Култура / Брой 1 (3004), Януари 2024

Разговор с режисьора, актьор и драматург Николай Гундеров

Саморефлексията на едно общество минава през смеха. Какъв е българският смях днес?

Винаги съм се учудвал защо, когато се прави пълна кръвна картина, не се изследва наличието или отсъствието на чувството за хумор. Човек освен от желязо, червени кръвни телца и натрий има нужда и от смях. Неговото отсъствие води до симптоми на анемичност. Представете си, че сте роден с вратовръзка, за да може гинекологът да ви издърпа по-лесно на белия свят. Ами тогава ви е писано да си останете началник. Не зная как се издържа с такъв възел на врата цял живот. Претенцията за сериозност е пълна с холестерол. Наркотичната зависимост от личното местоимение „аз“ може да запуши кръвоносните съдове на естествената човешка потребност да рефлектирате света и нещата. Хуморът действително би могъл да замести и много машини за изследване на човека като рентгена или детектора на лъжата. Той е хирургически инструмент за отстраняване на фалша. Не мога да скрия недоумението си към онези – Кундера ги нарича ангеласти, които подценяват смелостта на смешното и потребността от него. Те никога няма да забележат усмихнатото ъгълче в лицето на Мона Лиза или да се разсмеят от държавната физиономия на Чаплиновия „Диктатор“. Те винаги ще бъдат в ръководните органи на някоя анонимна комисия за незабавна екзекуция...

Често преди началото на някоя премиера, когато сценичната треска е покачила живака на емоционалния термометър, окуражавам артистите си с израза: „Не се притеснявайте за успеха на спектакъла ни – всичко е загубено – затова няма какво да губим“. Парадоксално, но точно този поглед – наречете го дори песимистичен – ми дава сили да си спестя патетичността и илюзиите за мъдрост, или за каквито и да е послания. Сама по себе си радостта от смеха на дете може да ви приближи до Петата симфония на Бетовен.

Разбира се, хуморът трябва да е интелигентен и елегантен. А ако говорим за българския, сещам се за един некролог, залепен върху стъкло на чакалня в малка градска гара и пожеланието на опечалените под името на починалия: „Евлоги, стой си там. Тук е хаос!“. В последно време пък ме забавлява този идиом: „Умирам прав!“. Може би е повод за национална гордост – при нас, както забелязвате, смъртта е вертикална.

Много ваши пиеси са награждавани в България, но кои от тях са поставяни на сцена? Имате ли чувството, че повече са награждаваните, отколкото поставените ваши пиеси?

Случвало се е мои пиеси да са се играли в чужбина доста дълго време, а тук да са се намирали директори на театри, които с бързината на кантонери, които вдигат червена палка на международен влак, искат да ги свалят при пълен салон. Ама разбира се, как така ще оставят такива пиеси?! Ако публиката се разсмее, това може да попречи на мазилката на театъра. Кой ще даде пари за ремонт на стените? При силни смехове има опасност от събуждане. А сънят в българския театър е любимо състояние както на специализираната критика, така и на специализираните в летаргия театри. Хибернацията в мъртвия театър гарантира запазване на зрителя – какъвто е влязъл, такъв и ще излезе. Публиката не трябва да изпитва радост или удоволствие, тя трябва да страда, да се мъчи, да не разбира какво гледа, да ѝ се крещи и да се пуска много сценичен пушек. Крайно време е книжните билети да се заменят с траурни лентички...

Получихте наградата на името на Алеко Константинов за пиесата „Клуб на пороците“. Кога ще можем да я видим в Сатиричния театър?

Премиерата би трябвало да е на 13 януари – рождения ден на Алеко, но ако някой дойде на първи, няма да го върнем – ще знаем, че е дошъл по стар стил. Отправям стилистично предупреждение – в представлението няма да се ползва сценичен пушек, така че актьорът ще се вижда, а за седналите по-близо до него – и ще се чува. Предвид епидемиологичната обстановка е добре, ако има някакви аплодисменти, те да бъдат осъществявани с една ръка, за да не може вирусът да се предава на другата. Спектакълът ще е на режисьор под определени килограми, а както знаете, добър театър със слаби режисьори няма.

Какво ви даде чешкият хумор? Кои чешки автори цените най-много?

