Култура / Брой 1 (3004), Януари 2024

„Не се интересувам от готови рецепти, за мен е важно да се каже това, което трябва да се каже. И настоявам не толкова на естетично преживяване.“ С Илко Димитров за книгата му „Веднъж през август“ (издателство „Аквариус“, 2023 г.) разговаря Радослав Чичев

Какво е човекът, погледнат отстрани? Но кой пита, кой е този, който наблюдава, дали не е маймуната през решетката, или разумният човек? А може би е и двете. Не сме ли това ние, застанали на кръстопът между етиката и инстинкта, историята и мига. В новата книга на Илко Димитров „Веднъж през август“ тези въпроси се виждат много ясно. Това е книга, в която авторът продължава да задава въпроси към себе си и към света, но по различен начин и от различен ъгъл. Болезнено откровен, създаващ специфично пространство, в което едновременно си вътре и вън, понякога в безтегловност. Затова ми се струва, че това е книга движение. Тя преминава през неимоверното усилие да разбере какво е човекът в съвременния свят, тук и сега, и едновременно с това да погледне в бъдещето и миналото, преживявайки го, осмисляйки го. Главозамайваща книга, която не може да стои на едно място, защото е изплъзваща се, бягаща от клишетата, играеща си с тях. Освен играта обаче в нея присъства и откровението. Едновременно колеблива и категорична. Книга за самотата и копнежа по общност, задаваща големи въпроси, зад които стоят малките жестове, детайлите. Книга за думите и лечебната сила на поезията.

Август 1914 – след огъня
това е второто събитие по важност за човека,
когато той започва да се досеща, че всъщност
убиването на няколко милиона за броени
месеци не може да събори човечеството, ужасно е,
но нищо фатално не е станало и това
ще мине, не трябва да се мисли винаги най-лошото.
Сякаш има нещо градивно в това прозрение,
отваря вратите към други постижения.

Струва ми се, че тази книга е различна от другите ви книги, защото е по-социална. От едната страна стои човекът и неговата самота, от другата – обществото или липсата му. Да започнем нашия разговор от самотата на съвременния човек, която в книгата е плашеща, дори граничеща с ужас, защото тя не е самотата на човека в стаята, а е самотата на човека в света.

Илко Димитров: Интересно е, защото не мисля, че съм употребил думата самота в книгата, но тя се усеща. За мен този феномен на пределна свобода, в която се намираме сега, в постпостмодерния свят, когато има само индивиди, всъщност е тотална затвореност на всеки от нас. Интересен феномен, защото бидейки изцяло свободен, в изцяло отворено пространство, всеки е изцяло оставен сам на себе си, изцяло затворен в себе си. Ето го този противен израз „бъди себе си“. На практика оставаш съвсем сам, срещуположен на всички останали свободни индивиди, с които ти нямаш общност. И тази липса на общност е голям проблем, защото всеки остава сам със свободата си, в която никой не може да влезе. Той не може да навлезе в ничия друга свобода, защото се окопава, за да бъде себе си, за да се очертае като индивид. И така, вместо да бъде тотално свободен, тотално отворен, човек е обречен да бъде пределно сам. И това е нужно да се осмисли и да се види, защото много приказваме за пълната свобода и пълната отвореност, но липсата на общност, на идеи, на цели всъщност ни заробва без никакъв шанс да се отворим към свободата на другия. Никакъв шанс, защото всеки защитава себе си яростно, за да остане като единица. Сам.

Как да обичам този свят, света около мен как да го харесвам.
Нито сме равностойни по форма и съдържание, нито се познаваме,
откъде накъде трябва да го приемам с някакви чувства?
Дори да тръгна да го обичам, светът няма как да научи това
и ще се окаже, че ще обичам себе си вместо него, което не подхожда
на зрял човек. Ако пък тръгне светът да ме обича,
аз няма как да разбера това, защото любовта му,
непосилна да премине ципата на аза ми,
ще спре пред мене като пред стена.
Евентуално можем светът и аз
да харесаме отделни наши части, аз –
негово дърво или пътека, или водопад,
а може и пресичаща пустиня магистрала, а пък светът –
нещо в мене, подобно на дърво или пътека, или водопад,
или на пресичаща пустиня магистрала.

В книгата присъства и копнежът по общност, по близост. Това усещане е свързано със знанието, опита и историята, защото ти знаеш, че може да има нещо друго, виждал си го. Ние все пак сме социални животни и имаме това чувство в нас, а когато по някаква причина това е прекъснато, човек страда.

И. Д.: Аз знам, че има нещо друго, и ми липсва общността. Същевременно си казвам, че такава общност няма. Защо липсва тази общност, по каква причина, това е друг въпрос. Това е и във връзка с писането ми, с общуването ми, дори и с асоциализирането ми, но това е ситуацията. Има книги, приказки и истории, които не вървят. Освен за малко хора. Въпросът е човек да не се облича в траурни дрехи от това и да не се закичва с медали, че е самотен, защото това е болезнена история. Не е добре да се фукаш с това, че си самотен. Въпросът е тази ситуация да може да се осмисли и да се върви нататък.

Не искай да съм ти духовна опора, да ти разяснявам
пътищата за спасение, да ти обяснявам смисъла
на съществуването и защо, когато е живот,
накрая има смърт. Не мога да ти предложа
нищо спасително. Искай само да съм готов
да бъда до теб, когато трябва. Да тръгнем
заедно рамо до рамо в деня на изпитание.

В книгата присъстват колебливост и категоричност, довежда фактите до буквалност и стига до абсурда, след което тръгва в друга посока да търси смисъл. Не се задържа на едно място, има движение. Едновременно си вътре и вън.

И. Д.: Аз мразя излиянията, в смисъл да се изприказваш. И когато се пише, трябва да се пише така, все едно виждаш писането си. Това е моят маниер на дистантност. На дистантност, която е вътре, защото аз преживявам това вътре, но го гледам отвън. Голямата опасност на сегашното писане е, че на практика няма разлика между говоренето на улицата, в бакалията, в леглото, пред компютъра, всичко е човешко. На мен това ми е много противно. Трябва да има един праг, под който не може да се преминава. Този праг е чувството за отговорност към писането.

Отдавна за писането на поезия няма правила, но неотдавна
започна да се пише, все едно че няма правила.
Така не е ясно дали това, което четеш сега, е поезия,
или не е поезия, а е нещо друго, независимо какво. Всъщност
отговорът на този въпрос няма никакво значение
нито за тебе, нито за мене, нито за когото и да било,
защото, казано направо, няма въпрос

А какво е отношението ви към вашето писане?

И. Д.: Отношението към писането ми не е добро, от което си патя. Разбира се, че не е ясно дали това е поезия, или не е. Защото аз не се интересувам от формата. Не се интересувам от готови рецепти, за мен е важно да се каже това, което трябва да се каже. И настоявам не толкова на естетично преживяване. Не обичам естетиката. Този напън да убеждавам ми играе лоши шеги, но не мога да избягам от себе си. Никога не съм правил нещо, което да се хареса като стих, като песенност. Аз искам да убедя някого в нещо. Но този напън превръща поезията ми в трудно продаваема.

Не един път съм се питал какъв е смисълът от поезията,
не нейният личен смисъл, а този за съществуването ѝ,
оправданието за наличността ѝ, обяснението за присъствието ѝ.
Защото поезията определено пречи на живота, по-скоро пречи на човека
да се справя с живота си, разсейва го, отвлича го
от необходимите умения за оживяването му. Не само го разсейва,
но също и го мами, представяйки вълшебните си номера
за прояви на реалността, дори направо – за друга реалност,
която независима до първата стои. Понякога човекът остава за по-дълго в
поезията и когато я напусне, му трябва време, за да се ориентира
къде в момента се намира, както и очите му да свикнат с промяната на
светлината. Поезията не е този свят, но не е и отвъдният
на отсъствието и смъртта. Дадено е трето и то е между двата свята, не като
мост, по който те се свързват, а като ливада, по която човекът броди
нито в живота, ни в смъртта, в тази ливада помежду им, по която
само човекът ходи бос, далече от живота, далече от смъртта.

Друга основна тема в сборника е поезията. На едно място казвате: „Каква игра са думите, какво ухажване, каква игра наистина са те!“. Разглеждате поезията като ливада извън времето, казвате, че тя единствена успява да преработи болката и да я превърне в нещо друго. Казвате, че поезията не е самата болест, а е лечителят. Какво е за вас поезията?

И. Д.: Поезията е избягване от действителността, но е и начин да преживееш колкото се може по-безболезнено тази действителност. Има едни много хубави есета на Лудвиг Маркузе за не-щастието, в които се казва, че поетите са като шутовете. Както на един шут му е позволено да казва всичко безнаказано за неща, за които иначе се мълчи и се спотаяват, така възможността чрез поезията да кажеш неща, които ординерният език не казва, освобождава човека, прави го способен да усвои по-безпроблемно реалността. Защото, каквото и да кажеш – някоя дивотия, лошо или хубаво нещо, ти заставаш отстрани. Всичко изказано, дори и смъртта да изкажеш, дава възможност да я понесеш по-леко. Самото изказване е освобождаване и превъзмогване.

След като е казано и е доказано,
че този свят не може да се познае
нито от мене, нито от кой да е друг,
тогава няма да го познавам изобщо.
Ще го мириша и ще го ям,
ще го пипам, без да го изследвам,
просто ей така ще го пипам
и ще го гледам, както се зяпа
залез над морето или хубава жена.
Това ще правя аз. Който нещо по-дълбоко може,
да го прави.

Специално това парче го обичам. То е съвсем елементарно като логика, защото чрез него казвам, че до гуша ми е дошло от научни обяснения. И като видиш, че всяко научно обяснение е напън на определен човек, когото в момента го боли коремът или трябва да бърза до аптеката и това се отразява на научните му виждания, разбираш, че нещата са много прости и елементарни. Ако подходиш така, ти ще видиш лекотата на битието и то няма да те затисне. Няма да се стряскаш от толкова много умници около тебе.

 „Pardonnez-moi, monsieur. Je ne l'ai pas fait exprès“[1] – казват,
че са последните думи на Мария-Антоанета, изречени
минути преди гилотинирането ѝ. Била настъпила крака
на палача си. Няма данни непосредствено преди
екзекуцията ѝ тя да е била в състояние, което
да ѝ пречи да разбира случващото се. Действително
странна случка.

Книгата започва с това стихотворение, посветено на Мария-Антоанета. Споменахте, че не ви интересува естетиката, но ви интересува етиката, и то в един по широк смисъл, свързана с паметта и историята. В друго стихотворение описвате как една муха е влязла в стаята и завършвате така: „как е станала част от света наоколо, със своя история. Така и не разбрах кога е излетяла“.

И. Д.: Стихотворението с мухата е свързано с това, че ние нямаме рефлекс за събитие. Обаче всичко си има история и се намира в тази история, колкото и нещото да е незначително. А това стихотворение за Мария-Антоанета е за поведението на човека преди края. Има много случаи, които показват, че хората могат да бъдат непознаваемо различни в такива ситуации, но то не зависи от тях, може би повече зависи от времето, в което живеят. Аз се питам как бих реагирал в такава ситуация. Не съм сигурен дали ще крача, или ще пълзя. А тя е отивала спокойно и се е извинила на палача си. Тази случка показва, че не знаем какво е човекът, какво може и на какво е способен. Не мога да си представя подобно поведение, сигурно и тя не може да си представи моето поведение, горката Мария. Това е почеркът на времето върху човека. Пример за това колко сме различни, както историята с войната. Ние си представяме, че не може да се случи, както са си представяли хората, преди да преживеят двете световни войни.

след Холокоста и след лагерите на смъртта
и след всичките милиони и милиони жертви
от войните в този вододелен век, продължаваме
да ходим на пазар да вдигаме телефони
да правим деца да чистим зъбите си с
воден душ да готвим здравословно и да
купуваме само здравословни храни
да запалваме лампа за да виждаме по-добре
да поставяме плочки в банята да чистим
прахта между книгите да ходим на далечни
екскурзии където се впечатляваме много
да слагаме лед в джина но не много за да
не се оводни може да се сложат и няколко
капки лимон но като се пече телешко месо
трябва да е на силен огън и само за няколко минути
парче пушена сьомга с препечена филийка
е добро начало на деня може и варено
яйце а после и някакъв плод какъв кошмар
скъса ми се копчето изпълва ме с гордост човекът
защото доказахме нагледно че сме достатъчно силни
да продължим обичайното си живеене все едно
че всичко това не се е случило изобщо или пък
се е случило но в друго време и на други хора което
е все едно че не се случило изобщо а и да не е така
какво да правим да мрем ли

Тук се намесва още една основна тема в книгата – войната. Тревожното чувство, че войната е около нас, е силно осезаемо и вие се питате защо сега живеем така, все едно нищо не се е случило и нищо не се случва в момента? Променя ли се светът?

