Култура / Брой 7 (3000), Септември 2023

Международният театрален фестивал „Варненско лято“ се проведе отново в първата десетдневка на юни и заяви, че бърза да възстанови интензитета и програмирането от периода преди пандемията

Различни фактори допринасят за това мащабни и скъпоструващи спектакли от чужбина да бъдат по-редки гости на подобни форуми, но организаторите реагират гъвкаво и отново успяха да предложат разнообразен и качествен афиш. В програмата присъстваха равностойно внимателно подбрани български представления и чуждестранни спектакли. Фестивалът продължава да предлага на театралните специалисти от чужбина селекция от български спектакли, адаптирани със симултанен превод на английски език. Освен това той включи и няколко паралелни линии на съпътстващи прояви с разнообразен профил (поетико-музикални; куклени; литературни представяния; изложби; концерти). Към тази жанрова пъстрота се добавиха и академично-изследователски щрих (международна конференция), работни срещи, образователен модул и съвсем не на последно място, дигитална програма.

Сред българските спектакли се откроиха различни силни фокуси. Спектакълът „Орфей“ (Народен театър „Иван Вазов“) с режисьор Йерней Лоренци е може би най-категоричната демонстрация на европейското ниво и потенциал на българския театър днес. Словенският режисьор е сред най-ярките съвременни театрали не само в родината си. Точно селекциите на МТФ „Варненско лято“ в различни изминали години са представяли на българската публика негови словенски постановки („Бурята“ от Ал. Островски; „Бесният локомотив“ от Ст. Виткевич; „Илиада“ по Омир; „Мъртвият идва за любимата си“ от Св. Макарович). „Орфей“ продължава неговия авторски почерк с разпознаваемите елементи на образност, която съчетава драматични планове и музикална изразност в ярки, дори драстично смели актьорски кулминации. Новото за нас като публика е вплитането на линията на личния мотив, почерпан от персоналните истории на актьорите и вписан като автентичен гарант за вечната актуалност на мита за Орфей и Евридика. Българските актьори се впускат с пълно доверие в това творческо приключение. Спектакълът „Коприна“ по романа на Ал. Барико (Драматичен театър – Пловдив) с режисьор Диана Добрева продължи линията на театрална яркост с интерпретацията на романтична любовна история, представена в елегантен стилизиран ключ. Една обречена любов между французин и японка в края на XIX в. е разказана като приказка за енигматичните пътеки на душата. Естетизицията и стилизицията доминират в образността и сцената предлага на зрителя изискана визуална наслада (сценография Мира Каланова, костюми Марина Райчинова), като постига съноподобна атмосфера. Този прецизен, ярък и красив спектакъл демонстрира друго лице на театралността – като територия на бленуваната хармония. Очевидно, че драматичният театър в Пловдив изследва пътищата на зрелищната постановъчна практика и „Укротяване на опърничавата“ от Шекспир с режисьор Стайко Мурджев доказа това. Интрепретацията заимства изразните средства на цирковото изкуство и чрез акробатика, жонглиране, ролери и пол денс разказва историята за любовта на дръзката Катерина (Маргита Гошева) и самоуверения Петручио (Герасим Георгиев-Геро) като непредвидима игра.

Темата за мъжко-женските отношения се оказа устойчив мотив в още няколко силни български постановки. „Дебело прасе“ от Н. Лабют (Младежки театър „Николай Бинев“) отново с режисьор Стайко Мурджев е камерен спектакъл за социалните принуди и клишета, наложени в най-интимните преживявания. Анастасия Ингилизова, Койна Русева, Александър Хаджиангелов и Георги Гоцин успяха да приковат публиката с изключително откровена игра, докосваща изненадващо драматични регистри. Семейната двойка в пиесата „Това не го казвай“ от С. Льолуш (База) ͯ е въвлечена в постоянен диспут, в който се четат както класическите щрихи на мъжко-женските архетипни персонажни взаимоотношения, така и белезите на агоналното начало, изказано в болезнените въпроси на съвременността. Теодора Духовникова и Захари Бахаров заедно с режисьора Явор Гърдев балансират между откровението, еротичната игра и социално-политическия дебат и насищат с елегантно остроумие и проницателност дискусията по теми, които вълнуват хората днес (климатичните промени, етичните норми, критериите за (само)идентификация, парите, истината, политическите разделения, пластичната хирургия). Блестяща комедия с остроумен диалог, стъпил върху разгръщане на логическия парадокс и силата на думите като оръжие. Авторката Саломе Льолуш (Франция) беше гост на фестивала и на среща с публиката отговори на въпросите със същата откритост, с която нейните персонажи атакуват света. Истината, изричането на позиции, аргументите в защита на собствените принципи – това вълнува всеки и Льолуш предлага класическата ситуация на напрегнатия театрален диалог като път за сближаване и разбиране.

