Култура / Брой 5 (2998), Май 2023

Станислав Памукчиев, „Преминаване – траектории във времето“, СБХ, „Шипка“ 6, 3–20 април 2023; „Депо 80“, Галерия „Арте“, 5–21 април 2023, куратор Петер Цанев

Около месец преди 70-тия си рожден ден Станислав Памукчиев откри „двойна“ изложба (на „Шипка“ 6 и в галерия „Арте“), която в много отношения няма аналог в досегашната ни културна история. Става дума за съвършено различно аранжирани експозиции, при което и в двата случая куратор е Петер Цанев.

Художникът и кураторът използват обема на салона на „Шипка“, за да разположат само няколко възлови, ядрени творби. Едно непоказвано широкомащабно платно, „Процесии“, „тръбите“, залегнали в сценографията за „Антигона“ на Иван Добчев, инсталацията „Стълбата“, мостра от „Междинни полета“ във „Водната кула“. По пода върви мисловно тежък текст, а пространството се изпълва и обединява от „Процесия на звука“, осемчасова композиция на Асен Аврамов, създадена специално за тази експозиция.

Обемните, но пък оскъдни на брой „обекти“ форматират едрото пространство на залата по съвършено непривичен за него начин. Заговори се за „светилище“, за „храм“. Не точно това е търсено с тайнствеността и едността на цялото. Постигнатото е дръзко, агресивно поставяне пред всеки, попаднал сред така подредения свят, пътя на човека като въпрос: въпросът за похода на човека във времето, историята, космоса.

Най-напред за неговия, на Станислав Памукчиев, 45-годишен път на работа и мислене, на търсене на фòрмата и смисъла, което не престава, продължава се. Но и за прехождането на човека: от дълбините на неговия генезис, през цялата му история към намекваното, но несигурно бъдеще. Затова Памукчиев не мисли и не говори за „аз“ или „те“, а за ние: за нас – човеците.

Експозициите откровяват парчета от съществуването на Памукчиев: прекомпозирани, събрани в набор от траектории, свидетелстващи за един единен път. В първия етаж на „Шипка“, в централната зала и в двата „джоба“, се демонстрира нарастващото му отстраняване от „всекидневната ни шаренѝя“, от днешното, а и от всяко всекидневно „размито време“, и отиването към отвъдситуативни, фундаментални антропологически съдържания, поставящи на границата между граничното и безграничното. Най-вероятно оттам, от дистанцирането му от технологично-преходното, се генерира афинитетът му към естествените материали: восъка, влакното, пепелта.

В „Арте“ цари полюсно различен подход на аранжиране. Десетки живописни платна, рисувани от Памукчиев през 80-те на ХХ в., малки и средни формати, са нахвърляни буквално едно до друго и едно върху друго. От зрителя се изисква да си пробива път сред тях, да отдръпва едни, за да види други, сам да композира гледането си. Да поеме по пътя на Памукчиев от самото му начало.

Лесно видимо е дистанцирането от официално налагания тогава идеологически диктат и предлагания от него комфорт. Тематизирана е мачканата екзистенция с разголеното ѝ страдание, генерираща експресията и деформацията, напрегнатата светлина, базисния тъмен колорит. Открива се бездна на човешкото, отпращаща обаче към основанията на същото това човешко с действителните му ценности, формиращи и достойнството и смисъла на живота.

Още от началата на творческия си път Станислав Памукчиев отхвърля илюзиите на часовниковата темпоралност и навлиза в „архетипното време“, в еона на човешкото. Опитът за оттласкването на всекидневното време, нежеланието за примиряване с него, има в основата си стъписването от срещата с вечността. И прозренията, следващи от това учудване.

Изкуството, както го практикува Памукчиев, е захващане не с подръчните неща, а с фундаментална антропология. Той търси онзи „дълбинен пласт“, където е мястото на общочовешкия консенсус. Неговото разпознаване, моментът на самопознаването и саморазкриването, е позицията, от която интуицията тръгва към възприемане на границата на човека, към достигането ѝ и разширяването на описваното от нея поле. Продължаващият поход на Памукчиев през траекториите на времето е насочен към конвергентата им точка, в която битие и смисъл са едно.