Култура / Брой 9 (2992), Ноември 2022

Как се изследва един град и как се стига до историите, които се крият зад фасадите – Оля Стоянова разговаря с Лиляна Караджова

Лиляна Караджова е доктор по изкуствознание, фотограф, преподавател и историк на фотографията. Завършила е фотография в Националната художествена академия и философия в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Има няколко самостоятелни изложби – „Свободата сега-и-тук“, изложба в съавторство с Димитър Стоянович в Софийски арсенал – Музей за съвременно изкуство през 2018 г., „Светли маски“ и „Дребни престъпления“ – Национални есенни изложби в Пловдив, 2021 г, „Светли мисли, тъмни петна“, в София през 2015 г., „Машина за сънища“ през 2011 г. в Пловдив. През септември в Софийската градска художествена галерия беше открита фотографската инсталация „Невидимите улици“ на Лиляна Караджова и Димитър Стоянович. Проектът се осъществи с подкрепата на дирекция „Култура“ на Столичната община.

Каква история се крие зад името на фотоинсталацията „Невидимите улици“ и какъв е вашият прочит на София?

Преди четири години с Димитър Стоянович решихме да направим проект за София, който да има и исторически, и художествен план. Минахме през много различни варианти – мислехме за старите къщи на София, за някои интересни улици, както и за отделни квартали. Започвайки да работим, стигнахме до една оригинална техника на заснемане, която използва ръчния транспорт на филма в аналогова камера и позволява различни локации да бъдат поставяни заедно. Това ни позволи да преорганизираме града в тематични улици. Доколкото аз се изразявам все по-често с камера, а Димитър Стоянович предимно с перо, решихме както в предишния ни съвместен проект да търсим взаимодействия между образ и текст. Минавайки през различни художествени интерпретации на топографски карти, се сетихме за книгата „Невидимите градове“ на Итало Калвино. Така Димитър Стоянович написа художествен текст върху нея, разкриващ смисъла, вложен в проекта.

Венеция като че ли заема специално място в „Невидимите градове“, заради онези думи на Марко Поло, че всеки път, когато описва някой град, разказва нещо и за Венеция. Така ли виждахте и София, като град, пълен с истории?

Итало Калвино наистина пише „Невидимите градове“ изцяло съсредоточен върху Венеция, като неговото въображение разгръща много и различни прочити на скритите градове. Убедена съм, че обживяването на градовете с истории принадлежи на въображението на техните обитатели, не мисля, че в този план София отстъпва на Венеция. Разбира се, двата града са исторически много различни. София не вълнува обитателите си като потъваща лагуна, но носи дълбоко историческо минало и би могла да бъде по-интересна от Венеция.

Споменахте, че сте мислили за различни улици, квартали, но всъщност мислили ли сте за друг град, или София е била винаги в центъра на този проект?

Идеята за „Невидимите улици“ се зароди, докато писах статия за френския фотограф Йожен Атже, който снима изчезващите стари къщи в Париж, без да се вълнува от монументалните популярни сгради. Той отказва да снима Айфеловата кула, Операта, Парижката община, но пък запечатва духа на своя град в малките обикновени къщи. Когато снима една от улиците, отвеждащи към Пантеона, той срязва кадъра по средата на забележителния купол и постига внушение с привидно невзрачните сгради по пътя към него. Поради своето местожителство с Димитър Стоянович се спряхме на София, но мисля, че подходът ни би могъл да се приложи и към други места, където да проучим градската история откъм обиталищата на бележити личности.

Как работихте, защото откриваме в тази изложба много фасади на къщи, фронтално заснети, а това със сигурност не е толкова лесно за изпълнение в един жив град?

Да, наистина за страничния наблюдател това би могло да изглежда лесно, някой ще си каже: какво толкова, ходиш по улиците, вадиш една камера и щракаш.

