилото се взаимно се отричат. Пример (един от многото всъщност) е есето му за Рембранд, в което Пруст представя Джон Ръскин в последните му дни, дошъл от Англия в Амстердам да види картините на любимия си художник. Някак напразно коментаторите поясняват, че този грохнал старец, „разпознат и описан“ от Пруст в изложбената зала, няма как да е бил „реалният“ писател и изкуствовед Ръскин, когото Пруст ентусиазирано чете, превежда, „усвоява“ и „преодолява“, разпръсквайки естетическите му разбирания в изказвания на персонажи от романа си. Но да, „дълбочината“ на голямата творба, за която говори Бланшо, винаги ще си остава „тайна“ в непроследимата докрай амалгама от реминисценции, възвърнати мигове и впечатления, скрити цитати, несъзнавани „заемки“ и метаморфозирали във вдъхновение часове. Навярно на тази „дълбочина“ се дължи и светлината, бликаща от страниците на Пруст, несъмнено нова и различна. Но не е „тайна“, че Пруст се влияе и заимства повествователни „похвати“ от Балзак, от Флобер или от Жерар дьо Нервал, които внимателно проучва и за които пише. Безспорно има магия в романовото му „време“, но не в хронологичния разказ за живота му, който сякаш се е опитал да замести с права линия завихреното в спирала време. Колкото до саморефлексиите на разказвача върху собственото му присъствие в романа, мисля, че „аз“-ът или „аз“-овете на Пруст по-скоро влизат в ролята на наблюдатели с рядък изобразителен талант за комичното в живота на затворените кръгове и общества.

А кое е най-характерното при Пруст? В биографията му няма нещо чак толкова специфично: момче, отраснало в заможно семейство, оттеглило се от света след заболяването от астма, което замества света с писане…

Албер Камю може би най-силно е почувствал характерното и за Пруст, и за творчеството му; в своите „Бележници“, където е записал и по-долу цитираните редове, казва следното:

„По следите на изгубеното време“ е героично и мъжествено произведение:

1. заради постоянството на креативната воля;
2. заради усилието, което изисква от един болен.

„Когато кризите в продължение на много дни и нощи ми отнемаха не само съня, но и възможността да лежа, да пия и да се храня, когато изтощението и страданието ставаха такива, че не виждах как някога ще се избавя от тях, мислех за този пътешественик, изхвърлен на морския бряг, натровен от зловредни треви, зъзнещ от треска в подгизналите си от морската вода дрехи и който въпреки това след два дни се чувстваше по-добре, тръгвайки отново наслука в търсене на някакви обитатели, които можеше да се окажат човекоядци. Неговият пример ми даваше сили, възвръщаше надеждата ми и изпитвах срам, че съм допуснал за момент да изгубя кураж.“ („Содом и Гомор“)

Очевидно за Камю няма съмнение, че Пруст говори за себе си в „Содом и Гомор“; самият Пруст е знаел, че всеки ден му е подарен от съдбата. По думите на Селест Албаре, през пролетта на 1922 г. Пруст, уморен и засмян, я повикал, за да ѝ каже: „Имам голяма новина. Тази нощ сложих думата „край“. Сега вече мога да умра“. Отива си на 51, на върха на творческата си и интелектуална сила.

А какво в историческото време предопределя появата на автор като Пруст? Импресионизмът? Психоанализата на Фройд? Или влиянието на философ като Бергсон?

По всичко личи, че ще се окажа доста далеч от някакъв отговор на такъв сериозен въпрос, който изисква специални проучвания, съпоставки и точни наблюдения, каквито вероятно са се понатрупали извън кръга досегашните ми занимания. Но попаднах на добрата стара книга „Пруст и живописта“ (1944) на Морис Черновиц, емигрант от Одеса, установил се в САЩ, в която прецизно се анализира влиянието на символистичната и импресионистичната естетика върху стила, тона и синтаксиса на Пруст. Подобно на Бланшо, и Черновиц отбелязва „специализацията“ (spatializating) на мига в бавния синтаксис на дългите му изречения и „протакането“ му в безкрайни подразделяния и нюансирания, напомнящи ефекта от разлагането на светлината при импресионистите.