Още една съвременна пиеса – „Дишай“ от британския драматург Дънкан Макмилън (ТР „Сфумато“), впечатли публиката. Режисьорът Марий Росен и актьорите Елена Телбис и Бойко Кръстанов залагат на тоталния минимализъм в постановъчен план (гола сцена, никакви музикални допълнения) и компенсират с интензитет на актьорския живот и сила на светлинната картина, за да ни приближат до интимните отношения на съвременна млада двойка. Вариации на същата тема – поколението на младите хора в срещи и раздели, изненадващо пресичащи континенти и култури, но оставащи загнездени в несигурността – предложи „Непоносимо дълги прегръдки“ от Иван Вирипаев (Екзод Арт&РЦСИ „Топлоцентрала“) с режисьор Крис Шарков. Лаконизмът, личният компонент и откритото споделяне обединяват стила на младите актьори Димитър Николов, Мария Сотирова, Мартин Димитров и Веселина Конакчийска.

Тези акценти в българската програма се докосват в общ тематичен център, изследващ актуалното преживяване на емоционалните копнежи и споделените терзания.

Сред чуждестранните гости мой безспорен фаворит е „Да яздиш облак“, дело на режисьора Раби Мруе от Ливан, който живее и работи в Германия. В представлението виждаме Ясер Мруе, брат на режисьора, който разказва личната си история. Биографичната линия и безискусното присъствие на Ясар Мруе създават сценична форма, която може да се нарече документален театър, авторизирана медиализирана инсталация, поетична изповед, психотерапевтично споделяне и нещо от всичко това е вярно, но не достатъчно, за да определи причината, поради която историята ни хваща за гърлото. Ясар Мруе е ранен в Бейрут по време на Ливанската гражданска война, губи паметта си, остава с частична парализа на крайниците, изпитва затруднения в говора, но започва да снима видеоматериали и да отскубва себе си от мъглата на забравата. На сцената има стол и маса, купчина дискове, компютър и екран. Парчета от заснети лични документи, семейни снимки, фрагменти от стихове, документални видеозаписи се прожектират на екрана, Ясер Мруе като че ли не прави нищо театрално значимо, освен да зарежда систематично своите дискове и да се включва лапидарно или пък да застопорява кадри и да постига скреч ефект през повторение на образи. Но логиката на разказа ненатрапливо разширява спомена, за да стигне до кулминацията, в която с прости зум операции зрителят е поставен на мястото на неизвестния снайперист, който от последния етаж на жилищна сграда е отстрелвал систематично минувачите, а кадърът на тичащия и всъщност вече обречен мъж на тротоара се връща отново и отново с безпристрастна категоричност. И когато на финала техническият сътрудник на представлението пое китарата и с негова помощ Ясер Мруе с едната си активна ръка изсвири музикалната поанта на спектакъла, аплодисментите бяха като вълна от благодарност.

Сред програмата на онлайн прожекции, които фестивалът предлага от няколко години, често в партньорство с NT Live – Най-доброто от британския театър на киноекран, изборът беше „Чайка“ от А. П. Чехов с режисьор Джеми Лойд. Продукцията представя версия на пиесата, написана от Аня Райт, която смело адаптира Чехов към съвременни реалии и нови топоси. Имението на Раневская е някъде на остров (Острова?), за да напуснеш и да се върнеш, е нужно да вземеш ферибот... Режисурата залага на бедния театър (на авансцената всички актьори са седнали на столове пред талашитен гръб), но лишаването от детайли е стигнало дотам, че липсва ядрото на първо действие – показването на авангардната пиеса на младия писател Трепльов, прочутият монолог на Вселенската душа. Несъмнено силната игра на всички актьори трудно компенсира елиминирането на драматургичните основания за неразрешимите Чехови конфликти.

Международната конференция „Преосмисляне на театралното наследство от времето на комунизма“ включваше участници от България, Полша, Чехия, Канада, Франция. Международната асоциация на театралните критици проведе своя традиционен уъркшоп за млади критици, а световно признатият театрален изследовател проф. Патрис Павис (Франция) изнесе лекция на тема „Нови тенденции в анализа на представлението“. Извън тези редове остават преживяванията на неформалните срещи, уличните акции, концертът „Джазът пее на български“, яркото хореографско представление на Марион Дърова „Свободно падане“, пърформансът на Венелин Шурелов „Перипатетик в акция“... Програмата на подобен форум не би могла да бъде нито видяна, нито коментирана изцяло. Остава удоволствието от театъра в различните му измерения днес.