Култура / Брой 1 (3004), Януари 2024

„Синдромът на листопада или Homo Compatiens“, Виктория Амелина, превод от украински Пенка Кънева, издателство „Колибри“, 2023 г.

Романът (2014 г.) е дебют за младата украинска писателка и журналистка Виктория Амелина, смъртоносно ранена на 27 юни 2023 г. от изстреляна руска ракета срещу Краматорск. През 2019 г. тя е номинирана за Наградата за литература на Европейския съюз. По-късно публикува още един роман – „Дом за дома“, както и една детска книга. Като участничка в дейността на правозащитна организация, тя работи в журналистически екип, който документира военните престъпления в райони, освободени от украинските военни сили. Планирала е и публикуването на документална книга за съдбата на жени, които живеят в условията на война. Именно в този период Амелина започва да пише и своите стихове. И това е някак очаквано, защото в моменти на големи обществени колизии, в моменти на ужас, смърт, на безброй човешки жертви – поезията е най-бързо откликваща с емоция, с краткост, с ударната сила на думите.

Какво би могло да свързва уличния продавач Мохамед Буазизи, самозапалил се в Тунис през 2010 г., пребития до смърт египетски блогър Халед Саид в Египет през същата година на площад „Тахрир“ с украинеца Костя Нечай, който на финала на романа се озовава на Майдана, където най-накрая осъзнава своята дарба, превърнала се в негова мъка през целия му живот, от която той все иска да се отърве?

Сложно изграден роман, с преплитащи се линии и гласове. В него има и силна митологична основа, зададена още в началото с поставянето на героя в ситуацията на моряците от „Арго“ – трябва да си запушва ушите, „защото в противен случай чувам. Чувам странно, изненадващо, случайно, безсмислено…“. По-късно бавно, постепенно, трудно „чуването“ ще придобие смисъл.

Костя живее с баба си, която изненадващо умира, и той е изпратен в дом. В дома той среща Лизка, както и Вамбо – Валерий, с баща тунизиец. Там е и неговото „посвещение“ – ужасяващо е пребит. В този дом идването на свободата се възприема само като „свобода на силните, като всевластие на големите“. Там чува стиховете, които неговата приятелка Лизка рецитира – „Павет танем! Поемам болката ти. Тъгата ти е в мен“.

Сюжетната линия с Костя продължава, някак свързана със социалните промени след 1991 г. В дома идва спонсор, нуждае се от Костя, за да му превежда, взима го при себе си на работа. После открива дарбата му, която тогава младежът разбира като „хипертрофирано съчувствие“, и започват да печелят пари чрез нея. После следват друга работа, женитба, нова среща със загубилия се Вамбо и пътуване до Египет, после до остров, където може да бъде излекуван от проклетото „чуване“ и съпричастието, връщане в родината.

Тази наглед стройна сюжетна линия се преплита с разкази и гласове на хора, в чиято „кожа“, без да иска, Костя Нечай влиза, парчета от живота им, които изживява. И тези гласове са на различни езици, на хора от различни култури и с различни религии. „Когато чуваш света, нищо не е просто и обикновено. Всички дреболии добиват смисъл…“ – ще отговори на въпроса на Костя тунизиецът Терек, баща на онзи същия Вамбо, който подобно на главния герой притежава дарбата. И смята, че „сме едно цяло и не се различаваме от другия“.

Това е едно от важните послания, към което водят повествователните линии в романа на Виктория Амелина. Роман за емпатията, за способността да видиш света и през очите на друг човек, да си способен да се поставиш на неговото място, да съчувстваш на другия, все едно къде живее той, кой е и накъде върви.

„Синдромът на листопада“ има своите площади, на които се случват големи събития, но те са и „майдани“ на човешкото, на вътрешното.

Именно на Майдана Костя Нечай намира истинския си дом в очите на Лизка, която среща отново там. И която всъщност е единственият му истински близък човек. Той престава да бъде пасивен наблюдател, намира себе си най-сетне – в спасяването на случайно видения там предишен колега или на войника от другата страна на барикадата. В изправянето срещу смъртта.