Бергсон и Пруст, макар и роднини, се оказват съперници, в хладни и почтителни един към друг отношения. Пруст отхвърля определението „бергсоновски роман“, промъкнало се тук-там след излизането на първия том; твърди също, че „разграничението между неволна и волева памет се налага в цялото му творчеството, докато то не присъства във философията на Бергсон и дори е в противоречие с нея“. Следователно „влиянието“ на Бергсон върху него е старателно отклонено. Вероятно Пруст би сторил същото и по отношение на Фройд, но в момента не се сещам за конкретно заглавие, сближаващо или противопоставящо тези велики съвременници. В предговора си към „Амиенската библия“ Пруст (за първи път пишещ от 1-во л. ед. число и без да е ходил там, заимстващ разказаното му от Мари Нордлинджър, която му помага за превода) „върви“ по стъпките на английския изкуствовед Джон Ръскин. Опитва се като „поклонник“ да поеме по следите на Ръскин, да види с неговите очи катедралата в Амиен. В тази връзка споменава и Клод Моне, уловил в различни часове промяната на светлината върху катедралата. Търнър също силно го впечатлява, както и Уистлър.

Той е на границата с модернизма и все пак с какво променя литературното писане?

Според мен с това, че изобщо не се чувства като писател, съзнавайки, че не може да пише като другите. Като приятеля си Леон Доде например, който тогава е бил много голяма интелектуална фигура и на чиято решителна подкрепа дължи наградата „Гонкур“ през 1919 г. за романа си „Запленен от момичета в цвят“. Веднага му посвещава следващата част от „По следите…“ – „Обществото на Германт“. Може би донякъде на шега, но заявява, че най-големият съвременен писател е Леон Доде. Приятел е и с неговия брат – писателя и художника Люсиен Доде, и двамата синове на обгърнатия с почит и слава свой баща, Алфонс Доде, когото Пруст обрисува в един от великолепните си есеистични портрети. За Бернар дьо Фалоа Пруст е писател, обърнат към миналото, който прави „пълна рекапитулация“ на написаното до прага на ХХ век, а според Антоан Компаньон творчеството му е паметта на френската литература. Но от романистите чете най-вече Балзак и Флобер. В есето „Смъртта на катедралите“, което публикувате в този брой, има ясна препратка към едни от най-хубавите редове във Флоберовата „Мадам Бовари“.

Така че Пруст желае да напише нещо съвсем ново, но четейки другите, между които Достоевски и Толстой, цял живот се съмнява дали ще успее да бъде на висотата, която изисква от себе си: да напише това, което само той може да напише.

Навремето Пруст сам плаща издаването на първите си книги, но те нямат читателски успех, докато той е жив. Защо го отхвърлят?

Сигурно и днес повечето издатели не четат ръкописи на непознати автори. Ранната книга на Пруст „Удоволствия и дни“ (1896) с предговор от Анатол Франс не е била достатъчна, за да гледат на него като на писател. Даденият през 1912 г. във „Фаскел“ ръкопис му е върнат от прочелия го редактор с думите (рецензията ще бъде публикувана едва през 1966 г.): „Подир седемстотин и дванайсет страници от този ръкопис (…) човек няма и най-малка, и най-мъничка представа за какво иде реч. За какво е всичко това? Какво значи всичко това?“. Същата година романът му е върнат и от „Нувел Ревю Франсез“; Андре Жид поема вината върху себе си, но се оказва, че никой от издателския съвет не е чел ръкописа, само оттук-оттам по някои пасажи, които им се сторили „отчайващи като начин на писане“. Следва отхвърлянето му и от „Олендорф“, чийто директор написал в писмо: „Може да съм най-ограниченото същество, но не проумявам защо някой трябва да употреби трийсет страници да описва как се върти в леглото си, преди да заспи“. Четвъртият издател, Бернар Грасе, се съгласява да издаде романа на разноски на автора дори без да го чете, така през м. ноември 1913 г. се появява „На път към Суан“.

