Култура / Брой 1 (2994), Януари 2023

„Вяра, надежда и клане“, Ник Кейв и Шон О‘Хейгън, превод Атанас Игов, издателство „Симолини 94“, 2022 г.

Двама души седят и разговарят някъде отвъд края на времето (макар съответните параметри да са съвсем точно оказани – Англия, времената на локдаун, 2020–2021 г.). Двама души – ирландец и австралиец. Австралиецът е Ник Кейв, ирландецът не е Шейн Макгоуън, а Шон О’Хейгън и няма да запеят накрая What A Wonderful World на Сачмо… Кой е Шон О’Хейгън сякаш не е от особено значение. Но води разговора така, че дори да не сте сред най-фанатичните и дългогодишни познавачи и почитатели на музиката на Ник Кейв, накрая да заобичате тоя човек… Книгата е едногодишно интервю и същевременно съвсем не е интервю, а всеобемаща беседа за вярата, съмнението, съпричастността, загубата, скръбта, присъствията и отсъствията, мрака, границите на реалността, любовта, красотата, бунта, творчеството, човечността, борбата със самия себе си, опрощението и надеждата, която на самия финал излиза от анонимност и бива наречена „оптимизъм с разбито сърце“. Разбира се, текстът на „Вяра, надежда и клане“ е минал през стилистичната редакция на Шон О’Хейгън, но първичната мощ на изговореното слово е запазена и се „чува“ през цялото време, докато четете книгата.

Не се е получила много „рокендрол книга“, но резултатът, категорично можем да твърдим, е нещо много по-голямо. Голямо, колкото са големи смиреността, чувството за общност с хората, с човечеството, милостта към другите и в крайна сметка възможността за проява на милост и към себе си. Още в самото начало Ник Кейв задава параметрите с потвърждение на отказа си от интервюта, които водят в крайна сметка до изхабяване на собствената ти история… И заговаря директно и открито за вярата. Не е нещо неочаквано – който познава текстовете му, е наясно с огромното влияние, което има и е имала Библията върху тях през годините. Но тук се отива и по-нататък – докато говори за преображението в творческия процес (конкретно около създаването на албумите Ghosteen и Carnage след смъртта на сина му Артър), той неусетно заговаря за собственото си преображение. В думите му се усеща онази неистовост, която струи от ранните му пънкарски песни, от убийствените му балади, от романите „И магарето видя ангела“ и „Смъртта на Бъни Мънро“, неистовостта, която всички сме усещали, гледайки го на сцена… Но тук има сякаш повече приглушеност, повече житейска мъдрост, повече ангелско многогласие, желание за още по-дълбинно изследване на „покрайнините на този неразтълкуван свят“ (ако цитираме тук един трети ирландец)… Между виденията за огромни ледени статуи и кошмарите с малки стафордширски керамични статуетки ни се разкрива човек и творец, близък на настоящия етап от живота си много повече до Уилям Блейк, отколкото до Елвис, човек в преломен момент – и житейски, и творчески, поел по своя „уникален път“ през лавандуловите поля, както се пее в едноименната песен, появила се първо като поема в тази книга, в този разговор, и превърнала се по-късно в един от семантичните центрове в албума Carnage („Клане“), заченат и роден по същото време (един от множеството примери за усукване на време и пространство, причина и следствие във „Вяра, надежда и клане“).

Много има още в тази книжка от двеста и няколко страници. Има очаквани и неочаквани прозрения, има врязващи се в съзнанието образи (самият Кейв твърди, че живописта винаги е била много по-силно влияние за него от литературата), има обяснения на творческия процес с Уорън Елис по създаването на албума Ghosteen, които сами по себе си са поезия (умело предадена двуезично в българското издание) – „безформена и крехка“, повече госпъл, отколкото рокендрол. Разговорът е противоотрова. Изкуството възвръща равновесието и „поправя злините“ или поне има този потенциал, както и потенциала да връща красотата обратно в света. Книгата е молитва.

Двама души седят и разговарят… Не, не седят – две-три глави след началото става ясно, че разговарят по телефона, пандемия е все пак… Обаче нямаме такова чувство. Имаме чувството, че са в едно помещение и с думи сътворяват света отново. Без излишни бележки под линия, без излишен жанрово задължаващ мемоарно-биографичен контекст, без нужда да бъде обясняван дори кръгът на корицата.