Вера Кирова, първата
„Когато си примабалерина, трябва да бъдеш винаги във форма. Недопустимо е да си дадеш почивка. Трябват всекидневни упражнения. Балетът е тежка професия. Режим, форма и най-вече любов към това изкуство.“ С Вера Кирова разговаря Светлана Димитрова
За Вера Кирова много е писано. Неотдавна тя отново влезе в новините. На 28 септември 2023 г. в Кюстендил тя, заедно с Анелия Димитрова и Силвия Томова, получи Наградата за принос в музикалния живот Акад. Марин Големинов. И трите са изпълнителки на ролята на Демна в три различни постановки на балета „Нестинарка“ от Марин Големинов.
„Играла съм Демна през 1968 г. Имам много ярки спомени. Моето поколение контактуваше с такива колоси – композитора на музиката Марин Големинов, Цанко Лавренов, който направи декорите, Ана Хаджимишева, която направи костюмите, стилизирани от български носии, много красиви. Слизах по-рано на сцената, гледах декора – да мога да вляза в образа. Нина Кираджиева като хореограф направи голяма стъпка. Тя първа качи „Нестинарка“ на палци. Беше голям успех, защото нашият богат фолклорен танц е много силен и да го стилизираш в класика е голямо майсторство, голямо постижение. Калина Богоева направи много силен образ на Струна, старата нестинарка, а Антон Стойнов изгради ролята на Найден. Много е важен контактът ти с партньорите. Работихме с огромно желание и любов. Най-хубавото е, че се срещахме с композитора, слушахме музиката, коментирахме и всичко попиваше в нас.“
Това ли беше първият български балет, в който участвахте?
Не. Първият е „Легенда за езерото“ от Панчо Владигеров през 1963 г. Нина Анисимова от Кировския театър като хореограф направи стилизация на българските танци. Тузсузови (Никола и Невена) направиха декора и костюмите. Анисимова имаше контакти с нашите момчета, които бяха танцьори и във фолклорен ансамбъл, и при нас. Те много ѝ помогнаха да изгради българските движения в спектакъла. Това е знаменателен спектакъл, защото с него гостувахме в Барселона, в театър „Лисео“. Толкова беше голям успехът, че публиката отрупа сцената с цветя. Много се вълнувахме как зрителите ще приемат националния ни балет и нашата музика. Беше триумф.
В балета „Легенда за езерото“ Кирова е Вида. Танцува и в двата балета от Александър Райчев в хореографията на големия Богдан Ковачев – в „Хайдушка песен“ е Румяна, а в „Изворът на белоногата“ е Веда. Според специалистите брилянтни са била и интерпретациите ѝ в заглавната роля на „Папеса Йоана“ от Веселин Стоянов. „Обичах ролите си и в българския репертоар“ – казва Вера Кирова.
Спомняте ли си следващата „Нестинарка“ на Маргарита Арнаудова?
Не, но скоро гледах нейната „Нестинарка“ в съкратен вариант. Много интересна пластика, съвременна хореография. Не модерна, а съвременна. Ако не се въплъти музиката в тялото, не може да се получи голям, силен балет.
Това е постановка на „Арабеск“. Вие и с тази трупа сте свързана.
Да. Аз, Красимира Колдамова, Ичко Лазаров, Анастас Самев, ние започнахме с „Франческа да Римини“, „Болеро“. Беше много интересно, но след това пътищата ни се разделиха. Аз бях там само един сезон.
Скоро дойде вестта за кончината на Ичко Лазаров.
Много тъжно. Много загубихме. Няколко пъти по време на мои гастроли сме танцували заедно, дори е идвал експресно да замести разболял се мой партньор. Това се случи и в Ница, и в Монте Карло за „Жизел“. Имали сме и концерти със „Спящата красавица“.
