Георги Каприев

Проф. дфн Георги Каприев преподава Философия на Средновековието и Ренесанса, Византийска философия, Антична философия и История и типология на европейската философия в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Основните му научни интереси са в сферата на историята на средновековните (византийска и латинска) традиции, философията и изкуствата през ХХ в., философията и историята на културата. Автор е на книгите „История и метафизика. Очерци по историческото мислене на западноевропейското средновековие” (1991), „Механика срещу символика” (1993), „Августин” (1996), „Философският свят на Анселм от Аоста, архиепископ Кентърбърийски” (2005), „Максим Изповедник. Въведение в мисловната му система” (2010), „Византийска философия. Четири центъра на синтеза” (2011), „Византийски етюди” (2014), „Латински смутители в Константинопол: Анселм Хавелбергски и Уго Етериано“ (2020) и др. Преводач от латински, старогръцки, немски и руски. Години наред е театрален наблюдател на вестник „Култура“ и вестник „К“.

Шествието на човека

Около месец преди 70-тия си рожден ден Станислав Памукчиев откри „двойна“ изложба (на „Шипка“ 6 и в галерия „Арте“), която в много отношения няма аналог в досегашната ни културна история. Става дума за съвършено различно аранжирани експозиции, при което и в двата случая куратор е Петер Цанев. Художникът и кураторът използват обема на салона на „Шипка“, за да разположат само няколко възлови, ядрени творби. Едно непоказвано широкомащабно платно, „Процесии“, инсталацията „Стълбата“... [...]

Молекулата на театъра

Макмилан заявява: „Онова, което най-вече искам да кажа, не е особено кохерентно; става дума за опит да намеря форма за артикулиране на даден мой страх или желание. Пиесите ми имат някакво вътрешно противоречие, което не мога да реша“. Така е и в „Дъх“. Действието се изгражда от диалози на една двойка: жена и мъж обсъждат, проблематизират и варират отношенията си. Тълкуват и движат своя живот такъв, какъвто може и/или трябва да бъде в сегашния свят с неговите норми, условия, формати, девиации. [...]

Игра на ирония и самоирония

„Списъци“ е особена птица сред днешната ни театрална фауна. Авторите му го описват най-напред с мъгливото „бутиково представление за съзерцание и отмора“. Малко по-конкретно е определянето му като „театрален пърформанс“. Действително на сцената са двама, Мартина Апостолова и Николай Колев, които внушават своите „списъци“ в ситуация на ръба между постановъчно структурираното и непреднамерено всекидневното, между внимателно премисленото и спонтанното. [...]

Бездните на човешкото

„Великденско вино“ на Константин Илиев е по общо признание най-радикално трагичният текст в българската драматургия. Още съзнателно многословното подзаглавие: „Обвиненията срещу свещенодякон Игнатий Левски и ловешките труженици, отправени от Кръстю Тотев Никифоров в долнокрайската черква „Света Богородица“ заявява, че изходната тема е залавянето и кончината на Васил Левски – тежко травматично събитие в българската история. Да бе останал дотук обаче, текстът не би могъл да бъде това, което всъщност е. [...]