Култура / Брой 10 (2993), Декември 2022

„Нас, които ни няма“, Антония Апостолова, „Жанет 45“, 2021 г. Награда за проза на Годишните награди на Портал Култура 2022

През 1986 г. бях призован запас в редовете на Българската народна армия. Предстояха ми пет дни оловна тъпота, които ми се струваха непреодолими, защото бяха изминали само пет години от онзи двегодишен срок зад оградата, който, наред с приятелствата, насади в гърдите ни тежки чугунени слитъци от пиянство, безразличие, леност. Успях да преодолея тези пет дни тъпота по силата на щастливо стечение на обстоятелствата – на път за казармата хлътнах в една книжарница и си купих книгата на непознат за мен руски автор, Константин Воробьов. Книгата се наричаше „И дойде великанът“. Вътре се разказваше за невъзможната и обречена любов между начинаещ писател и жената на началника на местния затвор. Смела и опасна книга, по чудо излязла в онези години в СССР, а после и у нас. Тъкмо неистовият, не от мира сего, благодатен светлик на любовта, описан в книгата, се оказа моето лекарство.

Разказвам това, защото при четенето на романа „Нас, които ни няма“ от Антония Апостолова изпитах същото – същия триумф от възможностите на словото да осигури гориво за човешката душа и да преработи угнетението в лазур.

Това е роман, който се е отказал от обичайните атрибути на романа, от сюжета, от фабулата, от събитийността, за сметка на живеенето в мисълта и езика, тоест в самата органична тъкан на романа, както проницателно отбелязва проф. Иван Станков; в самата сърцевина, заради която, в крайна сметка, съществува писането. Тази ядка, тази сърцевина, а не нещо друго оправдава създаването на една книга и ако резултатът е толкова блестящ, както в нашия случай, то той разширява и украсява на свой ред представата ни изобщо за една национална литература.

Разбира се, романът има своята конструкция, наподобяваща множество от концентрични кръгове, които се срещат, наслагват и сподирят, но тя е толкова фина, че може да бъде разшифрована и изследвана пълноценно само от много задълбочен литературоведски анализ.

Авторката е избрала най-трудното, да описва състояния, а не събития, но успява да облече в думи цялата невидима мрежа на живота, която е жива и пълнокръвна само в настоящия миг, а после изтлява и така спасява от поражение нетрайната човешка памет. Холограмата на времето е свръхточна, а любовта е кодът, чрез който става разчитането на изображението.

Това обаче не е роман за любовта. Или ако е за любовта, то любовта е стъклото, през което се вижда всичко останало. Нещо повече, „археологията на чувствата“ в романа поради своята пълнота и прецизност го превръщат и в социално, и в политическо четиво. Защото това е по-скоро роман за израстването, за изграждането на човешкото в самото осъзнато начало на човешкия път, за взаимната помощ при това израстване. За готовността да отдадеш цялата си душа на другия и да приемеш неговата душа, докато не станете едно.

Това е роман за доверието.

Нека да не забравяме нещо изключително важно. Действието на романа се развива през лятото на 1994 г., най-мрачните мутренски години, когато мутрите бяха затъкнали с длан дишането и на най-малката българска „клетка“ и навсякъде се стелеха руини и беззаконие, навсякъде се чуваше ревът на „джунглата“. И изведнъж едно момче и едно момиче се опитват да изградят крепост от любов и вътре да опазят всички неща, които са ценни за тях – музиката, книгите, приятелите, родителите. Или както съвсем точно подчертава самата авторка, „това е моят роман за прехода“. Точно така – роман за прехода, където знак „минус“ е заменен със знак „плюс“. А нетрайното, неуловимото, неизказаното се сдобива с почти епическо величие. За доказателство ще направя още един литературен паралел. Втората част на романа, разказаното през очите на героинята, е истински шедьовър и по нещо ми напомня за „Мястото“ на Ани Ерно, тазгодишната нобелова лауреатка.