Георги Каприев

Проф. дфн Георги Каприев преподава Философия на Средновековието и Ренесанса, Византийска философия, Антична философия и История и типология на европейската философия в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Основните му научни интереси са в сферата на историята на средновековните (византийска и латинска) традиции, философията и изкуствата през ХХ в., философията и историята на културата. Автор е на книгите „История и метафизика. Очерци по историческото мислене на западноевропейското средновековие” (1991), „Механика срещу символика” (1993), „Августин” (1996), „Философският свят на Анселм от Аоста, архиепископ Кентърбърийски” (2005), „Максим Изповедник. Въведение в мисловната му система” (2010), „Византийска философия. Четири центъра на синтеза” (2011), „Византийски етюди” (2014), „Латински смутители в Константинопол: Анселм Хавелбергски и Уго Етериано“ (2020) и др. Преводач от латински, старогръцки, немски и руски. Години наред е театрален наблюдател на вестник „Култура“ и вестник „К“.

Имаме проблем

Наскоро стана така, че преживях една след друга две постановки в престижен софийски театър. Различни по жанр, по стил, по претенции. Какво беше общото? Масивната вулгарност, все още главно на вербално ниво. Самоцелно и поради това безспирно се сипят псувни, екзалтирано се обговаря цялата анатомична долница, ръсят се долнопробни намеци и дебелашки декларации. Всичко това „естествено“ предизвиква екстатични ерупции сред големи части от публиката. Мога да назова и постановките, и театъра... [...]

Градината на Хелман

Предпоследната, шеста авторска пиеса на Лилиан Флорънс Хелман (1905–1984) е приемана за нейната най-добра творба. Писана е в съдействие с Дашиъл Хамет, с когото са в интимни отношения от 1931 г. до смъртта му. Премиерата е на 7 март 1951 г. в Ню Йорк. Критиците забелязват, че ако върху нея преди е влияел Ибсен, тук са очевидни аналогии с Чехов (не само с „Вишнева градина“ или „Три сестри“). На сцената са празни откъм екзистенциална енергия хора, повече или по-малко съзнаващи безсмислието на живота си. [...]

Събиране на камъни, разхвърляне на камъни

Събиране на камъни, разхвърляне на камъни

Не съм историк на медиите, включително на „Култура“. Мога да говоря само от лични спомени. Бях на 28 години, когато бях удостоен с честта да встъпя в тази общност. В този „синедрион“ на високата българска култура беседваха, подкрепяха се и спореха ефектно мислещи човеци. Тогава тяхната общност се генерираше не от съвместна светогледна, политическа или естетическа идеология, а от интелектуалния аристократизъм и – задължително – креативността. Генерално условие бе способността и готовността за диалог. Затова през втората половина на 80-те и през 90-те години вестникът биваше разпознаван като всякакъв: ляв и десен, консервативен и радикален, агресивен и пасивен. А той беше отворено публично пространство за отстояване на гледни точки чрез качествено аргументиране. Започнаха да се избистрят стратегически парадигми, алтернативни както на официозната, така и една спрямо друга. [...]

Шествието на човека

Около месец преди 70-тия си рожден ден Станислав Памукчиев откри „двойна“ изложба (на „Шипка“ 6 и в галерия „Арте“), която в много отношения няма аналог в досегашната ни културна история. Става дума за съвършено различно аранжирани експозиции, при което и в двата случая куратор е Петер Цанев. Художникът и кураторът използват обема на салона на „Шипка“, за да разположат само няколко възлови, ядрени творби. Едно непоказвано широкомащабно платно, „Процесии“, инсталацията „Стълбата“... [...]