Култура / Брой 5 (2998), Май 2023

Изложбата „Отвъд всякакъв разум. В огледалото на сюрреалистичните времена“ продължава до 3 юни 2023 г. в галерия „Структура“ в София. Кураторът Грегор Янсен е избрал произведения от четиринадесет артисти и два колектива

Преди изложбата „Отвъд всякакъв разум. В огледалото на сюрреалистичните времена“ се появява есето на куратора Грегор Янсен, замислено като покана към художниците. То започва така: „По време на посещенията ми в София винаги ме е привличало едно вълшебно място: ротондата „Свети Георги“… Отначало не влязох, а я обиколих бавно, няколко пъти, отвън и отвътре в двора, зад стената. Площадът с ротондата е абсурдно затворен, всъщност малката църковна сграда е „смачкана“, в същото време се съпротивлява с достойнство и сила. Непосредствено срещу ротондата все още заплашително се извисява вдъхващата страхопочитание сграда на бившата централа на комунистическата партия. Именно оттук в продължение на десетилетия се е управлявала страната или по-скоро тук „директивите“ от Москва са адаптирани към българските условия с по-голям или по-малък успех…“

Грегор Янсен, дългогодишен директор на „Кунстхале“ в Дюселдорф, куратор, критик и преподавател, е поканен от Мария Василева в поредицата „Гореща линия“: утвърдени международни куратори работят с български художници и създават изложби в галерия „Структура“. Целта е, от една страна, да се отвори местната сцена, а от друга, да се разгърне потенциалът на артистите и извън пределите на страната.

Още през миналата година Грегор Янсен се среща и разговаря с художници, посещава изложби, галерии и ателиета, запознава се с града, влиза в църквите и музеите. „Трябваше да започна от нулата. Не познавах отблизо българското изкуство, не съм имал възможността да работя с български художници“, казва той днес. А в есето си е написал, че се е чувствал странно – „като да намеря родно място и земя, която е чужда и все пак някак позната. Беше като да си в сън, като да си в нова сфера на знаци или препратки“. Едно въображаемо пътешествие, както го нарича той, през „тук и сега“, историята, културната идентичност. Очевидно духът на сюрреализма, извикан в изложбата, се е явил първо на куратора ѝ. „На художествената сцена навсякъде по света човек се чувства някак у дома си – уточнява той. – Трябва да призная, че имах много добронамерени, откровени срещи. Почувствах се добре в този град, беше малко като у дома, въпреки че съм чужденец. Помислих си – тук е толкова интересно, има страхотна енергия, много млади хора, които са в чужбина и се връщат.“

Питам какво най-много го е изненадало при тези срещи. „Всички са като едно семейство, създали са мрежа, познават се добре, подкрепят се, не почувствах конкуренция, завист, отношенията бяха много хармонични.“

Произведенията в изложбата гравитират около метафората на огледалото, философските проблеми за отражението и за Другия като огледало. „Идеята беше свързана със заниманията ми с огледалото, отраженията, с проекцията, която тук като бормашина влиза в стената“, казва Грегор Янсен, посочвайки диапрожектора свредел на Правдолюб Иванов („Детство“, 2014) в преддверието на галерията, където все още продължават приготовленията за изложбата. Спираме се при видеото на Надежда Олег Ляхова „Глобално и дългосрочно ситуацията е положителна. Ъгъл 1“ и „Ъгъл 3“, също ключова работа за замисъла на куратора. В централното пространство на галерията е инсталацията „Дърво на зрението“ на Людмила Миланова, многопластов символ на вселенска механика, както разбирам в разговора с авторката. Тя е родена във Варна, живее в Кьолн и тук представя кинетично огледало с формата на дърво, което отразява светлината и сякаш сканира пространството. Следва симулакрумът на дървена пейка, излят от бронз, на Стефан Николаев. После вдигаме глави към оберлихта и фотографията на София Грънчарова. Грегор Янсен посочва мястото, където ще бъдат поставени рисунките на Александра Чаушева, до тях са акварелите на Димитър Солаков, който ни напомня, че природата има способността да се освобождава от човешката намеса. Вече сме пред „Монумент на изтеклото време“ от Красимир Терзиев – върху екрана на телевизор са гравирани огледално образите на вторачено в него семейство – сякаш надгробен паметник на медийната зависимост. „Чудесна работа!“, казва кураторът. Разговаряме за скулптурата от неон, огледало и стъкло „Аз съм – Аз съм – Ние сме“, игра с идентичността на Нина Ковачева и Валентин Стефанов, известни и като ninavale, за новата живопис на Мартина Вачева – сюрреалистично обобщение на социалното ни битие, за трите картини на Недко Солаков от 80-те години и работите на Кирил Прашков, за да стигнем до „Кухнята: скеле на интимност“, част от инсталацията „Съседите“, създадена от Красимира Буцева, Джулиан Шехирян и Лилия Топузова, която изследва травмата и паметта за политическото насилие след 1944 г. Автори от различни поколения, различни теми и медии – скулптура, живопис, рисунки, видео, инсталации.

