Култура / Брой 2 (2995), Февруари 2023

Юлия Огнянова бе човек без възраст, тя привличаше като магнит всички около себе си. Който се е докоснал до нея, не може да говори без вълнение.

Юлия бе феномен в театъра и като личност. Имаше таланта да обединява хората. Със своята категорична позиция тя овладяваше много критични ситуации и на сцената, и в живота. Щастлива съм, че се срещнах с нея, че бяхме заедно.

Често питаше и мен, и моите колеги: „Къде те стяга чепикът“, „Светло ли ти е под шапката“… Или за спектакъла, който репетираме, казваше: „Ако ще е гарга, да е рошава“.

Юлия беше изключителен диагностик. Нейните диагнози, дошли от опита ѝ в медицината (започва като студентка по медицина) или „вродени“, бяха изключително точни. Тя улавяше невралгичните точки за времето, хората и обществото.

Особено силно я интересуваше темата за нравствеността. Смяташе, че човекът, който се занимава с театър, трябва да е преди всичко нравствен и да изследва тази важна тема. Живеем в силно материално време и благородството, добрината придобиват голямо значение, за да се противопоставят на агресията в най-общия ѝ вид.

Юлия ни учеше да сме заедно. Тя казваше: „Вие трябва да сте дружинка“, трябва да се подкрепяте един друг, да умеете да заставате на мястото на другия, да го чувате и виждате, да го усещате със сетивата и душата си.

Юлия беше уникална личност и ми е тъжно, че говоря за нея в минало време. Тя имаше впечатляваща интелектуална мощ, хъс, лудост, чувство за хумор. Всичко това, събрано в едно, влияеше, зареждаше, вдъхновяваше и нас, и всички останали с желание за работа без компромиси.

Часовете с Юлия продължаваха до среднощ, понякога до два-три часа сутринта. Тя нямаше усещане за време. Казваше: „Трябва да ми напомняте, че е станало късно, и да спрем репетицията“. Много често тя провеждаше часовете в дома си, ние имахме този шанс.

Няколко думи за нейния метод, който е повод за отделен сериозен разговор. Основното, което я занимаваше, бе колективната импровизация. Тръгваше от принципите на джаза, когато изпълнителите си партнират, провокират се един друг на сцената и всички заедно изграждат идеята на спектакъла. Юлия казваше, че театърът е глътка чист въздух и когато хората се срещат в такава среда, тези срещи захранват духа и са повод за импровизация. Според нея при импровизацията ролята на режисьора се променя и неговата дума вече не е „абсолютна“. При метода на импровизация режисьорът и актьорът влизат в диалог и се превръщат в съавтори и спектаклите, създадени по метода на импровизацията, са наситени с кислород и това усещане се запазва при всяка следваща среща на сцената. Този метод зарежда и зрителя, прави го съучастник на спектакъла.

Естествено, този процес крие и опасности, които трябва да се отчитат. Понякога импровизациите на актьора са твърде непредсказуеми, те могат да преминат от една крайност в друга и тогава се налага режисьорската намеса. Режисьорът е този, който трябва да продължи да следи спектакъла и след премиерата. И ако възникнат проблеми, той трябва да смени задачите и да прецени откъде идват тези проблеми.

Импровизацията е велик метод!

Когато се запознах с Юлия, аз правех любителски театър със студенти. Юлия Огнянова беше председател на жури на национален преглед на любителските театри, на който взехме първа награда. Тогава тя ми предложи да кандидатствам във ВИТИЗ. „Ти работиш чрез импровизация. Ела да продължиш в моя клас.“ Благодарна съм на Юлия за цял живот. Тя ми даде не само театрални, но и житейски уроци.

Преди да си отиде, Юлия ми каза, че много иска да поставя „Бомбето“ на Йордан Радичков. Щастлива съм, че успях да осъществя този спектакъл в Пловдивския куклен театър. Радвам се, че имах шанса да го посветя на Юлия Огнянова. Благодаря на театъра за тази изключителна възможност!