Култура / Брой 2 (2995), Февруари 2023

„Юн Габриел Боркман“ от Хенрик Ибсен, постановка Пламен Марков, сценография и костюми Мира Каланова, музика Калин Николов, участват Николай Урумов, Милена Кънева, Теодор Каракачанов, Биляна Стоева, Христина Джурова, Михаил Мутафов, Мелин Ердинч, Миглена Везирова

Около премиерата на „Юн Габриел Боркман“ във Варненския театър прелистих старо томче с писма на Хенрик Ибсен. Докато пътешества, за да събира предания, песни и приказки, в писмата си до приятели драматургът дава воля на нравствената си тревога – духовният живот в Норвегия е поставен под въпрос, на норвежците им липсва стремеж към духовно развитие. Оказва се, че и днес поставянето на „Юн Габриел Боркман“ е диагноза за обкръжаващия ни свят.

Някога той е имал бляскава слава във финансовите дела, изкачил се е до високи постове, но заради незаконни действия Боркман попада в затвора и каляската на живота му се обръща. След изтърпяване на наказанието се завръща при съпругата си, тъй като е убеден, че ще го потърсят, за да му поверят отново велики дела в банковото дело. Уви, това не може да се случи, но Юн Габриел Боркман не го разбира. Ела и Гунхил са сестри близначки, Ела отглежда сина на Юн, когато семейството е в криза, което подтиква Гунхил, съпругата на Юн и майка на Ерхарт, към омраза. Ибсен е отредил на двете изпитанието да намерят път една към друга, като споделят скрити истини. Синът търси свободата, защото се задушава у дома. Осъзнавайки заблудите си, Юн Габриел Боркман умира. Този свят е прекалено суров за неговите „таланти“.

Струва ми се, че Пламен Марков много добре е уловил енергията на драматургията и неговата режисьорска рефлексия е насочена към днешния ни живот в илюзии, често в паралелна реалност. Драмата на Юн Боркман е трагикомична – между високите мечти и емоционалната слепота за действителността. Въпреки това неговата роля според мен не е най-важната в произведението, а по-скоро обединяващата. Покрай съдбата му Ибсен изсипва иронично накуп проблемите на другите герои: младите искат да живеят, възрастните вече не могат. Радостта от живота се сблъсква с догматичното вторачване в грешките на миналото.

Впечатлява своеобразният режисьорски „монтаж“ на порива на младостта, съчетан със сцените на сложни признания между Юн, Ела, Гунхил и Вилхем. Режисьорското решение, при което зрителите всеки момент очакват забавляващата се младеж (Теодор Каракачанов, Христина Джурова и Мелин Ердинч), поканена на тържество, да изсвири специалния си номер, а всъщност все нещо се случва и те прекъсват изпълнението, е като в живота. Може би това е разбирането за съспенс по методологията на Пламен Марков. Младите актьори успяват да раздрусат с прелестта на безгрижния си емоционален пънк света на родителите си, защото децата не трябва да се чувстват зависими от възрастните, които непрекъснато им вменяват подобен рефрен. Ибсеновите герои се движат на ръба на разума и режисьорът умело ги води в играта. Николай Урумов като Боркман има потенциала да покаже абсурда в драмата на своя герой, търсейки баланс между драматичното и комичното. Интересните изпълнения, с които бих запомнила този спектакъл, са на Биляна Стоева като Ела Рентхайм и на Михаил Мутафов като Вилхем Фолдал. Ела е сестрата, която никога не става съпруга на Боркман, а ако е било писано, историята може би щеше да има различен развой. Вилхем Фолдал – верният счетоводител, е своеобразно копие на Боркман с неоправданите си илюзии, че е драматург, понеже на младини е написал пиеса. Дали пък той не е ироничен поглед на Ибсен към самия себе си? При Биляна Стоева и Михаил Мутафов е постигнат синхрон, между тях и героите им се случва взаимодействие, което ги отличава на сцената. И като заговорихме за сцената, ще откроя работата на Мила Каланова, защото тя е съумяла да пресъздаде стилистичното северно усещане за минимализма и утилитарността. Музиката на Калин Николов предрича и развива трагичното чувство за разпад.

Във варненския „Юн Габриел Боркман“ се срещат интелектуалният разрез на социума и волята за живот на индивида.