Стига градът да е празен, да няма хора…

Да няма автомобили, да няма и цъфнали дървета. Освен това човек трябва да се качи доста нависоко, за да може да заснеме сградите от по-централна гледна точка. За целта снимах от стълба, която ми позволи да заема добра гледна точка при сградите, високи два или три етажа.

Искате да кажете, че сте носили стълба навсякъде, така ли?

Да, навсякъде снимах със стълба. А върху стълбата използвах и статив. Понякога ми помагаха асистенти, а в други моменти се справят сама. Но когато човек е силно мотивиран, не усеща тежестта и техническото предизвикателство. Беше нещо, което приемах като неразделна част от процеса. Ако човек се загледа в снимките, ще види, че гледната точка навсякъде е една и съща, около два и половина-три метра. Благодарение на това, дори и колите да не са изцяло изключени от кадъра, могат поне да бъдат видени отгоре. Този поглед не е типичен за минувача, защото все пак ние се движим поне метър по-ниско.

София е прекрасно озеленен град и това беше второто предизвикателство. Представете си една улица с дълги редици от дървета. Големите корони скриват фасадите с техните специфични стилистични особености. По тази причина снимачният период се скъси от декември до март. А и седмиците, през които валеше сняг или дъжд, също не бяха подходящи. Когато са мокри, настилките стават по-тъмни, а атмосферата при сняг или дъжд невинаги позволява добра видимост и възможност да се фокусират детайлите на фасадата. Яркостта на слънцето също трябваше да се наблюдава. Не е удачно да се снимат, когато светлина пада директно, защото сенките сякаш начупват фасадите и променят техните особености.

Колко продължи този процес на работа?

Общият период на работа по изложбата е приблизително четири години, от лятото на 2018 г. до септември 2022 г. Първо трябваше да направим тестови фотографии, за да добием представа как би могла да изглежда нашата идея и до каква степен бихме могли да я развием. След този начален етап започна същинската работа, която премина през съставяне на карти, многократно заснемане на сградите, организация на фотографския материал, селекция и предпечат.

Как работихте заедно с Димитър Стоянович? Отстрани изглежда, сякаш сте обикаляли града заедно като фланьори.

И двамата поотделно правехме изследвания за къщи на знаменити личности. Димитър има принос в откриването на сгради, които все още не са отбелязани с паметна плоча. На него принадлежи и крайната селекция на включените имена. Аз, като фотограф, снимащ типология, на моменти исках да очертаем ясни критерии кои сгради ще включим и кои не, докато Димитър беше този освобождаващ творчески дух, който настояваше общата идеята да ни води, а не някакъв прецизен бръснач, като например колко е висока една страда и дали може да влезе в едно визуално обобщение заедно с други.

Когато Димитър Стоянович започна да пише текста, той все още не знаеше в каква последователност ще подредя къщите и на моменти интуитивно е отгатнал техните позиции. Беше голямо удоволствие заедно да достигнем идеята, след това да дърпаме концепцията в различни посоки и накрая да стигнем едни и същи решения.

Защо избрахте черно-бялата фотография? От една страна, тя крие патината и разрухата от времето, но от друга, ни позволява да се отдръпнем от обектите и да гледаме на целия процес като документиране.

Да, действително има такъв елемент. На първо място, двамата с Димитър Стоянович сме почитатели на класическата черно-бяла сребърно-желатинова фотография. Нашият замисъл беше да покажем тези сгради не толкова като буквални материални кутии, а като носещи дистанция, една по-поетична далечина, в която можем да усетим нещо отвъд фасадата. Мисля, че черно-бялата фотография представя такава идея много по-добре от цветната. До 60-те и 70-те години на ХХ век големите музеи и галерии много стриктно се ограничават в представянето на такава фотография. Цветната фотография е била използвана основно в рекламната и комерсиалната индустрия, както и във фотографията на всекидневието. Изборът има и чисто естетическа страна. Черно-бялата фотография ни предпазва от прекалена бъбривост. Представете си тези панорами с активно жълто, синьо и червено, а също и с рекламни табели в крещящи цветове, с лампи, фарове, неонови надписи… всичко това щеше да обърка посланието на изложбата.

