Култура / Брой 10 (2993), Декември 2022

Този месец косвено или пряко погледите на милиони хората са насочени към Катар. Футболното първенство провокира и хазартната страст, и стремежа към печалби. Това е добър повод да си припомня защо така и не се научих да играя на карти. Главният виновник за травмата от детството е баща ми. Той ми забраняваше. Смяташе, че се започва с невинна игра на Черен Петър или Кент купе и се свърша със залагане на дом и кола, докато не останеш гол на улицата. Така разсъждаваше, но и не подозираше, че играта на карти не е единствената, която може да се превърне в хазарт. Малко по-големи вече се бяха пристрастили към джагите и често играехме на вързано. Докарвахме си по някой и друг лев, за да ходим на кино. Това, което не разбра (и не искаше да знае) баща ми, е, че в хазарта трябва да има залог. Тъкмо той го превръща в опасна и непредсказуема игра. Често тъкмо това правят някои продуценти в Холивуд, а понякога и в Европа, а и в България. Залагат пари, репутация, кариера, за да направят големия филмов удар или… провал.

То е като да заемеш мястото на Кристофър Уокън с пистолет, опрян в слепоочието, както го направи в „Ловецът на елени“ на Майкъл Чимино. Руската рулетка във филма е една от най-силните метафори в световното кино. Неслучайно сравнително бързо се превърна в класика, а режисьорът получава Оскар и празен чек за следващия си филм „Вратите на рая“. Кой продуцент или студио не би го направил? Чимино получава пълен контрол над продукцията и неограничено финансиране, като български исторически филм по време социализма. Проблемът е, че този път има патрон в цевта. За филма са поканени да играят Крис Кристофърсън, Изабел Юпер и Кристофър Уокън, а първоначалният бюджет е приблизително 7,5 милиона долара. Снимките продължават близо една година, заснет е 220 часа суров материал, разходите набъбват до 50 милиона, а на режисьора му излиза прозвището Аятолаха заради деспотичното му поведение на снимачната площадка. След дълъг период на монтаж филмът излиза по кината в 219-минутна версия, но критиката и зрителите са безпощадни. Компанията „Юнайтед Артистс“ стига до ръба на банкрута (МГМ я спасява, като я купува), а режисьорът никога повече не получава шанс да снима.

Залог, но с лични средства прави и режисьорът Франсис Форд Копола. Той решава да адаптира романа на Джоузеф Конрад „Сърцето на мрака“, като го превръща във военен епос за Виетнам. Снима в най-дъждовния период на Филипините въпреки предупреждението на колегата си Роджър Корман. Крайният резултат от залога е 238 дни снимачни дена, 250 часа материал, 3 години монтаж. Бюджетът, който в началото е бил 13 милиона, е достигнал до малко над 30 милиона. Франсис Форд Копола отслабва с 30 килограма. Първоначално премиерата е трябвало да бъде през 1976 г., но първата прожекция е едва през 1979 г. Получава Златна палма и осем номинации за Оскар и става един от най-добрите филми не само за войната във Виетнам.

Правенето на кино е хазартен бизнес, въпреки че често изглежда, сякаш продуцентите, подобно на Дъстин Хофман в „Рейнман“, много бързо и точно броят картите на масата в казиното. Неслучайно актьорът с разочарование споделя, че в Холивуд вече управляват счетоводителите, които често пропускат златни възможности, защото не разбират от кино. Факт е, че невинаги на рулетката се пада числото 21. Така се случва през 1999, годината, в която филмът „13-ият воин“ с Антонио Бандерас трябва да е най-големият хит. Уви, рулетката се е завъртяла, така че печелившият филм е „Шесто чувство“, а епосът излиза от филмовото казино със загуба от 94 милиона долара.

Хазартът е зависимост. Има клиники, в които се лекува. Например Бен Афлек и Тоби Магуайър имат силно влечение към покера. Дори като един истински Маверик Афлек печели шампионата по покер през 2004 г. Същият късмет не спохожда някои продуценти. В стремежа си да намалят бъдещите загуби, те продължават да наливат още пари в обречения си проект. С надеждата, че при следващото завъртане ще се падне по-добра карта.

