Култура / Брой 10 (2993), Декември 2022

Разговор с литературоведа доц. Бойко Пенчев

В съзнанието на мнозина Каралийчев си остава детски писател, за други е автор на пътеписи и легенди, а дълго време в учебниците той присъстваше най-вече като част от т.нар. „септемврийска литература“ със сборника си с разкази „Ръж“ (1925). Съществува ли обаче Септемврийска литература и как четем днес творба като Ръж“?

Септемврийска литература вече няма. Нейният пик в учебниците беше през 80-те години на ХХ в., особено след появата на един забележително добре направен за времето си учебник за Х клас, по който съм учил и аз. Частта за „септемврийската литература“ там беше написана от Тончо Жечев, който още през 70-те години предлага един цялостен нов прочит на темата, акцентиращ именно върху Никола Фурнаджиев, Ангел Каралийчев и Асен Разцветников.

Съдбата на Каралийчев в българския литературен канон е незавидна. Той има много лош късмет. Първо, не знаят къде да го подредят. От една страна, е детски автор, а от друга – „сериозен“. Но когато единият етикет натежава (детската литература), на „сериозните“ неща започва да се гледа със снизхождение, малко като при критик, прописал романи или стихове.

Вторият важен момент – левите не го броят много за „свой“, а десните го смятат за комунистически автор. Левите признават Каралийчев, но той няма статута на Смирненски или Вапцаров. Ако някой посегне на Вапцаров, в политическото „ляво“ скачат на амбразурата, докато низвергването на Каралийчев, Фурнаджиев и Разцветников от учебните програми мина съвсем незабелязано.

Причината за неразбориите около Каралийчев се дължи най-вече на етикета „септемврийска литература“, който преди 1989 г. бе много престижен, а сетне започна да тежи като воденичен камък. Цялата събитийност около 1923 г. и 1925 г. е силно маргинализирана преди всичко в учебниците по история, съответно „септемврийската литература“ вече отсъства като тема и в програмите и учебниците по литература.

Проследявал съм как се движи списъкът от „септемврийски автори“ в учебните програми. Първо през 90-те години те стават „по избор“, което вече е девета глуха. След голямата промяна през 2000 г. Каралийчев, Фурнаджиев и Разцветников отиват в профилираната подготовка, което означава, че остават извън списъка със задължителни произведения за матурата. А когато едни автори не са в списъка за матурите, младата публика не е стимулирана да ги изучава. Споменатите трима „септемврийски автори“ си остават познати предимно на по-възрастното поколение.

Каралийчев е в по-незавидна ситуация дори от т.нар. „забравени автори“. Един забравен автор винаги има шанса някой да се сети за него. Както стана с Асен Христофоров например. Преди десетина години Николай Аретов и Румен Аврамов се захванаха и направиха страшно много, за да го върнат в обращение – чрез изследвания, преиздаване на съчиненията му с необходимия научен апарат и т.н. Докато Каралийчев е като изваден от титулярния състав на българската литература и пратен на резервната скамейка. За статистиката е там, но всъщност не играе.

Какъв е тогава шансът Каралийчев и останалите „септемврийци“ да се отърват от идеологическата шлака, с която са били натоварени? И да заемат своето място в българската литература?

Каралийчев, Фурнаджиев и Разцветников са много модерни автори. Самият Фурнаджиев заявява през 1930 г., че те не са били пролетарски поети, каквито са Димитър Полянов или Христо Смирненски. И ако за миг забравим, че са реагирали на септемврийските събития през 1923 г., ще си дадем сметка колко са модерни като теми и като език. Имаше навремето една литературоведска теза, че Каралийчев и останалите „септемврийци“ били много развълнувани от събитията и затова всичко в „Ръж“, „Пролетен вятър“ или „Хоро“ на Страшимиров например било „лирично“, т.е. субективно, накъсано, апокалиптично. Всъщност белезите, обяснявани с „развълнуваност“, са типичните белези на модернистката проза.

Има ли идеология при Каралийчев, или книгата „Ръж“ е просто разказ за едно братоубийство?