Кафка, Хашек, Чапек, Незвал, Храбал, Холан, Хавел, от съвременните – Зеленка... Спирам, за да не пропусна някого. През годините на моето следване в Прага бях силно впечатлен от малките литературни форми в клубните театри, от безалкохолните винарни и поетичните кабарета, както и от театъра на мистификацията. Силно препоръчвам на загубилите чувство за хумор театрални специализанти да посетят „Дивадло Яри Цимермана“ и да се порадват на блестящите пиеси на Зденек Сверак и Ладислав Смоляк. В известна степен те ни подтикнаха да създадем с Филип Трифонов нашия „Естествен театър“. Каква е разликата между него и изкуствения ли? Ами тази, че първият се харесва на естети, а другият – на изкуствоведи...

Продължавате ли да поставяте в Чехия?

В момента подготвям за чешки театър драматургичен текст със заглавие „Крайни форми“, а в началото на следващата година би трябвало да посетя Братислава с авторското си представление „Марко Тотев в живи картини“. Спектакълът ми „Слуга на двама господари“ продължава да се играе десет години в Моравския театър и мисля да включа в него нови диалози, рефлектиращи времето, тъй като тази карнавална комедия позволява да се излезе от нафталиновия музей на схематичните сюжети.

В интервю за Портал Култура преди време казахте, че Иржи Менцел ви е обещал да участва във ваше представление. Случи ли се това?

Случи се нещо още по-хубаво – участва в живота ми. Беше рицар на изкуството, израснал в библиотека, а не във видеотека. Толкова извисен, че смехът му се издигаше над всички дирижабли на снобизма. Защитник на хумора първа степен.

Работили сте и с Юлия Огнянова. Разкажете за срещата с нея?

Срещнахме се през 90-те години на миналия век. Получих от нея някаква награда за своя авторски моноспектакъл „Леки четива“, който се игра в стария театрален салон на „Сфумато“, а по-късно и в Пловдивския театър. По това време стендъп формите не бяха развити, а и аз нямах самочувствие на актьор – по-скоро на автор, който има силно алиби – ако представлението се провалеше, можех да обвиня актьора, а ако се разсмееше публиката, приписвах това на автора. Юлия ме покани за асистент в последния ѝ спектакъл „Тапетите на времето“ от Константин Павлов. Спомням си, че веднъж се ядосвах защо се избират началници на театри с ампутирано чувство за хумор, кабинетни психолози с академични титли. Тя тихо каза: „Превърни гнева си в творчество“. Прекрасен съвет!

Европейският фестивал на пътуващия театър в град Сливница, чийто творчески директор сте, тази година ще има своето десето издание. Каква е формулата на успеха в едно подобно начинание?

Шофьор, който навреме довежда артистите. Готвач, който гледа всяко представление. И атмосфера, която няма да срещнете в нито едно меню.

Често работите в извънстолични театри. Какво е удовлетворението?

Позволете ми въпреки студеното време да съблека от сърце няколко думи (с вътрешна подплата) за театъра в Монтана. Съвсем неотдавна там, много неочаквано за мен, поставиха пиесата ми „Пробен срок“. Разбрах, че за първи път от дълго време са могли да си позволят сценография и костюми. Случаен зрител ме попита дали в салона е топло. Не знаех как да му отговоря. Заради артистите беше смешно, а благодарение на публиката – топло.

Отиде ли си „Естественият театър“ заедно с Филип Трифонов? Имате ли намерение да го продължите под някаква форма?

За формите на „Естественият театър“, за силата на онзи смях, който може да изтръска страховете от нас, и за живота на великолепния Филип Трифонов може да разберете от неотдавна излязлата книга „И един ден, когато стана писател....“ Не я отлагайте за друг ден!

Въпросите зададе екип на „Култура“

Николай Гундеров е завършил режисура и драматургия в Академията за изящни изкуства в Прага. Негови пиеси са превеждани и играни в Словакия, Чехия, Северна Македония, Австрия, Германия. Носител е на награди за литература и театър, между които: Южна пролет за най-добър дебют, Отличие на международната академия за изкуства в Париж, Наградата за режисура на чешката театралната академия DAMU, Наградата на полските актьорски асоциации във Варшава, Голямата награда на публиката на Гранд фестивала на смеха в Чехия, Наградата за драматургия на Международния театрален фестивал „Нова българска драма“, Наградата на публиката на Европейския фестивал на пътуващия театър и Наградата Алеко Константинов за текст на съвременна българска комедия. Пиесата „Пробен срок“ получава Голямата награда от националния конкурс за авторска пиеса на „Театър 199“ в София и Аскеер за съвременна българска драматургия.