Култура / Брой 9 (2992), Ноември 2022

Владимир Лоски, „Отрицателното богословие и богопознанието у Майстер Екхарт“, превод Димитрина Чернева и Андрей Романов, Издателство „Комунитас“, 2022 г.

Владимир Лоски не се нуждае, убеден съм, от представяне. Няма европеец, претендиращ за поне някакво културно ниво, комуто да не е ясно, че става дума за един от най-разпознаваемите и влиятелни богослови на ХХ в. Елемент от ученията на радикалноправославния мислител и идеолог е подчертаването на дистанцията между източната и западната християнска традиция и формулирането на специфичното за православната култура. Тази книга ще изненада, но тъкмо и само общокултурно информирания. Защото пред нас е със сигурност най-проникновеното изследване върху Майстер Екхарт.

Лоски разработва текста като дисертационен труд, предвиждан за защита в Сорбоната. Пише го дълго и в последна сметка не го довършва. Когато умира през 1958 г. едва 55-годишен, неговите най-близки приятели, томистът Етиен Жилсон, признаван за самостоятелна епоха в историко-философските изследвания, и големият католически философ Морис дьо Гандиак, със съдействието на ученика на Лоски и негов приятел Оливие Клеман подготвят ръкописа за печат. Книгата се появява през 1960 г. и веднага привлича върху себе си вниманието на световната академична общност. Преиздавана е през 1973, 1998 и 2002 г.

Първоначалната хипотеза на Лоски е, че богопознанието и богоживеенето при Екхарт биха могли да са в кореспонденция с източнохристиянската мистика и по-специално с нейния паламитски вариант. Бързо обаче му става ясно, че пряката аналогия е невъзможна, и отлага (както свидетелства Клеман) сравнителния анализ за по-късно, позволявайки си да насочва към някакви паралели в малък брой бележки под черта. С този текст той изцяло се посвещава на „потъването“ в Екхарт, в неговата мисловна система. Резултатът е обемен ръкопис в стила на високите академични изследвания от негово време. Това за познавача означава, че книгата не е лесна за четене, не става за популярно въведение в проблематиката. Изисква се прилична подготвеност за действителното съ-преживяване на нейното изящество и евристичност.

Съществени за силата на резултатите от изследването са два мощни отказа на Лоски при подхода му към Майстер Екхарт. Първият се състои в категоричното отхвърляне на опитите за отговаряне на „задължителния“ въпрос „мистик или диалектик“. В отделна глава се показва, че мистическото базисно разбиране за битието със съответното му „острие на отрицанието“ при мистика Екхарт се „дублира“, и то „съвсем естествено“, от усилията на диалектика Екхарт. „Без да се изключват ни най-малко, установява Лоски, мистическата интуиция и диалектическата мисъл не само могат да съществуват заедно, но и трябва да бъдат неразривно свързани помежду си в един ум, насочен към металогичната реалност, към реалността „отвъд опозицията“ Творец и твар“. И заключава: „Именно защото интуицията му за битието носи мистичен характер, той трябва да се изказва като диалектик: никой друг метод не е в състояние да преведе това разбиране за битието на умопостижимия език на богословската доктрина“.

Второто радикално отхвърляне е отлично уловено от Етиен Жилсон в предговора му към книгата: Лоски категорично се въздържа „да сведе богословието на Екхарт до системното развитие на една-единствена основна мисъл“. Екхарт отказва да заключва божественото в едно или друго понятие, претендиращо да го определи адекватно. Коренът на неговото мислене е убедеността в неизречимостта на Бога. При такова начало мисловният ход преминава по много пътища, водещи към едно или друго „висше“ понятие, но завършващи с неговото отрицание, с надмогването му: отказите са повече от догматическите удовлетворения.

Сам причастен към подобна „активна аскеза на разума“ в своя диалог с Екхарт, Владимир Лоски извежда като единствена „вътрешна“ причина, лягаща в основата на Екхартовата метафизика, онзи „Живот“, в който вечно се създава „основание“ или „слово“ в Ума Божи. Оттам се върви многообразно, през серия от спирали, към „тайнството на Битието“. Следвайки това „вървене“, Лоски успява да осветли неговите отсечки и криволици, навлизайки и в съвсем „тънки“ детайли. Ще подбера само два.