Хазартът освен забавление или зависимост е добър повод за вдъхновение. Има десетки филми, посветени на тази тема, разгледани от най-плоския и скучен ракурс, до шедьоври на седмото изкуство. Естествено, най-скучните и банални филми са тези, в които млада двойка се разделя, защото мъжът има тежка зависимост от хазарта и разчита само на него, за да оправи семейния бюджет. Това, разбира се, води само до дългове, а мъката се преодолява с море от алкохол, може и малко домашно насилие за капак. Обикновено финалът е добър и благополучен както за героите, така и за зрителите. Но филм няма. Рискът е минимален, защото и залогът е такъв.

Другият обичаен сюжет е за младо момче с голям талант, което винаги ще си намери майстора в лицето на стар играч, отдавна минал по пътя на главния герой.

Разбира се, колкото по-висок е залогът, толкова по-добър е филмът и това зависи от играчите, поканени на филмовата маса. Особено когато говорим за покер – с диалога, жестовете, погледите, ракурсите, а залогът е оцеляването на света. На масата играе Агент 007, а репликата му е: „Последното раздаване едва не ме уби“ („Казино Роял“).

Майсторите в киното обаче не се интересуват от хазарта като обикновено житейско събитие, а по-скоро като фон, повод, провокация. Правят разрез на обществото, на отделния индивид, на сложните взаимоотношения между героите, поставени в критична ситуация. Цяла една вселена разкрива Мартин Скорсезе в „Казино“, за да надникнем в задкулисието на престъпния свят и душите на героите в него. Бари Левинсън пък героизира образа на създателя на Лас Вегас в „Бъгси“. Киното създава легенди. Дори и когато разказва за игрите на късмета. Но те имат и своята тъмна страна. Зависимостта от хазарта има дълбоки психологически причини, увлечението към играта не е само за спорта и печалбата (без да ги изключваме). Какво например може да провокира един свещеник да бръкне в касичката за енориашите, за да залага („Оскар и Лусинда“). Как се променя животът на героя на Робърт Редфорд в „Хавана“ – от едно обикновено пътуване до кубинската столица само за да поиграе, до неволно въвличане в революцията. Истината е, че като всяка друга игра и тази е непредсказуема и води след себе си житейски обрати, често трагични.

С изненада откривам, че в най-добрите филми за хазарт играят най-големите звезди на своето време. Не само добри актьори, но любимци на публиката, в които тя безрезервно вярва. Доверието е важно, защото във всеки един момент зрителят се отъждествява не само когато героят печели, но и когато губи всичко. Как може да се вярва и как биха звучали думите на Стив Маккуин в „Синсинати Кид“, ако беше някой друг актьор: „Ти си плащаш, за да ми видиш картите, уроците се плащат допълнително!“.

В „Ужилването“ играят Пол Нюман и Робърт Редфорд (замалко да го заменят с друг). Цялата схема, която измислят, не е просто за да мамят или да спечелят много пари (не че са излишни), но за да отмъстят за свой приятел. Тук има рядко и добро съчетание на оригинален и остроумен сценарий, дяволска режисура и любими актьори. Финалът е повече от добър – седем награди Оскар, включително за най-добър филм. Филмът е толкова успешен, че преодолява дори Желязната завеса на социалистическия блок. Подобна формула в по-ново време ползва Стивън Содърбърг за „Бандата на Оушън“, но се концентрира повече върху обира и финалния обрат, както и върху численото превъзходство от филмови звезди.

Най-честият жанр, в който се ситуира хазартът, е комедията. Вероятно така по-лесно зрителите преглъщат евентуалната загуба, но той предполага и много възможности за остроумен диалог и гегове, за неочаквани сюжетни обрати, както се случва например в „Маверик“ или „Последният ергенски запой“.

Ако се питаме защо има толкова много филми с игри на късмета и толкова малко добри сред тях, то вероятно отговорът се крие някъде сред милионите лотарийни билети, чипове или карти. Късметът спохожда малцина. В тази игра единственият сигурен печеливш е зрителят, заложил само билета си за кино или месечната сметка за интернет.