Получихте ли отзиви? Тази инсталация като че ли позволява на зрителя да създаде и свои прочити.

Да, получихме много позитивни отзиви и коментари от колеги и посетители. Имах притеснение, че проектът няма да включи всички къщи, в които са живели бележити личности. В София са регистрирани около 800 паметни плочи, но къщите на много личности все още не са отбелязани. В изложбата са включени шест сгради, за които липсва паметен надпис. Надяваме се, че изложбата провокира отбелязването на пропуснатите личности. Мисля също, че заглавието „Невидимите улици“ подсказва, че е отворена за интерпретация и провокира търсене на „подтекст“. Първата част – черните топографски карти на София, и третата част – инсталацията тип лабиринт, са лишени от категоричност и еднозначност, така че се надявам да са породили различни прочити сред посетителите.

Карти, които много приличат на карти на съзвездия.

Точно така, карти на съзвездия, в които тези творчески личности сякаш бдят в небето над София. Тяхното разчитане е оставено на посетителите. За тези карти с Димитър Стоянович имаме и едно многозначително съвпадение. Докато аз се бях съсредоточила върху тяхното графично оформление, без да знае до какъв етап на развитие съм стигнала, той ми изпрати своя авторски текст. След като бях готова с картите и те вече приличаха на съзвездия, открих следните думи в неговия текст: и когато звездите изпишат неразгадаеми руни в нощното небе, преди да сбъднат с последния си полет мечтите на онези, осмелили се да погледнат нагоре… Мисля, че това е прекрасен пример за истинско съавторство.

Изложбата имаше още една част, която е насочена към въображението на посетителите, и това е фотографската инсталация в дъното на галерията. Това са особени панорами, в които образите от снимките се сливат, къщите се преливат една в друга. Концепцията възпроизвежда механизми на въображението и начина, по който паметта преработва образите. Доказано е, че човешката памет не съхранява информацията, постъпила по пътя на възприятието, обективно, а преработва спомените по различни асоциативни пътища. Действат механизми, подобни на тези, които Фройд описва в полето на несъзнаваното. Това са трансформации, които включват взаимопроникване, маскиране и дори подмяна на образите. Така, преминавайки през инсталацията, посетителят може да се почувства в съноподобна фаза, която отваря полета в начина, по който ние помним и мислим за града. Това позволява да се взираме не само в недостатъците, чието отбелязване е наш граждански дълг, но също така с благодарност да виждаме и всичко хубаво около нас.

Изчезнала ли е паметта за града и за сградите, в които са живели известни личности?

Освен паметни плочи по много от фасадите забелязах български знамена. Например на къщата на генерал Калин Найденов, която се намира на бул. „Васил Левски“ 53, на къщата на Пенчо Славейков на ул. „Г. С. Раковски“ 138. Мисля, че повечето хора знаеха, че сградата, в която живеят, е свързана със значима личност, и навярно се досещаха, че заснемам фасадата с такъв интерес. Но много често се случваше да будя и безпокойство сред живеещите. Те отваряха прозореца и ме питаха защо снимам. Когато отговарях, че това е проект, насочен към културното наследство на София, ставаха изключително добронамерени, предлагаха да затворят прозорците, ако трябва, за изгасят лампите, да се скрият.

Успяхте ли да изненадате хората, дошли да видят изложбата?

Балзак има една красива мисъл за Париж, някъде из страниците на „Дядо Горио“. Той пише, че този град е истински океан, който никога не може да бъде обходен или описан докрай. Град, в който човек може да се изгуби и колкото повече се оглежда в него, толкова по-дълбок става той. Мисля, че тези думи се отнасят и за София. Живеем в много дълбок град, който има много пластове, много история и култура. И мисля, че е хубаво да изпитваме удоволствие от това, да откриваме маршрути, които са свързани с нашата културна идентичност и история, и да създаваме свои лабиринти, изпълнени с места и събития с лична значимост.