Култура / Брой 3 (3006), Март 2024

„Есенна градина“, по едноименната пиеса на Лилиан Хелман и други нейни творби, сценична версия и режисура Юрий Дачев, сценография и костюми Свила Величкова, музика Асен Аврамов, в ролите: Василена Атанасова, Даниел Цочев, Леонид Йовчев, Ирини Жамбонас, Богдан Бухалов, Георги Кацарски, Мартина Тодорова, Таня Пашанкова, Луиза Григорова-Макариев, Жени Александрова-Лечева, Малък градски театър зад канала, 2024 г.

Предпоследната, шеста авторска пиеса на Лилиан Флорънс Хелман (1905–1984) е приемана за нейната най-добра творба. Писана е в съдействие с Дашиъл Хамет (получил 15% от хонорара), с когото са в интимни отношения от 1931 г. до смъртта му. Премиерата е на 7 март 1951 г. в Ню Йорк. Периодът е труден за Хелман. Заради членството ѝ в комунистическата партия (1938/40 г.) и дейността ѝ през 30-те и 40-те, тя влиза през 1950 г. в „черния списък“ на Холивуд, а през 1952 г. е разпитвана от Комисията за антиамериканска дейност. Въпреки или пък тъкмо поради това тук политическите ѝ идеи нямат формираща роля.

Критиците забелязват, че ако върху нея преди е влияел Ибсен, тук са очевидни аналогии с Чехов (не само с „Вишнева градина“ или „Три сестри“). На сцената са празни откъм екзистенциална енергия хора, повече или по-малко съзнаващи безсмислието на живота си независимо от наличието или липсата на социална успешност. За разлика от Чеховите обаче, те не страдат от илюзии за външни пречки, а още по-малко от фантазми за възможно светло бъдеще.

Това се изяснява при престоя на фамилия Елис в имението, управлявано от най-възрастната сестра, втълпила си идея за общ портрет, който да се нарисува от протежето ѝ Никлас. Първоначалната квазиаристократична поведенческа овладяност бързо се разпуква. Взаимодействията настъпателно изявяват тоталната липса на любов, на емпатия, на виталност. Видимият дефицит на смисленост задава доминацията на безразличието: към другите и към себе си, към собствения и всеки живот.

Отлична е работата на Юрий Дачев с текста. Той не само разчита прецизно общата динамика и амплитудите в действията на „героите“. Този прочит му отваря перспектива към неповърхностни „оперативни“ намеси (промяна на персонажни характеристики, преформатиране на епизоди и на сюжетни линии). Той освен това си позволява, отнемайки части от текста, да внедри части от други произведения на Хелман. Резултатът е убедително, органично театрално цяло.

В тази посока е спомогнат от работата на Асен Аврамов с точно въведените акценти и ритми, както и от добре премислените костюми на Свила Величкова. Леко разколебаваща е сценографията с нейния псевдонатурализъм и съответна бъбривост. Решаващи са и няколкото актьорски постижения.

На първо място е това на Василена Атанасова. Впечатляващо субтилно тя гради образа на богатата властна, цинична, уж интелектуална и самокритична Алис, извеждайки я до тоталния ѝ срив. В хода на всичко това Атанасова е абсолютният център на действието, удържащ неговото единство. Нейното присъствие е най-стойностното в спектакъла. Отлична е идеята за привличането на Даниел Цочев. Овладяността и стабилното му стоене във висока степен компенсират някои излишни шумове. Качествена е и работата на Леонид Йовчев, възвръщащ си формите на сценично присъствие, доказвали го през годините. Богдан Бухалов също се справя достойно.

Особен е случаят с Ирини Жамбонас. Тя правилно избира истеричната нервност за основна черта на своята Роуз. Решението ѝ спомага постигане на няколко поанти. Но има моменти, когато тя рязко се „къса“ от общия фон. Той се създава и от онази част от актьорския екип, която е разнопорядково неубедителна, политкоректно казано. Разговорът за сложностите при изграждане на ансамбъл в театри с щатен състав е нелесен. Така или иначе, мощно театралното и в „Есенна градина“ са някои от диалозите: на Атанасова с Йовчев и Бухалов, на Цочев с Йовчев, Жамбонас, Кацарски и т.н.

Тегли ли се чертата, следва да се каже, че постановката като цяло постига желаните внушения, въвежда убедително в сериозността на темите и се нарежда сред успешните по софийските сцени.