Вера Кирова веднага уточнява, че самата тя никога не е искала да остане в една трупа. Най-дългите ѝ договори са били за три месеца. „Това беше и повод да се оженя, за да може да дойде Боян (Трайков) с мен, за да не съм сама. Като получех предложение, все си казвах, че не искам да пътувам. Във фамилията настъпваше драма. А мама ме подтикваше „Вере, ето куфарите, дрехите, костюмите, готови са. Тръгвай“. А аз с такова щастие се връщах в България. Там броях дните, особено когато станах майка. Но мама беше до мен в моя живот, моя голяма подкрепа.“
През цялата си кариера освен в Софийската опера Вера Кирова е танцувала и за някои големи компании като Балета на Валония, Трупата на седемте звезди – звездите на Парижката Гранд опера, Трупата на Баланчин в Женева, Театър Франсе дьо данс на Шанз-Елизе, Интернешънъл балет в Лондон, и др.
Днес как живее една примабалерина, изправяла на крака публиката в най-големите зали по света?
Не е от възрастта, но не ми харесва този свят, настоящето, този преход, който е безкраен и не разбирам накъде се придвижва. Много е грозно това, което става.
Разговаряме с нея, а тя се радва, че е запазила добрите си отношения със свои съученички и колежки. „Завършили сме едно училище. Всеки месец на 18-о число избираме един ресторант за нашата среща. Говорим си, всяка за каквото си спомня, и все си казваме: „Момичета, няма да се оплакваме от болестите. Ще си говорим за хубави неща“. Още си викаме „момичета“.
Какво си спомняте за вашите партньори?
Това ми беше на мен успехът, защото можех да танцувам с едни от най-добрите танцьори на световните балетни трупи. Атилио Лаби, Микаел Денар, Жорж Пирета, Маринел Щефанеску, Сирил Атанасов, Владимир Тихонов, имах четиримесечно турне в бившата ГФР с великия Рудолф Нуреев. Да попаднеш в такава среда е привилегия. Вземах най-хубавото от всички. Когато бях във Франция, старата генерация още от Руския балет, работили с Дягилев (Сергей), като Борис Князев, Калюци, Перети, Гранцева даваха класове. Самият Серж Лифар е бил премиер солист на Дягилев. След това колко години е главен премиер солист и балетмайстор на Парижката Гранд опера.
С Лифар се запознах много млада. Той беше жури в нашия конкурс. Там бяха светила начело с Галина Уланова, Алисия Алонсо, Ерик Брюн, Арнолд Хаскел. После Лифар беше и в журито на конкурса на Мадам Ойя в Токио. Ние трябва да сме горди, че у нас се създаде първият международен балетен конкурс. Няколко генерации световни артисти гордо пишеха в биографиите си, че са лауреати на конкурса във Варна.
Вие сте първата българка със златен медал от първия Международен балетен конкурс във Варна, останала и до днес единствена.
Аз не съм се готвила за конкурса. След успеха, който имах в Барселона, ме поканиха на Световна гала на балетните звезди в Мюнхен. Там видях елита на балета. Като се върнах, за да подсиля нивото на българските състезатели, ми казаха да участвам в конкурса. Самата аз не се чувствах като на конкурс. Все едно бях на концерт. Голяма изненада беше за мен да взема златния медал. Явно много съм ги впечатлила. После бях непрекъснато в журито до 1994 г. Последвалата история на конкурса не искам да коментирам.
Освен на Варненския конкурс Вера Кирова е в журито на още много балетни конкурси – в Москва, Париж, Джексън, Хелзинки, Будапеща, Сеул, Осака и често вицепрезидент на Робърт Джофри и Юрий Григорович. Самата тя основава конкурс в Италия в Киавари, Сан Ремо, спонсориран от общината в Генуа и Министерството на културата в Рим. „Григорович казваше: „Вера, ние имаме втора професия – член на жури“.
Вие сте от първия випуск на Хореографското училище. Как започна всичко?
Нашето поколение е щастливо, защото ни обучиха по методиката на Ваганова (Агрипина) на Кировския театър. Имахме голямото щастие Фея Ивановна Балабина да бъде в България, да преподава. Тя постави балета „Спящата красавица“. Всички от моя випуск бяхме стажанти в театъра, но тя на мен повери и Аврора. Въпреки Аврора не ме назначиха. И аз заминах за Русе.
