Култура / Брой 1 (2994), Януари 2023

„Вълкът единак. Богомил Райнов“, Антоанета Алипиева, издателство „Балкани“, 2022 г.

Новата книга на проф. Антоанета Алипиева събира в дванадесет части личността и творчеството на писателя, изкуствоведа, колекционера и политика Богомил Райнов. Започва със семейството – бащата, майката, брата, съпругите, после кое формира писателя, кабинетът на баща му или улицата и защо идеологическата машина Райнов работи безотказно. Втората половина анализира романа, поезията, изобразителното изкуство, масовата култура…

Преди да прочета книгата, бях чувала разкази за мракобесното комунистическо минало на партийния функционер. Няколко дни преди премиерата на книгата във варненската библиотека, където дойдоха и немалко живковисти и агенти на Държавна сигурност, участвах в литературната конференция, посветена на поета Ивайло Иванов във Великотърновския университет. В една от почивките Михаил Неделчев ми каза: „Той беше демон, излъчваше това, виждал съм го“. Липсата на архиви сякаш обезсмисляше труда на проф. Алипиева. Обяснението ѝ да се захване с изследване на тази мрачна фигура беше в талантливото творчество на Богомил Райнов. Но тя искаше да подреди и спомени, дневникови записки и политически предразсъдъци. Основна част от книгата се занимава със социалното битие в средата на Вълко Червенков, Крум Кюлявков, Людмила Живкова, Любомир Левчев и Ванга. Всички тези податки оформиха един феномен на тоталитарното зло, което се разгъваше пред очите ми.

От една страна, професионалното писателство на Богомил Райнов можеше да даде храна на хората, дошли да чуят за най-известната криминална поредица в българската литература, за шпионския роман или за изкуствоведските страници, както и за болезнената страст на колекционера. Някои от бъдещите читатели на книгата вероятно ще я купят заради това.

От друга страна, обществото ни все още иска да усети и отново да преживее мрачния спазъм на властта, как тя вкарва в лагери и убива. Властта осигурява хиляди привилегии насред охолния начин на живот в национализираните „вражески“ апартаменти в София и в дипломатическия лукс на европейските столици. Да запазиш силната си позиция е мощен инстинкт, който част от публиката сякаш все още иска да усети. Мирисът на кръв беше довел и някои бивши/настоящи политически слуги в залата. Някои от тях се гордееха със своя идол Богомил Райнов, други искаха да се потопят отново в мълвите за висшия шпионаж и колекционерското преследване на плячката. Премахването на част от човешкото, ето кое кара хората да искат подробности за живота и дейността на Богомил Райнов. Оказва се, че идеологическото е било изцяло в услуга на тъкмо този инстинкт – да властваш и да имаш. Но повече да властваш. Власт заради самата власт и насладата от нея. Част от свитата на Людмила Живкова и обучител в агни йога, част от политическия салон в Париж и други европейски градове, Богомил Райнов властва безскрупулно дори сега, повече от 15 години след смъртта си. Защо ми се струва, че повече се стремим да разберем злото, за да го оправдаем, отколкото да се разграничим от него?

Стилът на Антоанета Алипиева като литературен историк е интересен. Тя критически биографизира отделни личности или цели десетилетия. Разказва подробно, увлекателно и изведнъж рязко изважда някаква важна за нея част от цялото. Има твърд почерк, който уедрява детайла, за да го видим. Държи се като романист в критиката. Сюжетира без сантимент, с неочаквани завои и без илюзии. Прави психологически профил на своя автор, балансирано, но на моменти се увлича и влюбва в „тъмната страна“ и особено в „мъжкото начало“.

Книгата завършва с това, че Богомил Райнов никога не е вярвал в идеологии, а е бил „безмерно лоялен“ само към изкуството. Част от публиката винаги ще се колебае, защото далеч не всички обичат шпионски романи.