В. „Народна култура“, година ХХ, брой 33, 14 август 1976 г.

Нюшател, 19 юни 1976 г.

Нюшател е малък град дори за швейцарските мащаби. Той не притежава космополитния банкерски блясък на Цюрих, административната строгост на Берн, френската изисканост на Женева или пък типичната швейцарска живописност на Люцерн. Но това старинно градче има своя Фридрих Дюренмат, драматурга и писател, чието име твърде отдавна е прескочило тесните граници на Швейцарската конфедерация и е преодоляло всички географски и културни паралели и меридиани. И заради Дюренмат не забелязваме нито чара на средновековната архитектура на Нюшател, нито останалите му забележителности от туристическите карти и проспекти.

Улицата на Дюренмат „Пертюи дю Со“ 34 бе в края на града или по-скоро кацнала над Нюшател, който се опира на юг в езерото, носещо неговото име. От едната страна бе гора, а от другата няколко десетки вили. На вратата на едната от тях, на която нямаше нито медна табелка с името на собственика, нито шпионка, а само уличен номер, позвънихме, след като мислено призовахме на помощ журналистическата фортуна. Тя ни бе необходима, защото пренебрегнахме обичайното обаждане по телефона с молба за среща, тъй като се страхувахме от отказ или най-малкото от отлагане за някой друг ден. А освен това бе четири часът следобед на една юнска събота, или крайно неудобно време за визита без покана в Швейцария, където уикендът е почти свещен.

В рамката на дървената врата се появи светъл млад мъж, по-късно разбрахме, че той е роднина на домакина. Помолихме го да му предаде, че двама български журналисти биха искали да се срещнат с драматурга и писателя Фридрих Дюренмат.

 – Дюренмат работи и освен това очаква гости – ни предупреди младежът, – но все пак почакайте за минута.

Минутата още не беше изтекла, когато Дюренмат, облечен в тъмносиня спортна риза и бежов панталон, дойде при нас. Обяснихме му, че идваме от малка европейска страна, че не разполагаме с никакво време освен този следобед и че искаме едно съвсем кратко интервю.

Пълният възрастен мъж се усмихна с известната ни от фотографиите му дюренматовска присмехулна усмивка и ни покани с широк жест в дома си. Слязохме по тясна дървена стълба в едно десетина метра дълго студио и докато домакинът ни наливаше провансалско розе, разглеждахме творческата лаборатория на Дюренмат и заредихме касетофона. Огромно пано на големия швейцарски живописец Варлен, няколко картини на Паул Клее, дузина табла и графики на други художници, дълга писмена маса, едно по-малко писалище, дълбока гарнитура от светла кожа, малък телескоп в калъф и много книги. После разбрахме, че някои от картините са от самия Дюренмат, който преди е рисувал, а телескопът е своеобразен символ на слабостта му към точните науки.

Разменихме няколко думи за Швейцария, за пиесата му „Ромул Велики“, която се играе в София. Касетофонът бе готов и като не искахме да злоупотребяваме повече с времето на големия драматург и писател, към който вече бяхме проявили известна професионална безцеремонност, започнахме разговора с Фридрих Дюренмат:

Какво бихте казали за вашия живот?

Аз нямам интересен живот. Швейцария твърде отдавна не е воювала и това може би ни е лишило от някои национални конфликти. В началото исках да стана художник. Рисувах много. През време на войната изучавах философия в Берн и Цюрих. Винаги съм обичал философията и точните науки. После срещнах театъра. Дълги години работих в него, бях постановчик, режисьор и какво ли не. Сега съм само писател. Прекъснах пряката си работа в театъра, но това, разбира се, не означава, че няма да пиша за него. Аз нямам интересна съдба, повтарям пак, но може би точно това е бил моят шанс. Не съм убеден, че на писателя е необходим интересен и бурен личен живот.

Как работите, какъв е вашият дневен режим?