Можем да открием лява идеология, но съчетана с толкова други пластове, че категорично не е водеща. Има разкази, в които търсят трупа на убития и може би го намират, но има и други разкази, в които няма никаква събитийност, още по-малко пък идеология. Такъв е и разказът, който дава името на сборника – „Ръж“. Къде са там въстаниците? Или пък „Змей“ – много модерен разказ, написан в четири съвършено различни повествователни перспективи. Да не говорим за по-късния Каралийчев от сборника „Имане“. Всичките разкази там са организирани около „тъмни“, трансгресивни сюжети. На практика Каралийчев разработва баладични сюжети от фолклора с модерни средства. Особено го вълнува грехът, мислен като „неправилно“ сексуално привличане. И най-вече привличането от братовата жена, на тази тема са посветени поне няколко от неговите разкази – „Паричката“, „Орли“. Някой ще каже – е, той открил Америка… Но сюжетът за изневярата вътре в родовата общност е много важен за българската културна традиция. Това е репрезентация на саморазрушаващата се патриархалност – но представена от друг ъгъл, различен в сравнение с „Гераците“ например. Тази обсебеност от темата за греха може да бъде разчетена като опит за естетическо осмисляне на катастрофиралата по това време българска модерност. И понеже Каралийчев много се занимава с греха, се появява и другият важен проблем – за жертвата. И то за невинната жертва. Бях силно разтърсен от разказа му „Отче наш“ например, в който се говори за едни хайдути, които си дават клетва, че за да се скрепи хайдушката им общност, ще убият първия срещнат. Срещат туркиня с бебе и дълго спорят коя да я жертвата. Но не се отказват. „Росенският камен мост“ пък извежда темата за жертвата през познатия сюжет за вграждането. Нашата четяща публика, формирала представите си за българска литература най-вече през училищните класици, познава доброволната жертва, саможертвата на бунтовника, на идеалиста. Каралийчев обаче ни предлага един доста по-интересен казус – оправдано ли е да жертваш невинен в името на някаква кауза? Това е добре известният въпрос на Иван Карамазов към Альоша – за детската сълза, която е цената на бъдещия прекрасен нов свят. Много сложна интерпретация на тази тема ще направи по-късно в своите романи Емилиян Станев, Тончо Жечев в прозата си също има много дълбоки страници… Каралийчев е по-орнаментален, повествованието му е стилизирано и някак „свито“ в рамките на късия разказ. Но е част от важна моралистична и художествена традиция.

Но „Росенският камен мост“ като сборник (1941) е характерен и с това, че Каралийчев вади няколко разказа от „Ръж“ и добавя късни разкази, заличавайки предишната си „идеология“. Излиза, че сам прекроява себе си?

Има го този момент. Явно той се опитва да се намести другаде. При Каралийчев има огромен обем от „патриотична литература“, стилизации на миналото и т.н. Още по-трудно му е след 1944 г., когато потъва в съвършено типичен „соцреализъм“. Но можем да го разберем. И на него, както и на Фурнаджиев и Разцветников, е било лепнато клеймото „ренегати“ още в 1924 г. Представете си само какво са очаквали да им се случи веднага след 9 септември 1944 г. Знаем за убитите от „народната власт“, но като се има предвид до каква степен са били противопоставени „ляво“ и „дясно“ в междувоенния период, е цяло чудо, че не са били още повече. Не е параноя да чакаш милиционерите да ти потропат на вратата, след като официално си бил „предател“ за „другарите“. Цялата група около Каралийчев се пречупва след 1944 г. Пишат верноподанически разкази, но за мен те си остават големите имена на модернизма на 20-те години.

А не присъства ли при Каралийчев някакъв „спонтанен имажинизъм“? С всички тези образи на „земята, нахлупила калпак от жълти листа“?

Вижда се как тези автори помежду си обменят образи. Жълтото, черното, огънят… Корицата на „Ръж“, дело на Александър Жендов, е издържана в тази стилистика. Доминират фигури, производни на огъня – слънцето, опалената от него земя, която е черна, както почерняла от слънцето и желанията си е момата.

Налични са и архетипите на Дионисовото начало. Не са ли това силни влияния, отвъд българския контекст?

Можем да мислим тази проза като съзвучна с общия витализъм в междувоенния период в Европа. Става дума за идейно освобождаване от културата, което носи някаква тъмна енергия. Самият „Аз“, личността, се схваща като продукт, който е някаква фалшификация и изкривява автентичното в човека. И не само при Каралийчев и Фурнаджиев, то е цялостна нагласа в европейската литература. В тази посока културата се мисли като „оковаване“ и дехуманизация, което пък е донякъде чуждо на нашите интуиции. Обикновено се оплакваме, че няма култура, че всичко е простащина. 20-те години са в обратната позиция, тогава културата означава умора и болест, интелектуализъм, който пресушава живота. Тази тема от 20-те за „пресушаващия интелектуализъм“ продължава дори през 60-те години, ще я видим у Кръстю Куюмджиев и Тончо Жечев. Тези връзки с т.нар. „философия на живота“ са много видими в междувоенния период, виждаме ги дори, даже особено силно и сред тези уж леви, но съвсем не пролетарски автори като Каралийчев. Има я съвсем отчетливо при десни автори като д-р Янко Янев. Между другото, той също участва в онова „Яворово четене“ през 1924 г., след което Каралийчев и неговите приятели са заклеймени като ренегати.

