Култура / Брой 9 (2992), Ноември 2022

„Стихотворения“, Виктор Пасков, издателство „Сиела“, съставители Георги Господинов, Захари Карабашлиев и Иван Ланджев, художник Дамян Дамянов, 2022 г.

Тази книга е важна поне по две причини. Мисля си, че читателите ѝ ще открият и други. Първата, защото стиховете на писателя, дълги години живели само в „ръкописното“ си битие, най-сетне могат да бъдат прочетени. Да бъде „отворена вратата на поезията му към хората“, както пише в предговора си Иван Ланджев. Втората – творчеството на Виктор Пасков, когото познаваме като прозаик и сценарист, ще ни се представи в един по-цялостен и разнолик образ.

Над 40 стихотворения, някои от които ще видим в ръкописен вариант, с редакторски поправки, изграждат лирическия свят, който, когато затворим последната страница, възприемаме някак цялостен, монолитен дори.

Автобиографизмът, характерен за писането на Пасков, може да бъде разпознат и тук. В спомените за детството, „най-самотното дете с качулка“, за София и нейната „мъглива есен“, за приятели и за старата къща (в предговора си Георги Господинов посочва връзката между поемата „Старата къща“ и „Балада за Георг Хених“), къщата, в която „под скърцащите ти греди, през които вятърът свистеше / като дъх на туберкулозен през гнили ребра, / под тавана, върху който нощем си играеше Декември –/ мръзнещият плъх, с костите на миналите месеци, / научих всичко за зимата, всичко за любовта, / догаждах някои неща за самотата“… Човекът в този лирически свят все проблематизира чувството да си емигрант, непрестанно усещаната връзка с миналото, със спомените за него, с дядовците, с които „си говоря на разсъмване“.

Много музика има в тези стихове, но не като ритъм, а като импровизация, като рязко преминаване от един мелодичен регистър в друг, но и като цялостно звучене на стиховете – те все остават в баладичното, сякаш немската лирическа песен, понякога романтична, понякога с нотки на отчаяние, е озвучавала дните, в които поетът е писал.

Зная, че не казвам нищо ново на читателите. Виктор Пасков е музикант по образование, изпълнявал е джаз, но и опера. Музиката присъства, нещо повече, тя е основен елемент и в някои от прозаическите му творби. Но тук, в стиховете му, тази музикалност е особено осезаема и толкова органична…

Времето в тази поезия е все есенно, зимно, мъгливо, тъжно… И в София, в спомена, и в Германия, тази „есенна приказка“, където „тротоарът под теб се изнизва опустял, отегчен и оголен, / от дъждовните капки пронизан и замлъкнал във сенки неволни, / и студен е градът, и безжизнен, със самотен и стар небосклон“.

Вятърът, където и да си, все „скърца“, къщите приличат на „надгробни плочи“, цветовете на луната, на улиците, на хората са „жълти“, дори и пустотата е с „жълти пръсти“. Животът на човека е низ от години, „обидени“, пронизан е от някаква дълбинна, екзистенциална тъга…

Човекът в тази поезия често мисли за смъртта. Предвижда, че ще дойде мигът, в който „снегът ще затрупа всички сгради“, скръбта ще надделее – „лекарство няма за скръбта. От всичко истинско – най-истинско / е черното“. Но може би най-усещащото се чувство е за самота. Страхът от нея, страхът, който е „най-гадната самота“, този страх, толкова човешки, толкова личен, е съкровено изповядан в стиховете на поета Виктор Пасков. И чувството, че „само за стихове не остава време / и да си доизнося дрехите“.

Внимателният читател ще открие в тази поезия и много почит към други поети, свързаност, диалог… Но това прави творец, който може да си позволи да сподели: „Приятеля ми – Франсоа Вийон / го хваща често чупката…“.

И над всичко, разбира се, думите. Творчеството. „Кръст приживе“. Но и „така човек / умира за / приятели. / ... високо над / главите им. / На кръста“.