Култура / Брой 6 (2999), Юни 2023

Шест века преди християнската ера рапсодът Ксенофан от Колофон[1], отегчен от Омировите стихове, които рецитирал от град на град, порицал поетите, задето приписват на боговете антропоморфни черти, и предложил на гърците един-единствен Бог – представляващ вечна сфера. В Платоновия „Тимей“ четем, че сферата е най-съвършената и себеподобна фигура, защото всички точки от повърхността ѝ са на еднакво разстояние от центъра; Олоф Гигон[2] („Ursprung der griechischen Philosophie”, 183) смята, че Ксенофан е разсъждавал по аналогия: Бог е сферообразен, защото тази форма е най-малко непригодната да представя божеството. Четиридесет години по-късно Парменид[3] прибягнал към същия образ. Битието наподобява масата на съвършено заоблена сфера, чиято сила е постоянна във всяка посока от центъра; Калоджеро и Мондолфо[4] допускат, че си е представял безкрайна или безкрайно растяща сфера и че цитираните по-горе думи имат динамичен смисъл (Албертели, Gli Eleati[5], 148). Парменид излагал учението си в Италия; няколко години след смъртта му сицилианецът Емпедокъл от Агригент измислил сложна космогония; в нея има една фаза, когато елементите земя, вода, въздух и огън се сливат в безкрайна сфера, „кръглият Sphairos, който ликува в своята кълбовидна самота”[6].

Световната история следвала своя път, осъдените от Ксенофан твърде човекоподобни богове били сведени до поетически измислици или демони, но се говорело, че един от тях, Хермeс Трисмегист[7], е продиктувал неизвестно колко на брой книги (42 според Климент Александрийски[8], 20 000 според Ямвлих, 36 525 според жреците на Тот, сиреч на Хермес), на чиито страници е записано всичко. Фрагменти от тези въображаеми библиотеки, компилирани или съчинявани от III в. насам, образуват така наречения Corpus Hermeticum[9]; в една от книгите или в „Асклепий“, приписван също на Трисмегист, в края на XII в. френският теолог Алан от Лил открил следната формула, която бъдните епохи няма да забравят: „Бог е умопостигаема сфера, чиито център е навсякъде, а окръжността никъде“. Предсократиците говорели за безкрайна сфера; Албертели (както някога Аристотел) смята, че този израз съдържа contradictio in adiecto, защото субект и предикат взаимно се отричат; това може би е вярно, но формулата на херметическите книги ни позволява да прозрем тази сфера. През XIII в. образът се появява отново в алегоричния Roman de la Rose („Романът на Розата“), където е представен като Платонов, и в енциклопедията Speculum Tripex („Тройно огледало“); през XVI в. в последната книга на „Пантагрюел” се споменава тази „разумна сфера”, чийто център е навсякъде, а окръжността – никъде, и която наричаме Бог”. За средновековното съзнание смисълът е бил ясен: Бог е във всяко от своите създания, но никое от тях не е за Него предел. Небето и небето на небесата не Те побират – е казал Соломон (III Царств. 8:27); геометричната метафора за сферата вероятно се е възприемала като пояснение на тези думи.

Поемата на Данте е съхранила Птоломеевата астрономия, която в продължение на хиляда и четиристотин години господствала над човешкото въображение. Земята се намира в центъра на Вселената. Тя е неподвижна сфера; около нея се въртят девет концентрични сфери. Първите седем са небесата на планетите (небеса на Луната, на Меркурий, на Венера, на Слънцето, на Марс, на Юпитер, на Сатурн); осмата – небето на неподвижните звезди; деветата – кристалното небе, наричано още Първодвигател. То е обкръжено от Емпирея, изпълнен със светлина. Цялото това сложно устройство от кухи, прозрачни и въртящи се сфери (в някои системи те трябвало да бъдат петдесет и пет) в края на краищата е станало мисловна необходимост; De hypothesibus motuum cœlestium commmentariolus[10] – такова е скромното заглавие, което Коперник, отрицателят на Аристотел, е сложил на ръкописа, преобразил представата ни за Космоса. За един човек, за Джордано Бруно, продънването на звездните сводове е било освобождение. В „Пепеляната вечеря“ той е заявил, че светът е безкрайно следствие от безкрайна причина и че божеството е близо, „защото е в нас дори повече, отколкото сме в себе си ние самите“. Търсел е думи, за да обясни на хората Коперниковото пространство, и на една знаменита страница е написал: „Можем с увереност да твърдим, че Вселената е само център или че центърът на Вселената е навсякъде, а окръжността – никъде“ („За причината, началото и едното“, V).

Тези думи били написани с въодушевление през 1584 г., все още сред блясъка на Ренесанса; седемдесет години по-късно не останала ни искра от този плам и хората се почувствали изгубени във времето и в пространството. Във времето – защото, ако бъдещето и миналото са безкрайни, всъщност не може да има „кога“; в пространството – защото, ако всяко същество е на еднакво разстояние от безкрайно голямото и безкрайно малкото, не може да има и „къде“. Никой не живее в определен ден, на определено място; никой не знае размерите на лицето си. В епохата на Ренесанса човечеството вярвало, че е достигнало зрелостта си, и тази своя вяра изразило чрез словото на Бруно, Кампанела и Бейкън. В ХVІІ в. го обезсърчило усещането за старост; за свое оправдание изровило вярата в бавното и неотвратимо израждане на всички твари заради Адамовия грях. (В пета глава на Битие се казва: „А всички дни Матусалови бяха деветстотин шестдесет и девет години“; в шеста – „В онова време имаше на земята исполини“.) В „Първата годишнина“[11] от елегията An Anatomy of the World („Анатомията на света“) Джон Дън окайва скоропреходния живот и нищожния ръст на съвременните хора, подобни на гномовете и пигмеите; Милтън според неговия биограф Джонсън се боял, че на земята вече не е възможен епическият жанр; Гланвил[12] смятал, че Адам, „образ на Бога“, е имал телескопично и микроскопично зрение; Робърт Саут[13] великолепно е написал: „Аристотел не е бил нищо друго освен останките на Адам, а Атина – зачатък на рая“.

В този малодушен век абсолютното пространство, което вдъхновило хекзаметрите на Лукреций, абсолютното пространство, което за Бруно било освобождение, се превърнало за Паскал в лабиринт и бездна. Той ненавиждал Вселената и искал да се покланя на Бога, но Бог бил за него по-малко реален от ненавистната Вселена. Съжалявал, че небосводът не може да говори, сравнявал нашия живот с живота на корабокрушенци сред пустинен остров. Чувствал постоянното бреме на физическия свят, чувствал шемет, страх, самота и всичко това изразил със следните думи: „Природата е безкрайна сфера, чийто център е навсякъде, а окръжността – никъде“. Така гласи текстът, публикуван от Бруншвик, но критичното издание на Турньор (Париж, 1941), което е съхранило зачеркнатите места и колебанията в ръкописа, показва, че Паскал първо е написал effroyable (ужасно): „Ужасяваща сфера, чийто център е навсякъде, а окръжността – никъде“.

Световната история е може би историята на различното звучене на няколко метафори.

Буенос Айрес 1951 г.

Превод от испански Анна Златкова