Разкажете за това събитие. То е повратен момент в биографията на Каралийчев, след което той се превръща в „блудния син“ на лявото.

Ако имаше Фейсбук тогава, това щеше да е грандиозен скандал в левия Фейсбук балон. Какво се случва? На 2 ноември 1924 г. има голямо честване – 10 години от смъртта на Яворов. Официалното честване е в Народния театър и то няма отношение към случая. Ала група млади поети си правят свое честване в 45-а аудитория в тогавашната сграда на Юридическия факултет на Университета. В това честване участват автори, по-скоро свързани със сп. „Златорог“, като Димитър Панталеев, Йордан Стубел, Елисавета Багряна, Янко Янев. И група от лявото, авторите на Бакаловото списание „Нов път“ – Разцветников, Каралийчев, Фурнаджиев, Георги Цанев. Кое всъщност е скандалното? Скандалното за комунистите е, че двата лагера са се смесили. Хора от левия лагер са пресекли „червената разделителна линия“ и са отишли, за да честват „буржоазния поет Яворов“. За комунистическото мислене това е смъртен грях.

Скандалът обаче е ословесен. Текат публикации и в „Нов път“, и в едно друго ляво списание от това време – „Наши дни“. Георги Бакалов публикува няколко статии, Тодор Павлов също, атакуваните участници в четенето отговарят. Това трябва да се признае – и едната, и другата страна пишат текстове, опитват се да се аргументират. Тук не става дума за просто затръшване на вратата. Колегата от Пловдивския университет Владимир Янев има чудесна статия за фактологията на цялата тази история.

Впрочем Каралийчев, Фурнаджиев, Разцветников и Георги Цанев заявяват, че те и без това вече не искали да публикуват при Бакалов, а той е използвал повода, за да ги обвини, че са напуснали лявата идея и са отишли при буржоазията. А те по-скоро са си търсили своя трибуна. Бакалов вече им е бил дотегнал. И скандалът прелива чашата.

Интересното е, че избухналата полемика засяга не само тяхната позиция – може или не може да участваш в публично честване заедно с „буржоазни“ поети – на което Тодор Павлов казва, че не може, а те казват, че може. Показателното е, че повечето статии се занимават с Яворов. Дебатът не е само върху жеста на общото честване, дебатът е относно статута и значението на Яворов. Бакалов пише за Яворов, Тодор Павлов обсъжда Яворов, Георги Цанев, четвъртият от „четворката“, на свой ред се защитава от обвиненията, предлагайки друг, по-умерено ляв прочит на Яворов. Въпросът е за суверенността на твореца. Тогавашната лява критика схваща Яворов като първия ренегат, нещо като „архиренегат“ – бил е „социален“, после кривнал по оста на декадентството и станал „буржоазен“. Тодор Павлов дори заплашва Каралийчев, Фурнаджиев и Разцветников, че ако продължават така, ще свършат като едни нови „яворовци“. Образът на Яворов се превръща в плашило и се налага върху тях. Това е типичен пример за опита на тогавашната лява критика да поддържа разделението между пролетарски и буржоазни автори. Нещо, което творци със заряда и таланта на Каралийчев и Фурнаджиев не могат да изтърпят. Скоро след това те започват да публикуват в „Златорог“ и комунистите им лепват етикета „ренегати“.

Забележителното е как лявата комунистическа критика един път ги отлъчва, а втори път си ги присвоява след 1944 г., изтривайки по-късното им творчество.

А истината е, че Каралийчев през 30-те и 40-те е вече съвсем различен автор, който изцяло е в лоното на националноромантическия разказ.

Каралийчев в този период минава изцяло в полето на десния културен модел, който се обръща към „родното“ и търси някакви нива на обединяване, най-вече през подвига и земята. Каралийчев стилизира фолклорни сюжети, легенди или пък си създава свои. Литература, която от днешна гледна точка е част от словесността на „буржоазния национализъм“. Ала ние трябва да мислим този модел като отговор на не по-малко агресивния „ляв интернационализъм“, реакция срещу онзи ляв дискурс, който вижда навсякъде експлоататори, експлоатирани и врагове. През 30-те години въпросът е следният: дали българското общество може да бъде мислено като едно, или то е категорично разделено на две половини, както казват комунистите, като едната трябва да надделее над другата.

Съзирате ли някакъв паралел между Каралийчев и художниците от движението „Родно изкуство“?

