Култура / Брой 10 (3003), Декември 2023

„Давам име на една врана“, Ю Дзиен, Издателство за поезия ДА, превод от китайски Веселин Карастойчев, 2023 г.

Тази книга, чудесно изпълнена като издание, среща читателите с едно от големите имена в съвременната китайска поезия. Ю Дзиен, роден в средата на 50-те, е тийнейджър, когато започва Културната революция. Първо работи във фабрика, по-късно учи във Факултета по китайски език и литература на Кунминския университет. Заедно с Хан Дун започват да правят самиздат списанието „Те“ през 1985 г. Първата му стихосбирка е отпечатана през 1989 г. – „Шейсет стихотворения“. Следват още – общо 50 книги с поезия, проза, спомени. Ю Дзиен е автор и на документални филми, което, струва ми се, също е важно за разбирането на неговото творчество.

Китайският поет е носител на доста награди, но по-важното е, че срещата на българските читатели с неговата поезия ще отвори не просто врати към съвременната китайска литература, нещо повече – тя ще ги срещне с голям поет със самобитен глас, поет с позиция и присъствие, поет на днешното, поет във времето си. „Стиховете ми са свързани с това как живея и как присъствам в собственото си време. Никога не съм искал да избягвам времето, в което се намирам. Езикът съществува във времето. Всяка епоха има свой собствен език…“

Стиховете в „Давам име на една врана“ са внимателно подбрани от майстора преводач Веселин Карастойчев, който не просто познава творчеството на Ю Дзиен, традициите на китайската поезия, а и е общувал с автора, докато го е превеждал. И това личи.

И така в книгата имаме движение по хронологията на създаване на стиховете. Началото е през 80-те, когато те носят просто номера. „Творба №1“, в която „червените лъчи на лятото / с грохот прелитат над света / буря взривява багрите и музиката на живота…“, или „Творба №8“, в която „морето не се бои от бурите / този безпределен живот / от тях може да стане по-истински…“, „Творба №11“ – „чао на вас кожени обувки храчки фасове пот / гол-голеничък разчорлен заспивам на пода / самотни и разкаяни чехлите очакват вратата да ги призове“.

В целия този цикъл сме привлечени не само от младежка разхайтеност, от отказ да следваш класическия стих (тук само ще вметна, че преводачът обяснява в послеслов важни опори за китайската поезия, които ни помагат да разберем, макар че и без тях усещаме), да имаш свой нов език, да си в реалността, да я виждаш, много да я виждаш, просто да я усещаш и да я запращаш другаде. Защото поезията не е реалност все пак. Ако вярваме в нейната мощ.

За онези читатели, които търсят връзки, ще кажа, по признания на самия Ю Дзиен, че в поезията му има почит към Лонгфелоу, свързаност с Уолт Уитман, с Фрост. Някои критици говорят за Гинсбърг. Несъмнено всеки, който изучава литература и езици, се „сблъсква“ с тези американски поети. Но тук тази свързаност не е конкретна, не е цитатна, не е откриваема дори на стилистично ниво. Тя е в отношението към езика, в разбирането за поезията – какво казва и как го казва, и това ми се струва по-важното за Ю Дзиен.

В тази забележителна книга има стихотворения, които са цели поеми, нещо повече, както преводачът ни подсказва – „романът е дълго стихотворение“. Стихотворения – събития. Защото „всичко сред нас е поезия“.

Събитие е „Асфалтирането на пътя“ или „Гибелта на една палма“, „Мишките в стъклена клетка“, но и „Писането“ – „най-мрачното събитие в живота писането никога не стига местоназначение / наричаме го писане а то е маратон на бягството / в тъмницата на думите копаеш вечно проходи без излаз на отрито / защото водят към така наречените дълбини….най-озареното място бял лист писалка и ръка която си служи с нея това е писането / занятие прастаро и непреходно да държиш писалката значи да търпиш болка беди / наказания…“.

Враната, тази необичана птица, е съпротива срещу подредения свят на думите, спонтанно, но издълбоко изричане на това, „че не се боя / от онези невидими звуци“.

Следват кратки стихове, спонтанни, чувствени, и други, писани по време на пандемия.

Поезията на Ю Дзиен някои ще нарекат реалистична, тя избягва поетичните метафори (дали?), но важното тук си мисля, че е в разгърнатата мощ на езика, сърцевината на изказаното и помисленото, красотата на думите, които винаги търсят смисъла. В малкото, но и отвъд.