Истинското преоткриване на Пруст става едва през 50-те години на ХХ в. след проучване на литературния му архив от Бернар дьо Фалоа и публикуването на незавършения роман „Жан Сантьой“ (1952) и на сборника с есета „Против Сент Бьов“ (1954), когато се вижда, че той има колосална литературна и критическа дарба. Тя се усеща и в коментарните бележки към книгата на Джон Ръскин, и в пастишите от „Аферата Льомоан“.

Преводач сте на сборника с критически есета „Против Сент Бьов“. Как критикът Пруст се превръща в писателя Пруст?

Колебанието на Пруст около 1908 г. дали покрай критиката си на Сент Бьов да създаде есеистична или белетристична творба, за да заяви концепцията си за изкуството, се оказва плодотворно. Двете намерения се сливат в едно и днес спокойно може да се каже, че „По следите на изгубеното време“ съдържа в себе си критическо измерение. Може би Пруст първи въвежда критиката в самото романово писане. Забелязал го е и Йован Христич в есето си „Модерната литература и модерната критика“, казвайки, че „вероятно най-оригиналните текстове на модерната литература са критически текстове. Не само критически по експлицитната си форма, но критически по основното си вдъхновение“ (прев. Св. Игов). Несъмнено романът през ХХ в. е най-концептуално- критическият жанр, който се интересува от самия себе си.

Трудно преводим ли е критикът Пруст?

За мен беше някак лесно, с удоволствие четях статии и коментари върху критическите есета на Пруст още преди да помисля за превод. Стилът е същият. В „Против Сент Бьов“ на отделни места е по-ироничен и жлъчен – „какво старо говедо“ или „какъв стар негодник“ (по повод отказа на Сент Бьов открито да защити Бодлер). Не си спомням другаде да е използвал подобни изрази. Истински гневен е, че критикът недооценява Бодлер и Жерар дьо Нервал, но и Стендал, и Флобер… Още през 1908 г. Пруст е искал да издаде тези текстове, но издателят Валет му отказва. Наистина за добро, иначе може би нямаше да продължи „Търсенето“ си.

Жан Кокто казва следното: „Много неща у Пруст ме караха да мисля за нещо непознато, достъпно единствено нему“. Като преводач на Пруст имате ли такова усещане? За съществуването на тайна?

По-скоро не за тайна. Но тази радост, този възторг от творчеството, който съществува у него, ме удиви. Той ликува като дете, у други такъв чист „наивизъм“ като че ли не съм срещал. В пастиша си върху братя Гонкур се самоописва чрез думите на Люсиен Доде: „Странно създание е, уверява ни Люсиен, този Марсел Пруст, създание, което живеело изцяло в ентусиазма, в обожанието на някои пейзажи, на някои книги…“.

Вие сте преводач и на едно още по-необичайно негово съчинение – „Аферата Льомоан“. Каква е неговата история?

Когато Пруст започва да пише пастишите си, вече е имало двама популярни „майстори“ в този жанр, Пол Рьобу и Шарл Мюлер, които под заглавие „В стила на…“ са имитирали десетки писатели. Изборът на пастишираните в „Аферата Льоман“ писатели, от Балзак до автора на „Мемоари“ херцог дьо Сен Симон, е по-специален и най-вече се дължи на интереса на Пруст към творчеството им и маниера им на писане. Миметичният му дар да улавя и възпроизвежда мелодията на фразата и стилово-синтактичните отлики у тези автори разкрива по-пълно и собствения му „неподражаем“ артистичен почерк; това си умение, маскирано тук като „елегантна и косвена форма на литературна критика“, Пруст нерядко ще използва и в романа си за създаване на пародийни портрети. Този поглед е важен и откроява ролята на Пруст като ироничен наблюдател на персонажите, на техните нрави и речеви навици.

В каква степен е преводим Пруст на български? И какво ни казва историята на българските му преводи?