Работя предимно следобед и до късно през нощта. Нямам почивни дни, но в събота и неделя ми е трудно, защото имам семейство, което иска да почивам, да приемам близки. Работя с една секретарка. Има дни, в които почти не пиша. Разбира се, не безделнича, а обмислям сюжети, персонажи и детайли. Сега работя много повече, отколкото преди години. Когато човек е млад, пише много по-малко, по-лесно, по-безкритично и по-наивно. Когато остарее обаче, започва да му става трудно, мъчително трудно. Може би затова понякога пиша бавно. Винаги съм смятал, че моята професия е много трудна. Истина, в която съм бил принуден да се убеждавам често.

Какво бихте казали за положението на писателя на Запад?

Знаете ли, да си писател у нас е трудна работа. Това е една авантюра. На Запад държавата не гарантира възнаграждение на писател, който е имал нещастието да напише нещо, което не върви. А това означава, че едногодишен и дори дългогодишен труд би могъл да остане без всякакво материално покритие. Предполагам, че не е необходимо да обяснявам нещата по-нататък.

Творците като родителите не могат да бъдат несправедливи към своите „деца“, но те все пак имат фаворити. Кое ваше произведение ви е най-близко?

Не зная. Всяко мое произведение ми е близко. Един истински писател трябва да бъде като змия – да може да сменя кожата си. Или, с други думи казано, в момента, в който започва нов роман или пиеса, да умее да се абстрахира от всичко писано дотогава. Когато започвам нещо ново, аз дори намразвам всичко, което съм написал преди. Но след като свърша, това чувство изчезва и не съм в състояние да фаворизирам едно или друго мое произведение.

Върху какво работите сега? Какви са плановете ви?

Простете ми, но не обичам да говоря за неща, които още не съм завършил, а още по-малко за неща, които не съм започнал. В момента работя върху една пиеса. Мисля през това лято да приключа работата по нея. Тя ще се нарича „Отсрочката“. Пиша и друга пиеса – тя ще се нарича „Матернита“. В нея се опитвам да разкрия отношението между фантазията и реалността, между изкуството и живота. Тя е фикция, която е до известна степен автобиографична. Надявам се, че ще излезе догодина.

Какво мислите за швейцарската и западноевропейската литература и драматургия?

Смятам, че за швейцарска литература не може да се говори в смисъла, в който може да се разглежда една френска, немска или чешка литература. У нас живеят немски, френски и италиански швейцарци. Така че писателят в Швейцария принадлежи към немската или френската литература. Не изключвам италианското влияние, но то е далеч по-слабо. За мен не съществува швейцарска литература. Швейцария съществува в политически смисъл, но не и в културен. Може би подобна дефиниция ще се стори малко непонятна за жител на страна, която има национална култура и литература. Но в Швейцария се говорят три езика, на които се пише – френски, немски и италиански, без да броим ретороманша, който е без особено културно значение.

Западноевропейската литература според мен е литература на експериментите. Това се отнася с още по-голяма сила за театъра.

Кои са вашите любими творци?

От класиците – Шекспир и Балзак. Романът, който най-много обичам, е „Моби Дик“ на Херман Мелвил. Любимите ми художници са Паул Клее, Бош и Гоя.

Каква е според вас връзката политика-театър, политика-изкуство?

Всеки театър по същество е политически. Според мен в света не съществува театър, който да не е политически. Убеден съм, че не съществува изкуство, което да не е политическо.

Как виждате бъдещето на изкуството? Какъв ще бъде според вас XXI век?

Не зная какъв ще бъде следващият век. Но смятам, че всички футуристични теории са измислици. Аз не съм нито оптимист, нито песимист, що се отнася до бъдещето на изкуството. Оптимизмът и песимизмът съществуват само в идеологията. Те не съществуват в ума, в логиката, във философията и в изкуството. Какво ще бъде бъдещето на изкуството? Това е въпрос, на който едва ли някой е способен да отговори.

Вече бе пет часът. Небето над Нюшателското езеро, което се виждаше от верандата на Дюренмат, ставаше розово. Време бе да оставим Нюшател с неговите ажурни средновековни улички и с принадлежащия на всички, които обичат театъра, литературата и човечеството, драматург, писател и хуманист Фридрих Дюренмат.

Нюшател-София

Варя Божкова, Владимир Игнатов