Култура / Брой 5 (2998), Май 2023

Светла книга въпреки някои тъмни времена, през които спомените преминават. Книга, в която срещата с Иван Теофилов е допускане в пространството на съкровени спомени, в творческата „лаборатория“ на поета, драматурга, преводача… В пространството на намерено спокойствие и тишина след бурите, премеждията, злочестините, а и след „големите“ надежди, възторзи, победи. Затова „За радостта и езика“ е мъдра книга. Книга на опита, на честността и почтеността, на малките или по-големи откривателства по пътя на живота, спомняне за времето на „червените чукове“, което днес ни се ще да забравим, а не бива. Книга за приятелството, за верността към себе си и към езика. Книга за езика и на езика.

Разговорът между Георги Господинов и Иван Теофилов е приятелски, близък и това личи. Ще започна с въпросите. Много харесах това, че по-младият писател не просто е подготвен за тези разговори. Но не го демонстрира натрапчиво, не „предлага“ на читателя свои размишления, дълги обяснения. Само „движи“ разказваното така, че то да е по-плътно и да разкрива повече от личността на по-възрастния, по-опитния, чийто портрет иска да изгради, чиято история желае да бъде разказана. И още нещо – тези въпроси могат да са отправени и към много от нас, към поколението на 50-те, 60-те, 70-те, че дори и на 80-те години. Отговорите им също биха изградили история на важни и пълни със събития времена.

Но разбира се, най-същностното в книгата са спомените на Иван Теофилов. Разкази, които градят „биографията“ на времето от 30-те години на миналия век до днес. Какъв „път през годините“! Да, зная, че използвам заглавието на книгата на Константин Константинов. Но не защото Иван Теофилов говори за тази книга, а защото тя е есеистика от висока мяра. Езикът и на двамата е „радост“ за читателя, в него се прояснява красотата и мощта на думите, много от които днес съвсем сме забравили. Красиви, звучни, думи с плът.

И нека повървим във времето. Годините на детството в Пловдив. Георги Господинов споделя, че това е любимата му част от книгата. „За него детството е, както той казва, винаги в съседната стая.“ Къщата, дъскорезницата, майката, бащата, дядовци и баби, съседите, общуването, игрите, вкусовете – на кюфтета и салеп, първите прочетени книги. Но идват военните години. Бомбардировките, гоненията на еврейските съседи и приятели и бягствата към „скривалищата на мечтите“. Така започва и писането, именно като бягство, което ще спасява години напред, а и днес е „магическо основание“ за живот. Само една картина – момчето чете „Мъртвите сибирски полета“ на лунна светлина, уловена с калайдисана тавичка. Вместо да е скрито в бомбоубежището. От това време е и първото четене на Багряна и Фурнаджиев. Дава ги книжарят от Пещера, където семейството е евакуирано. Защото „младият господин“ иска да чете поезия.

Следват годините в гимназията. Дошъл е 9 септември. Време „объркано и оглозгано“. Време на литературни „колективи“ и секретар, подписващ се като „червен чук“. И на литературни срещи, някои от които – хубави. Спомените за Театралното училище в София, за атмосферата в провинциалните театри и невъзможността да се приспособиш към конюнктурата. Винаги има вътрешна съпротива у Иван Теофилов, не гръмка, но силна и непоклатима. В тези години са и прекрасните завръщания „у дома“, в Пловдив, при художниците – Йоан Левиев, Енчо Пиронков. Способността на Теофилов да вижда, да разбира визуалното изкуство, тя е и присъща на неговата поезия.

Едни от най-силните и важни страници в книгата са за времето в Бургаския театър. И тук ще кажа – театърът е другата територия на спасение, на любов за Иван Теофилов. Леон Даниел. Много за него. Приятел и повече от това. Юлия Огнянова, Методи Андонов, Вили Цанков. Не знаех за пиесата „Поетът и планината“, поставена именно от Леон Даниел и спряна от комунистическото управление, и за „Крали Марко“ от времето в кукления театър, показана из цяла Европа, че и в Единбург.

След 1989 г. Какво се случва в „Народна култура“ – преводачите и книгите. Както и поетите на Иван Теофилов. Книга, богата на култура, език, пак ще го кажа – на мъдрост, без каквото и да било себеизтъкване.

„Като се замисля за извървения път, изпитвам радост, че опазих чиста поезията си… че направих живота си смислен и го накарах да се усмихва.“