Първи превод от него е публикуван в сп. „Златорог“ през 1923 г. Представен е като „Марсел Пру“ със заглавие „Споменът“ (Фрагмент из романа Du côté de chez Swann). Преводачът е подписан с инициал М. След това, доколкото знам, е преводът на Мара Сеизова-Юрукова „Към Свана“ (1931). От ранните 70-те години започва превеждането му от Лилия Сталева, в ново издание първите два тома излязоха в средата на 80-те. От „Обществото на Германт“ (1992) нататък до последния том, „Възвърнатото време“ (2017), преводът е продължен и завършен от Мария Георгиева. Неотдавна се появи „Една любов на Суан“ (2018) в превод на Росица Ташева, а съвсем наскоро и подборка от страници на Пруст „За изкуството и литературата“ (2022), преведени от Анна Ватева. Междувременно се насочих към позаобикаляните му критико-есеистични текстове, макар че откъс от Contre Sainte-Beuve навремето е бил публикуван в Бюлетина на СБП в превод на проф. Стоян Атанасов. Наред с тези издания следва да спомена неизвестния (поне за мен) превод на „Удоволствия и дни“, писма на Пруст в „Огледало на самотата“ (Л. Сталева), „Ревност“ и „Жан Сантьой“ (М. Георгиева) и навярно още страници, за които не знам. С други думи, Пруст не само е преводим, но е и преведен (с малки изключения), при това, струва ми се, добре преведен (с още по-малки изключения, за които не си струва да се говори, освен ако не са предмет на колегиално обсъждане в изключително тесен кръг специалисти).

Смятате ли, че българският език е в състояние да усвои прочутата безкрайно дълга „Прустова фраза“?

Преди време бях редактор на „Как Пруст може да промени живота ви“ и ми се наложи да преведа едно Прустово изречение, посочено от автора на книгата Ален де Ботон като най-дългото у него. Оказа се едва от 368 думи. Според Жан-Ив Тадие само една трета от изреченията му са дълги, останалите са си съвсем нормални. В „Против Сент Бьов“ имаше и такива, които съвсем точно онагледяват теорията на Пруст за забравеното и потънало в дълбините на паметта впечатление, което най-внезапно и без никакво усилие от страна на читателя се възвръща малко преди точката, за да му подейства като проблясък, като озарение свише. Колкото и да са дълги изреченията на Пруст, не съм забелязал авторът им някъде да е изпуснал нишката или да е оплел конците.

Как ги превеждахте? На един дъх или след щателно обмисляне?

По принцип превеждам бавно и не продължавам напред, докато не се убедя, че няма какво друго да е и че преведеното достатъчно ми харесва, за да го харесат всички. Натали Мориак, правнучка на брата на Марсел, доктор Робер Пруст, внучка на нобелиста Франсоа Мориак и дъщеря на Клод Мориак, една от най-големите познавачки на Пруст, твърди, че Пруст е писал за всички.

Играта с глаголните времена е също много важна у Пруст. Нали той непрекъснато се е консултирал с граматиката относно съгласуването на времената?

Несъмнено е така. Но що се отнася до граматиката, познаването ѝ е преди превода, а ползата от нея е като ползата от стълбата. Имах щастието да се запозная преди време с Нели Захариева, преводачката на „Мемоарите на Адриан“, а и възможността да се посъветвам с нея относно някои граматически изненади, но у Маргьорит Юрсенар. Съветът, който ми даде, и досега е незаменим: „Както го усещаш, така го дай“.

Събира ли Пруст нови читатели сред новите поколения?

Също съм се питал за това. Вероятно има кръг от почитатели на Пруст, но не ги познавам… Във всеки случай немалко хора се казвали и писали, че го препрочитат. Но не съм чувал някой да споменава, че го чете за първи път. По време на една премиера един човек каза, че цяло лято е чел Пруст. Чудесно звучи! Явно лятото е единственото време, тъй като и самият Пруст има прекрасно есе за четенето през летните ваканции.

А трябва ли Пруст да присъства в учебната програма на българските училища?

Би било повече от вдъхновяващо, а и Пруст има твърде подходящи кратки есета за изкуството и за изучавани в училище писатели. Важното е, че разполагаме с творбите му на български и че вече можем да избираме.

Разговаряха Людмила Димова и Тони Николов

Юлиан Жилиев (род. 1957 г.) е литературен критик и преводач от френски език. Преподава български език на чуждестранни студенти в Техническия университет в София. Превел е на български две книги на Марсел Пруст – „Аферата Льомоан“, „Против Сент Бьов и други есета“ („Ерго“, 2012). Преводач е и на книги от Маргьорит Юрсенар, Пиер Клосовски и Еманюел Пагано.