През 90-те години беше свършена една много важна работа: осъзна се, че промяната през 20-те години е не просто „олевяване“, каквато беше тезата през 60-те години и 70-те години в литературознанието. Видя се, че имаме един пълноценен модернизъм през първата половина на 20-те години, който по естествен начин следва модернизма отпреди войните дори когато му опонира. Виолета Русева го показа в така важната си книга „Аспекти на модерността в българската литература от 20-те години“ (1993). Успяхме да удържим тази позиция и в учебните програми и сега учебникът за Х клас е структуриран по този начин.

Очевидни са тенденциите за съчетаването на сецесионната модернистична поетика и „родното“. 20-те години ни предлагат цял спектър от виждания за „родното“. За едни „родното“ е във видимото, има своите битово-социални измерения, за други то е някаква тъмна стихия, обозначавана с концептуални епитети като „скитско“. „Родното“ не означава непременно нещо консервативно в естетически или политически смисъл. Има различни пластове на „родното“ и това се вижда и у Каралийчев. Имаме борба между един по-традиционно-реалистичен и един по-модернистичен и динамичен стил в литературата. И това, че те се пресичат, е изключително интересно. Понякога при един и същи писател.

Ето, Каралийчев започва с модернистичното родно. Той ни предлага един друг образ на селото и природата. Това вече не е идиличното село, нито е идиличната природа. И хората, и природата са някак напрегнати, заредени със стихийност, тя е и вътре в героите, и най-вече в героините. Това вече не е целомъдрената, опитомена и укротена природа, а стихийност, която пробива културните обвивки. Оттук и фрагментарната форма на самите разкази в „Ръж“.

След това постепенно настъпва едно „укротяване“ при Каралийчев, а и не само при него. Виждаме вече едно фолклоризиране и орнаментализиране на разказа – конете, гуглите, питката и пр. „Родното“ бива прибрано в едни малко детско-юношески, по-смилаеми форми. И разбира се, леко се идеализира.

А след 1944 г. идва „третият Каралийчев“ – доста по-опитомен и лакиран откъм реални социални конфликти.

Така той оцелява. Заема се с големите въпроси, които тогавашната власт повдига. Иска да покаже например преодоляването на частнособственическата стихия. Много показателен в това отношение е разказът му „Соколова нива“. В него всички теми, проблеми и образи се предлагат преработени за нуждите на партийната пропаганда.

В „Соколова нива“ имаме бабата и дядото, нивата, дома и сина, който е загинал, убит като партизанин. Казвал се е Сокол, паднал е в битка с враговете. Започва обаче кооперирането и дядото казва на бабата, че дават тяхната нива. Той е „за“, а тя го пита не му ли е жал, без открито да му се противопоставя. Спомня си как е окачвала на тази нива люлката на малкия Сокол, как са купили нивата с парите от нейната зестра. Тоест цялата тяхна интимна същност е там, на нивата, но дядото е готов да я даде заради кооператива. Дядото изглежда много твърд в подкрепата си за народната власт, но през нощта сънува сън. И интимната му селска същност се връща. Той вече не иска да си дава нивата, иска в съня си да строши с тоягата трактора, тръгнал да разорава синорите между „частната собственост“. Но ето че от трактора се показва неговият син и пита срещу него ли се изправя. Дядото му прави път и се събужда. И е странно щастлив. Ето как цялата тема за интимната връзка между човека и земята, която самият Каралийчев и ред други автори са разработвали, си остава, но самият автор вече настоява, че тракторът трябва да мине и да разоре всичко това. За да няма синори със змии и гущери в тях, всичко да е общо, „кооперативно“, и хората да са щастливи. „Соколова нива“ е просто образцовият соцреалистически разказ.

Често превратно тълкуван и забравен, какви са шансовете Каралийчев да бъде четен днес?

Имаме шанс да го четем, ако съхраним любовта си към българското. Знам, че това може да звучи високопарно или патриотарско, но всъщност родното в литературата има страшно много лица. И въобще не се свежда само до байраци, носии, възстановки с пушки или пък татуировки на национални герои по тялото.

Родното има много лица и е далеч по-интересно от този кич, който в момента минава за „българско“ и „патриотично“. Преоткриването на Каралийчев е шанс в тази посока.

Разговаряха Тони Николов и Людмила Димова

Бойко Пенчев (род. 1968 г.) е литературовед, писател и преводач. Доцент по литература в СУ „Св. Климент Охридски“. Автор на поетичните книги „Стихосбирка“ (1992) и „Слизане в Египет“ (2000) и на литературоведските книги „Тъгите на краевековието“ (1998), „Българският модернизъм: моделирането на Аз-а“ (2003), „Септември ’23: идеология на паметта“ (2006), „Спорните наследства“ (2017).