После самата вие ръководихте балета на Операта.
Голямо изпитание. Людмила Живкова ме помоли да поема ръководството на националния балет. Аз бях на върха на кариерата, пътувах непрекъснато. Знаех какво трябва да направя, но това е много трудно. Имах контакти със Серж Лифар, Жорж Скибин, Питър ван Дайк, Асаф Месерер, Пиер Лакот, Дмитрий Брянцев. Имаше непрекъснато гостуващи постановчици на много високо ниво. Лифар ни подари хореографията на „Сюита в бяло“ (Лало), увертюрата „Ромео и Жулиета“ (Чайковски), „Федра“. Преди да дойде, той изпрати репетитори, а после сам работи с трупата. Имам чудесни снимки и спомени. Беше голям успех. С тази програма бяхме поканени в Болшой театър, Москва. Имахме огромен успех. Работех с младото поколение на състава, завършили Вагановото училище в Петербург. Това беше трудна задача, но да дадеш път на младите, талантливи, с професионално образование колеги, беше задача номер едно. Така израснаха като примабалерини Милена Симеонова, Силвия Томова, Павлина Гелева, както и танцьорите Александър Александров, Ясен Вълчанов, Румен Рашев, Ринат Имаев, който е педагог в Ню Йорк Сити Балет. Като ръководител на балета на Софийската опера, държах на приемствеността, затова привлякох за репетитори Валя Вербева, Лили Берон, Катя Петровски – нашите учители, прокудени от театъра. Тогава балетът беше от 125 души.
Българският балет можеше да се сравнява със световните трупи.
Естествено. Болшой театър, Кировският театър, Гранд опера в Париж, „Ковънт Гардън“, миланската „Скала“ – това са трупи с вековни традиции. Ние бяхме първите в това професионално изкуство, трябваше да наложим българските танцьори.
Днес следите ли трупите у нас?
Вече нямам такива възможности, но Боряна Сечанова (директор на Балет „Арабеск“) ме кани, поддържаме контакт. Канят ме в Бургас. Големи успехи имат в Стара Загора и Пловдив. Нямам впечатления от Варна и Русе. Много хубав спектакъл стана „Ана Каренина“ в София.
Колко са вашите роли?
От класическия балет съм танцувала всичко, танцувала съм съвременен балет. На електронна музика френската телевизия засне филма „Разделено време“ с партньор Жорж Пирета от Гранд опера, постановка на Жан Бабиле. Обичам си всички роли. Много обичам Жулиета – първо заради Прокофиев, второ заради Чайковски, трето заради Шекспир и заради големите балетмайсторите, с които работих. Танцувала съм в пет, шест редакции. Последно на Виноградов (Олег) и след това ходихме в Париж. Но неговата хореография не се възприе от французите. Дори критикът Андре Филип Ерсен написа, че само аз съм задържала публиката в театър „Шанз-Eлизе“ и че на такава блестяща балерина ѝ трябва достоен хореограф.
След нейната Жулиета La novelle gazette пише: „Не ме питайте за техниката на Вера Кирова... Аз забравих, че тя е балерина. Виждах само нейната грация, сияние и чистота в ролята на Жулиета. Гледах само красивото лице, вълшебните крака, излъчващото се от най-малките движения съвършенство. Това не бе Кирова, а Жулиета, която ме караше ту да тръпна, ту да се усмихвам, а понякога да плача...“.
Сред звездните ѝ превъплъщения незабравими остават Одета-Одилия от „Лебедово езеро“, Маша от „Лешникотрошачката“, Аврора от „Спящата красавица“, Гаяне, Жизел, Пепеляшка, Ла пери и Федра от едноименните балети, Момичето от „Рапсодия в синьо“, Китри от „Дон Кихот“, Жулиета от „Ромео и Жулиета“, Принцесата от „Дървеният принц“, Куртизанката от „Блудният син“.