Първо, подробното вглеждане в работата на Екхарт с трансценденталиите, и то поне три десетилетия преди да се изведе на преден план значимостта на тази проблематика за цялата западна схоластика. Второ, тълкуването на тайнствената anitas: тя се различава от quiddias (това, което нещото е), казвайки дали то е, дали съществува, сочейки, че при крайните биващи битието идва отвън. Труднопреводимият на латински арабски термин влиза през преводите на Авицена, осъществени от Доменико Гундисалви и Жерар от Кремона, но още в първите им печатни издания е заменен с unitas, което и обяснява неговата „тайнственост“ или по-скоро елиминиране.

И в случая с трансценденталиите, и особено с anitas, Лоски внимателно проследява съвпаденията и различията със съответните позиции на Тома от Аквино, което проследяване протича през целия текст. Сложните отношения на Екхарт към Тома са предмет на всевъзможни анализи, често противопоставящи ги. Лоски ясно показва, че Екхарт ни най-малко не се дистанцира от големия учител на своя орден, а по-скоро често го продължава. Там, където се опира на негови учения, той извежда тезите му до последните им консеквенции и това тяхно „отвъд“ бива припознавано като тяхно отричане. Друг много важен подобен „маркер“ е делото на Дионисий Псевдо-Ареопагит и особено неговата апофатика, която бива изцяло реципирана, но и транспонирана в много различен ключ. Напреженията между мисловните системи на тези мислители и интелектуалната визия на Екхарт са една от най-атрактивните линии в книгата.

Дионисий и Тома обаче съвсем не са единствените „подкрепящи“ персонажи в сюжета на Лоски и неговия Екхарт. Напротив, тук ще се срещат и разминават Аристотел и Платон, Прокъл и Книгата за причините, Августин и Алберт Велики, Авероес и Авицена, Маймонид, Исаак Израели и мнозина още. Лоски разгръща много сгъстена, плътна картина на контекста, в който твори Йохан Екхарт, на чийто фон с голяма сила изпъква неговата оригиналност, автентичност, иновативност.

Държейки пред очи „Отрицателното богословие и богопознанието у Майстер Екхарт“, българският читател трябва да почете с дълбока благодарност работата на преводачите Димитрина Чернева и Андрей Романов и на редактора Тони Николов. Текстът на Лоски е лабиринт на много нива. Работата с терминологично субтилния език на автора, обговарящ бездруго непрозрачните текстове на Екхарт, е доусложнена чрез привличането на твърдения от споменатото множество философи и богослови, от които той черпи идеи и се оттласква. Специализираният френски философски лексикон е „надграден“ с обемни цитати на латински, гръцки и немски. Българският читател трябва да бъде извънредно признателен на Чернева, Романов и Николов за превеждането на всички тези препратки, защото академичната култура, особено тогавашната, е чужда на идеята за подобен превод – владеенето на езиците на изследваните текстове е предусловие за захващане с изследванията върху тях. Към тази специална благодарност трябва да се добави и общата: мисълта на Лоски ни заговаря на стройно терминологичен и литературно атрактивен български език.

Ще си позволя да завърша с една лична история. През 1999–2000 г. в Париж имах възможност да общувам с Николай Лоски. Този факт ентусиазира моя приятел Ваутър Хорис. Той вече бе публикувал монографичния вариант на дисертацията си, гледана и до днес като едно от най-меродавните изследвания върху Екхарт. И тогава, и сега обаче Ваутър не спира да повтаря, че най-добрата книга по темата е тази на Лоски. Заръча да помоля сина му, ако са останали някакви непубликувани фрагменти, да ни ги предостави за незабавна публикация. Отговорът гласеше: „Трогнат съм, но няма“. „Жилсон и Гандиак така грижливо подготвиха за печат ръкописа на баща ми – каза той, – че всичко с обема на изречение намери място в книгата.“ История-образец за високия етос – не само академичния.