Какви обстоятелства актуализират днес духа на сюрреализма, питам Грегор Янсен. Неслучайно е споменал мотото на миналогодишното Венецианско биенале „Млякото на мечтите“, цитат от писателката сюрреалистка Леонора Карингтън. „Въпреки че ставаме все по-умни, че знаем повече за нас самите, природата и света, осъзнаваме колко малко всъщност знаем, това противоречие ни влудява и ни кара все повече да се осланяме на подсъзнателното, на интуициите, на нещата, които вярваме, че са изгубени, на сънищата и мечтите, желанията, метаморфозите, смяната на ролите. Сюрреализмът днес е възможност за трансформация – отвъд това, което вярваме, че знаем или че сме. Според мен е добре да дойде отвън някой, който проявява интерес и прави опит да представи манталитета, идеите на художниците. Не зная български – но се опитвам да разбера какво искат да ми кажат, какво да почувствам… Честно казано, направих изложбата по-малко с главата си, повече с „корема“, с чувство. Правя изложби от трийсет години и се доверявам на чувството си.“

Освен в Дюселдорф Грегор Янсен се изявява и в Южна Корея, Китай, Бразилия, Грузия, Литва, Москва. Каква е разлика в поведението на куратора у дома и в чужбина: „У дома съм по-уверен и по-авторитарен, тук се оставям да ме съветват и да ми помагат. И се опитвам да създам за всички място, където да се почувстват добре, възможност да се погледне на изкуството по друг начин, различен от обичайния. Трябва да си отворен към художниците, да се интересуваш от проблемите им, да искаш да помогнеш“, казва той и напомня, че думата „куратор“ произхожда от латинския глагол curare, грижа се. „Искаш да помогнеш като акушерка, за да се роди детето здраво“, смее се той.

„Кунстхале“ в Дюселдорф, която ръководи от 2010 г., е институция с международен престиж. Преди това Грегор Янсен е работил с Бруно Латур и Петер Вайбел (2001/02) в световноизвестния Център за изкуство и медии в Карлсруе (ZKM), създаден през 1989 г. с мисията да пренесе класическото изкуство в дигиталната епоха. От 2005 до 2009 г. е директор на ZKM – Музей за съвременно изкуство в Карлсруе, преподавал е в Аахен и в Художествената академия в Мааастрихт, има многобройни публикации.

„Кунстхале“ в Дюселдорф не е музей, ние правим само изложби, но самата история на изложбите ни е много значима за региона на Рейнландия, за града ни, който има много силна художествена сцена, свързана със световни имена като Йозеф Бойс, Герхард Рихтер, а днес – с Андреас Гурски. Но както показва името на града – това е „село“ край Дюсел, съвсем малка река, ние не сме метрополия, но от друга страна, сме световен град. В „Кунстхале“ винаги се опитвам да свържа локалното – корените, това къде сме, със световното.“

Как се отразява съотношението локално-глобално в модела на „Кунстхале“: „Отворени сме към света, но се опитваме да останем „на село“. Една трета от изложбите ни се отнасят към локалното, две трети – към интернационалното. Работим с художници от средата на кариерата до възрастни и известни. Изложбите ни са експериментални, неконвенционални, можем да си позволим неща, които музеите не правят“.

Интересно какви общи черти на постсоциалистическото изкуство е забелязал Грегор Янсен, докато е създавал изложби в различни страни. „Твърде малко формализъм и естетика на формата, на израза“, казва той. Търсят се преди всичко съдържателни, концептуални проблеми, преобладава фигуративното изкуство. Добавям, че вероятно все още ни пречи клеймото върху „формализма“ от времето на соца. Личните предпочитания на Грегор клонят към „по-свободния, в известна степен анархистичен подход към пространството, материала, към първичните неща – които са същината на битието, но не винаги на проблема“.

В края на есето му, което ще прочетем в каталога към изложбата, отново изниква малката, но силна ротонда. Този път като колективен образ на всички ни, притиснати от кризите и страховете, осъзнали „колко крехки, застрашени и смъртни са нашите идентичности“. Изложбата в галерия „Структура“ ни предава идеите за дом, уют и родина, за това откъде идваме, кои сме, какво можем да споделим – обобщава Грегор Янсен. А аз си казвам, че тъкмо външният поглед е огледалото, от което се нуждаем днес.