И. Д.: Да, променя се, светът сега е различен, но е лошо различен. Това е безкрайният разговор, свързан с въпроса дали има прогрес, или няма. И двете тези са защитими и не могат да се преборят една с друга. Дали като сме излезли от пещерата, сме станали по-добри, или като сме излезли, сме загубили важни духовни ценности и на практика не е променено много в човека. Зависи от гледната точка. Ако преживееш двете световни война и работиш на компютър, какъвто е нямало тогава, това може би е прогрес. Само че начинът, по който се е случило това, обрича на незащитимост тезата, че човекът се подобрява. Вярно е, че сега не сме свидетели на канибализъм, но всичко това, което се е случило преди едно поколение в концентрационните лагери, всички тези милиони убити, това определено не е добре. За мен няма лекарство, защото се оказва, че след загубата на предишната ценност – религията, става все по-проблемно да се намери решение. Аз не съм религиозен човек, но в контекста на тази общност, за която говорихме в началото, когато няма нещо, което да минава незримо между нас, нещата отиват на самотек. Разбира се, това са етапи от развитието ни, но тази тоталност на ужаса, който е станал и който става отново, прави света различен. И за мен това е проблем.

По този повод е и това стихотворение:

Баналността на злото – пиша за
баналността на злото, без да знам
колко зло имам в себе си и какви прегради
срещу него

И. Д.: На мен са ми интересни тези неща и аз използвам себе си като работна площадка, на която мога да се питам. Като говоря за баналност на злото, колко зло имам в себе си? Хубаво е човек да мисли по тази пътека.

Имате ли носталгия към определен исторически период или епоха?

И. Д.: Не, нямам. Големият проблем е, че сега има невиждана до момента пропаст между най-високите и най-ниските социални нива в обществото. Между Илон Мъск и племената в Бразилия. Такава разлика не е имало никога досега. Въпросът е как ще се отиграе тази разлика и как ще се разберат тези две страни, това не е ясно.

За кой човек става дума сега, защото вече няма
общи знаменатели и обобщения. Не можеш
човека без вода и ток да събереш с човека
с кораба до Марс, трябва отделна история
за всеки да направиш, така че всеки поотделно
да се види в пълнота и до крайност да е отделен
от другия, за да се познава ясно и отчетливо.
За кого тогава ще бие камбаната? Не може
да е едновременно и за двамата.

В книгата има и съзерцателност, тук разумът отстъпва. Източното усещане като възможност да се оставиш на безумието, на целия хаос и в същото време да си присъстващ в него. Оттук се ражда и парадоксът, който е основна част от писането ви.

И. Д.: Да, това е моя рецепта – съзерцателност плюс парадокс. Парадоксът, който иска да се подиграе с клишетата. Защото в тези парадокси има много живот. И на практика това е поезията – да те ощипе, за разлика от прозата. Ако се постигне това ощипване, изведнъж виждаш света.

Но когато в някаква юнска привечер
Но когато на брега на морето до глезени
в прозрачната вода Но когато бедният
дава от себе си Но когато лъжецът признава сам
лъжата си а предателят се отказва преди да е предал
Но когато настава ден отново а е била без ден нощта
и е била без край Но когато идва нечакана помощ Но
когато всичко е свършено когато всичко започва отначало
понякога си мисля че това е Бог
Но понякога че не е

„Веднъж през август“ е дванайсетата поетична книга на Илко Димитров. През 2008 и 2018 г. излизат книгите му с избрани стихотворения „Бяло“, издателство „Стигмати“, и „Черно“, Издателство за поезия ДА. Илко Димитров е носител на Годишната награда на Сдружението на българските писатели през 1999 г. – за поемата „Паркът“; Национална награда Иван Николов за най-добра поетична книга на 2009 г. – за поемата „Продавачът на конци“.