Партньорът ѝ Атилио Лаби казва: „Вера е това за България, което е Марго Фонтейн за Англия, Ивет Шовире за Франция, Карла Фрачи за Италия“.
Как се отнасяте към наградите?
Приятно е, разбира се. Благодарна съм. Но не ме вълнуват наградите. Дори се чувствам малко неловко. Не обичам обществото да се занимава с мен.
А към преподаването?
Правила съм само семинари и майсторски класове. Не обичам да работя с малки деца. Била съм репетитор в театъра преди да ме пенсионират. Нямам афинитет към преподаването. Повече ме интересуват професионалните балерини и изграждането на ролите и образите.
Когато започвахте да изграждате роля, търсехте ли източниците в историята, в литературата?
Разбира се. Много е важно да се потопиш в епохата. Но при балета решаваща е музиката. Винаги цитирам великата руска балерина и педагог Марина Семьонова, с която работих за ролите си в „Лебедово езеро“ и „Жизел“, тя казваше: „Танцувай музиката“.
Как успявахте да поддържате формата си?
Това е много труден процес. Когато си примабалерина, трябва да бъдеш винаги във форма. Недопустимо да си дадеш почивка. Трябват всекидневни упражнения. Балетът е тежка професия. Режим, форма и най-вече любов към това изкуство. То ти става потребност. Балетът не ми тежеше, защото го обичах. Работех с много любов. Беше за мен като второ Аз. Не пазя диета, не ми се е налагало. Много работех, гастролирах, готвех нови роли. Но това е и до ген. Ето и сега – обичам да работя, нещо да правя. Работя в градината, обичам земята. За мен е удоволствие. Движението поддържа.
Кой ви насочи към балета?
Моята майка. Тя обичаше театъра, сцената. Имаше усет за тези неща. Водила ме е на „Коварство и любов“ на Шилер. Сега пак отидох да гледам постановката в Народния театър. Наблюдавала ме е, че танцувам на музика, че съм пластична. Завела ме в балетното училище, но не със самочувствието, че дъщеря ѝ ще успее.
Коя беше първата ви учителка?
Валя Вербева – тя взе класа, който никой не искаше. По-влюбен човек в професията, по-отговорен не познавам. Успя и на нас да ни внуши тази любов към балета. Нейни ученички станаха водещи балерини в София, Пловдив, Стара Загора. Ние сме талантлив народ и е добре в балетните трупи да има все повече български кадри. Не съм много съгласна с тенденцията в трупите у нас да има толкова чужденци. Нужни са ни добри педагози като тези, които учеха нас, и талантливи балетмайстори.
Следите ли тенденциите в световния балет?
Гледам постановките по Mezzo, за да бъда в крак с времето. Смятам, че балетът много е напреднал. Сега има много добри състави с интересен репертоар.
А класическите хореографии?
Те съществуват във всички големи трупи. Върху класиката се гради съвременният балет. Класиката възпитава тялото, а тялото на танцьора е неговото изразно средство.
Сега има глад за хореографи. Във времето един балет, ако не остане на сцената в театъра, значи не е стойностен. Това е мерилото – времето и публиката.
Вера Кирова е родена на 1 януари 1940 г. От 1979 до 1982 г. е директор на балета на Софийската опера. Нейни портрети рисуват Дечко Узунов, Дора Бонева, Христо Градечлиев и Васил Стоилов. Носителка е на златен медал от Първия международен балетен конкурс във Варна. Печели златен медал на балетния конкурс в Осака, Япония. Отличена е през 1980 г. с призовете Анна Павлова и Терпсихора на Френската академия за танц. През 1973 г. френската телевизия прави специален филм за нея – „Портрет на една звезда“, в който ѝ партнира Атилио Лаби. По това време той е премиер балетист в Гранд опера. Костюмите са на Пиер Карден. Вера Кирова е направила възстановки на постановки на Питър ван Дайк – „Незавършената симфония“; на Жорж Скибин – „Ла Пери“, на Серж Лифар – „Ромео и Жулиета“.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук