Култура / Брой 2 (3025), Февруари 2026

Константин Илиев, „Проблясъци от прожектор“, издателство „Жанет 45“, 2025 г.

По конкретен повод от средата на 70-те години Константин Илиев забелязва: „За нищо друго освен за театър не можех и да помисля“. И през 1992 г.: „Можем да говорим за друго, не само за театър. Можем, но не можем“. Нищо чудно. Казва го авторът на „Музика от Шатровец“, „Прозорецът“, „Босилек за Драгинко“, „Великденско вино“, „Одисей пътува за Итака“, „Нирвана“, „Куцулан или Вълча Богородица“, „Франческа“, „Наблюдателите“… Някакви въпроси?

Константин Илиев е театрал и в последната си фибра. Той на това отгоре е единственият български драматург с докторат в тази сфера. Един Herr Doktor, доказал себе си по безспорен начин, при това в неслучайна конкурентна среда. Не се заяждам с младите български драматурзи, само споменавам, че на Втория национален преглед на камерните театрални постановки във Враца (1982 г.) „Великденско вино“ взима втората награда за драматургия (режисьор Леон Даниел). Първата е за „Лазарица“ на Йордан Радичков, а третата за „Театър, моя любов“ на Валери Петров (режисьор и на двете Младен Киселов). Без коментар.

„Изграждането на фабула никога не ме е затруднявало“, подмята Константин Илиев. Практически той не говори за творческия си процес – представя най-вече обстоятелствата около постановки на негови пиеси, но ги ползва за въвеждане в общокултурния и собствено театралния контекст с неговите персонажи и тяхното тълкуване.

„Празникът, наречен театър, е нито безкраен, нито непрекъснат. От него остават сиви дни и вечери, но и светли проблясъци“ – това е движещият мотив на книгата. Става дума за над 60-годишна творческа дейност, която в почти равна времева мяра се разгръща през две политически епохи.

За началото на 80-те години казва: „Нещо силно опъваше нервите на мнозина сред потискащата тишина на безвремието. Корабът, тръгнал някога към патетично прокламираната цел под звуците на все по-фалшиво свиреща музика, приближаваше пустинни брегове, където нищо добро не го очакваше“. Чрез конкретни казуси разопакова „битовия идиотизъм“ на „зрялото“ социалистическо общество, пронизал всички социални сфери.

Идеята на Димитър Гочев да постави „Нирвана“, но „двамата ще играят чисто голи“, Илиев коментира: „Интересно, само че да не живеехме в България“. В тогавашна България, както свидетелстват историите на всички иновативно творчески личности от тогава, огромна част от енергията им отива за справяне с административното, персонално и всякакво друго скудоумие, облечено в идеологически одежди. Свидетелстват за промъкване през тъпоглавството или чистата злоба чрез остроумно, но и изтощително ползване от „пороците на системата“ (така – Иван Радоев) и на чисто българското нехайство спрямо стриктната организираност. „Когато има пречки, цитира Илиев „Животът на Галилей“, най-късият път между две точки може да бъде и кривата линия“ – с всичкото ѝ горчиво и сладко.

Той изповядва, че „Архипелаг ГУЛаг“, четен от него благодарение на Елена Жандова през 1980/81 г., става вододел в живота му. Към това се надбавят разказите на Кольо Георгиев от неговата милиционерска младост, лишени от всякакъв сантимент към „народната“ власт. Казаното от Илиев за Любен Гройс: „Към властващите и прислужващите им се отнасяше с трудно скривани презрение и ирония“, се отнася изцяло и за него.

В състояние е само с един израз или даже дума да охарактеризира съсипващо културните антигерои. Неприкривани са отвращението му от „кротките послушковци“ и нетърпимостта му към „желязно-праволинейните номенклатурни“ персони. Но и от бездарните, завистливите, жестоките, високомерните и от „всеки предостатъчно зает със себе си“. При среща очи в очи с арогантността, простащината, властническото насилие просто му „изгоряват бушоните“. „Искрата“ е неговият „усет за трагизма на истински повярвалите в осъществимостта на стародавния човешки идеал“.

