Култура / Брой 4 (2997), Април 2023

„Анет, епос за една героиня“, Анне Вебер, превод от немски Жанина Драгостинова, издателство Black Flamingo, 2023 г.

Немската писателка Анне Вебер разказва невероятния живот на Ан Боманоар, докато тя все още е жива. Френската лекарка, участничка в Съпротивата и в Алжирската война си отива от този свят през март 2022, година преди да навърши столетие. Вебер прибягва до жанра на героичния епос, който по традиция възпява подвизите на мъже. Вместо на Роланд, песента днес е посветена на Анет, както е наречена тук тя. През 2020 г. книгата бе отличена с Наградата за роман на годината на Франкфуртския панаир.

Ан Боманоар се включва в Съпротивата още непълнолетна, получава от „Яд Вашем“ титлата „Праведник на народите“, защото е помогнала на евреи в окупирания от нацистите Париж. През Алжирската война избира страната на Фронта за национално освобождение, за което получава десет години затвор.

Обратите в живота на бедното момиче от Бретан, което отрано развива чувство за справедливост, са разказани в ритмично организирана реч. Анет чете романите на Андре Малро, копнее за битки, влиза в Комунистическата партия. По-късно става студентка по медицина и пресича като нелегална Париж „от север на юг и от изток на запад“. Участва в „по-малки и по-големи акции“ – „по улици, релси или пътища, пеш, в автобуси или влакове“. Намира голямата си любов – евреина Ролан. „Комунистите не са предвидили наличието на любов, / или всъщност предвидили са и веднага строго са я забранили.“ Двамата са разделени, той е заловен и убит. Въпреки партийната забрана за солови акции Анет предупреждава едно криещо се еврейско семейство за предстояща полицейска блокада и спасява две от децата: „Анет, самата тя още полудете, / води двете деца през нощта“.  

Постепенно ни става ясно, че тя вече не е „никой“ в партията, започват да я вземат на сериозно, но Анет знае, „че нито полът, нито възрастта са в нейна полза“. Бързият ѝ ум и език непрекъснато имат нужда от деятелност. Целият ѝ живот е съпротива срещу несправедливостта. Обратната страна на тази целеустременост са заблудите, постоянните съмнения, въпросите. Понякога не може да се прецени дали гласът е на разказвача, или на героинята – те ту се сливат, ту се разделят. „Ако на шестнайсет нямаш твърди / убеждения (цитат Анет), имаш всички шансове никога да нямаш такава (цитат не-Анет). Човек си затваря очите пред мъртвите и пред терора или в каквото там още се превръщат революциите…“

Животът на Анет се случва пред очите на читателите. Тя не може да предвиди всички последици от действията си, но ние имаме привилегията да знаем повече от нея. „Какво я движи? Защо от собствения си живот / се отказа още преди той истински да е започнал? / Знае ли го тя това? Знае ли изобщо човек защо / в крайна сметка нещо прави?“

Цитати и аргументи от Камю, Сартр, Русо се преплитат с исторически обяснения, адресирани към съвременния читател. Целта оправдава ли насилието и лъжата; колко риск може да поеме човек и може ли да се умира за идеи; любовта ли движи революционера, или омразата?

Анет се разделя с илюзиите си за комунистическата идеология и е изключена от партията. Още по-трудно става през Алжирската война. Вече лекарка, майка на двама синове, тя се присъединява към мрежата „Жансон“ на французи, подкрепящи освободителната борба на алжирците. После e вербувана от Фронта за национално освобождение, от хора, които всъщност са терористи. „И сега Анет отново влиза във вид съпротива / срещу насилието на държавата, само че този път / държавата не е окупирана, вместо това сама е / окупатор…“ Арестувана през ноември 1959 г., бременна с третото си дете, тя попада в затвора. Там разбира, че се бори за страна, от която няма никаква представа. Преди да обявят присъдата ѝ, бяга през Швейцария в Тунис. Дълги години живее далеч от трите си деца, участва в създаването на алжирското здравеопазване, работи в Швейцария, преди да получи амнистия в родината си.

Също като героинята, и повествованието се съпротивлява – патосът се уравновесява от всекидневна реч, дистанцията се редува с близост, митологизацията се „неутрализира“ с ирония. В края на живота и на книгата „камъкът, който Анет / носи нагоре по планината, става все по-голям, / а върхът все по-висок“. И няма по-подходящ образ за смисъла на живота в непокорство от този на Сизиф, с който завършва и философското есе на Албер Камю.