Култура / Брой 2 (2995), Февруари 2023

Леонард Капон – режисьор, ученик, приятел на Юлия Огнянова

Имах щастливата съдба да се запозная с Юлия Огнянова в Пловдивския куклен театър още когато бях петнайсетгодишен. Майка ми работеше в театъра като счетоводителка и аз бях много често там и гледах изключително провокативните представления, които Юлия правеше по онова време.

Първо гледах „Петрушка“ (сезон 1966/1967). Това бе спектакъл по музика на Стравински с щастлива съдба и много голям успех – международен и в България. Сценограф беше прочутият български художник Димитър Киров. Куклата Петрушка се водеше от трима aктьори: Иван Сивинов, Трендафил Кириакидис и Цветана Балканджиева. Голяма бе любовта на Юлия към наивистичния, народностен израз, ярко реализиран в „Петрушка“. Всички нейни приятели и ученици помнят куклите кончетата, които тя ни показваше в дома си. Така още в първите дни започна да ни учи да не бъдем буквални в театъра, който правим.

След това гледах „Мистерия Буф“ на Маяковски (с допълнителен текст на Стефан Цанев и Юлия Огнянова). Това бе коренно различно представление, с много текст, страст и странни кукли. Куклите бяха от тел и активно се използваха цветните плаки от прожекторите. Художникът беше гост от Полша – Леокадия Серафинович. Юлия реализира Брехтов подход с тези кукли, които си имаха имаха имена – Жан-Жак Русо, Лев Толстой и У Тан, който тогава беше генерален секретар на ООН. Юлия изкара многобройния актьорски състав на сцената. Актъорите коментираха по брехтовски оценката за събитията, какво и как се случва. Това беше необичаен за времето си спектакъл, спрян от цензурата.

След време Юлия Огнянова направи „Хоро“ по Страшимиров (сезон 1974/1975) – с кукли, малко думи, много символика и визуална култура. Герои бяха смъртта, войната… Изключително силно въздействие имаха самите кукли с огромните си очи и безмълвни уста. Художник е Любомир Цакев.

Тези спектакли ме зашеметиха. Така постепенно се запознах с театъра на Юлия Огнянова, а впоследствие станахме и приятели.

Отначало следвах икономика, но Юлия често ме търсеше и бях художник на нейни спектакли. След години реших, че ще опитам да следвам куклена режисура. Минах първия кръг, отидох да видя Юлия и заминахме по работа в Пловдив. По пътя стана дума, че Николина Георгиева я е поканила да поеме клас по куклена режисура във ВИТИЗ. Аз ѝ казах: „Както прецениш, но аз току-що минах първи тур“. Тя не ме покани за ученик, а ме попита дали да не ми стане учител. И слава богу, това се случи и ние, нейните ученици, наистина сме „дружинка“, но не бихме я нарекли педагог, а учител.

За мен Юлия Огнянова възроди древната традиция учител-ученик, но не като прости думи, а като дело, изпълнено с мисли и взаимоотношения, които остават завинаги, и това е вечна връзка, която не изчезва с тялото, и затова за тази връзка не се говори в минало време.

Тя ме научи завинаги, че театърът е начин на мислене.

Тя даде шанс на мен и на Теди Москов да живеем като един човек. Ние ходехме на всички изпити с обща работа, репетирахме заедно и ако единия го нямаше, другият репетираше за двама. Такова доверие и единомислие рядко се случва. Толкова е красиво, че го пожелавам на всеки, и това стана благодарение на Юлия. Административно никой не искаше двама души да се явяват с обща задача, а тя беше на седмото небе от радост, че има такива хора и че направеното в Бургас може да продължи, но не само чрез обща отговорност, а и чрез обща работа. Страдаха само актьорите, защото и ние, както и Юлия, работехме дълго след полунощ. Единият можеше да легне да си почине, но другият продължаваше да работи.

Чувството ѝ за хумор бе невероятно. Тя успя да запази нашето собствено чувство за хумор, без да го променя, макар да бе различно от нейното. Общуването между мен, Теди Москов и Симон Шварц, светъл му път, с тънкото му чувство за хумор, бе изключително – чрез хумора успявахме да кажем много важни неща. И това бе възможно, защото беше силно и нейното чувство за хумор.

Любимият ѝ анекдот беше как един човек отива на лекар, а диагнозата му е депресия. Лекарят го съветва да иде на цирк и да се срещне с клоуна, който да го разсмее. Човекът казва: „Благодаря ви, но аз съм клоунът“.

Това беше Юлия – огромна любов, вечен експериментатор. Нищо не можеше да я спре. Любовта за нея беше начин на мислене.