При всичките цензурски премеждия, той не се прави на репресиран: бях по-скоро премълчаван, казва, отколкото „гонен автор“ (както го определя Иванка Димитрова). „Премълчаването е наистина безпогрешно действащо оръжие в културната политика на тоталитарната държава.“ Остава да се добави, че то е инструмент съвсем не само на тоталитарната. Премълчаването, изглежда, си е стародавна българска „добродетел“, доведена тогава до съвършенство.

„Нямам още близки приятели“, забелязва той с поглед към работата си в театър „София“. Константин Илиев и в разговорите си е като човек, готов да отскочи назад. Във всеки случай той устойчиво държи дистанция. По повод на съобщението, че е приет за член на Съюза на писателите, ентусиастично дошло от един секретар на институцията, Недялко Йорданов, коментира: „Към думата „писател“, а всъщност и към самото съсловие изпитвам неизменна алергия… прозвището „драматург“ ми е напълно достатъчно“. И още: „С писатели освен тримата ми колеги от театър „София“ и директора Кольо Георгиев не общувам. В прочутото кафене на „Ангел Кънчев“ 5 не влизах никога. На писателски, пък и на театрални сборища не ходя“.

В контраст с това са моментите на творческа синергия и многото уж дребни, уж битови моменти на топло приятелство и даже на безконтролно бохемство – стига да открие „изключително богата душа на артист“. Константин Илиев се острастява, когато е съставна част от „живия организъм на театъра“, в който нещата се зараждат, развиват и израстват – в съпротива срещу „не толкова творческия процес, протичащ в театъра“, меко казано. И всичко това сред „все по-сгъстяваща се атмосфера на недоброжелателност“.

В това отношение промените след края на 1989 г. въвеждат не чак толкова много корекции. Страхът продължава да тегне в съзнанието на хората. На повърхността изплуват вече не идеологическата власт с нейния натиск, а откровената подлост, малодушието, овластеното невежество, корупцията, нагонът към разруха. И самодоволното безпаметство, белязващо цялата българска култура.

Шокиращ пример за това е инвентаризацията на библиотеката и музея на Народния театър през 2006 или 2007 г. Безразборно забутани по лавици и в сандъци гинат оригинални текстове на автори и режисьори, грамади от парцали, бивши костюми и декори, а сред тях – стъкленица, съдържаща спиртосаното сърце на Кръстьо Сарафов. „Кой от днешните обитатели на сградата е виждал Кръстьо Сарафов“, пита на това място Константин Илиев. „Имат ли памет стените на театъра“, пита още той. „Кой помни какви вълнения са се надигали в тези полутъмни пространства? Кой е мислил колко мимолетен е театърът?“ Магията на театъра е и в това, че не оставя сетивно видима следа. Тук със сила застава въпросът за помненето – онова, което създава континуитета на една култура.

Константин Илиев описва симптоматични и емблематични случаи, представя съществени и уж по-ситни моменти – истории, надграждащи паметта. Не ще е коректно обаче книгата му да се чете като хладна фактография. Ако в един случай например аргументирано коригира описанието на конкретно събитие в книгите на Стефан Янков и Иван Добчев, в друг, пак например, в който впрочем съм периферно действащо лице, фактологичното пространство се закривява. Това е не само естествено, то е неизбежно.

Светът на нашите спомени не съвпада буквално със света, за който си спомняме. И в това именно е тяхната ценност. Съвестният историк на културата най-напред ще проследи документите от епохата, прецизно ще уточни и фиксира фактите. После обаче ще се обърне към свидетелствата на паметта, завещани от участниците в събитията. Така тъкмо ще установи същинската действеност на тези факти, реалните ефекти от тях в системата на изучаваната от него култура. Тук значимостта на Константин-Илиевите „проблясъци от внушителните селения на великото нещо, наречено театър“ и най-високо да се оценява, не може да бъде преувеличена.

Слово при премиерата на книгата, състояла се в София на 13 януари 2026 г.