Култура / Брой 2 (2995), Февруари 2023

Осъзна това още като малко момче. Тогава в киносалоните се ядяха семки, най-вече слънчогледови. Люспите се изплюваха направо на пода, така че зрителите на по-късните прожекции стъпваха върху хрущящ под обувките им килим. Сам или придружен от приятел, той се навърташе около контрольорките, очаквайки моментно отклоняване на вниманието им, за да се промъкне в салона. Обикновено успяваше, защото беше придобил до съвършенство изкуството да остава незабелязан или пък лелките се правеха, че не забелязват малките гратисчии. В полутъмната зала се чувстваше защитен като риба в аквариум, макар че понякога някоя по-строга билетопродавачка включваше цялото осветление и при повторната проверка, уловен за ухото или плеснат по дупето, безславно трябваше да напусне прожекцията.

Всъщност рискът не си струваше. Защото с него се случваше нещо необикновено. Две или три минути след началото на прожекцията сякаш се включваше друга киномашина, далеч по-мощна от старата скърцаща бракма на градското кино, и пред очите му се появяваха последните кадри чак до заключителния надпис „край“. Така краят на историята му ставаше известен още в самото начало. Очевидно в случая не ставаше дума за интелигентно заключаване на основата на налични, но все още несвързани в логично сюжетно цяло предпоставки, защото нерядко това се случваше дори преди да са въведени всички действащи лица.

Същото беше и с книгите. Особено досадно се получаваше с криминалетата. Над страницата с описанието на лежащия в неестествена поза труп тутакси се наслагваше финалният разказ на детектива. Загадката се разгадаваше в самия момент на поставянето ѝ. Научните книги (защото нашият герой беше малко нещо учен) започваха с изводите и след това беше така отегчително да се проследяват разсъжденията на автора. Любовните романи съобщаваха за раздялата още преди да срещнат него и нея. Историческите объркваха времената. Спортните състезания го подлагаха на особен вид мъчение. Не успяваше да сподели радостта на футболистите от вкарания гол, защото ясно виждаше изписания на светлинното табло краен резултат в полза на противниковия отбор.

Престана да чете книги, да ходи на мачове, заобикаляше киносалоните, а и концертните зали, в които въвеждащото пианисимо биваше заглушено от гръмките финални акорди. Рядко, и то само по неизбежност, сядаше в ресторант, където ордьовърът имаше вкуса на диджестива. Опита с фотографията, изкуството, което сякаш събираше времената в едно. Но от това едно се проточваха дългите кервани на дните и той, разочарован отново, виждаше избелялата почти до прозрачност снимка в ръцете на някакъв млад мъж, недоумяващ какви са пък тези непознати никому хора, които би трябвало да са от семейството.

И любовта, разбира се, любовта, в края на краищата. Момичето беше изящно като стара китайска ваза и без съмнение много влюбено. Но скоро след първата среща на погледите им „онова“ връхлетя с цялата си категорична безцеремонност. Виждаше втората хавлия, оставена на простора да съхне – неопровержим знак за нечие присъствие само допреди няколко часа, втората чаша с утайка от кафе, преглътнатата прозявка след безсънната нощ. Почти физически почувства сухотата в гърлото, болезнения сърдечен спазъм, отчаяното напрягане на ума да разбере случващото се. Не можеше да има съмнение: такъв беше краят на тази история. Той беше настъпил в самото начало, още преди тези цели тринайсет години, които идваха, и беше неотменен. Изходът беше хладнокръвното приемане на това знание, привикването със сянката, която краят хвърляше върху всичко случващо се, помирението с горчивия привкус на невъзможното сбъдване.

Или влизането в съвсем друга история.

(Някакви случайни познати по-скоро колебливо споменаха, че го мярнали преди шест или седем месеца на нефтена платформа край Норвегия.)