Култура / Брой 2 (3005), Февруари 2024

Теодора Димова, писателка

Аз съм от хората, които никога не са се колебаели дали паметникът трябва да остане или не. Никога не съм си правила снимки пред него, винаги съм мислела, че трябва да бъде премахнат. Но реакциите около отстраняването му бяха неконтролируеми, отблъскващи, пълни със злост. Това е, което ме плаши. Тази злост, омраза и агресия като че ли непрекъснато клокочат в българското общество, трябва им само малък тласък, за да избухнат. Така беше по време на протестите през 2020 г. Така стана и с реакциите при демонтажа. Не се гордея със снимката с отрязания торс на съветския войник, има нещо, смущаващо съвестта, да разчленяваш дори метална фигура, камо ли да ѝ се присмиваш. Демонтажът трябваше да бъде направен незабелязано, с уважение към – как да се изразя – към самото му премахване и демонтиране. Както и това, което се случи наскоро във Варна – беше съборен паметникът на граф Игнатиев, постаментът му празен, торсът долу на земята. Наясно съм с неговата одиозна личност, обект на много памфлети приживе, зная ролята му в провеждането на руската имперска политика, известни са ми и юдофобските закони, инициирани от него, които са предобраз на нацисткото Нюрнбергско законодателство. Но за нас руско-турската война в крайна сметка е освободителна, през нея ние сме се сдобили с независимостта си. Докато през 1944 г. с нахлуването на Червената армия сме изгубили независимостта си и това нашите предци са изпитали на свой собствен гръб, а и ние продължаваме да изпитваме и до днес. Но и реакциите ни са непремерени, първични, това е, което не одобрявам.

* * *

Ако има парк на това място, градина, розариум, фонтан, лехи с цветя, алеи с дървени пейки – би било прекрасно! Но се съмнявам, че това най-евтино нещо би могло да се осъществи, тъй като изисква сравнително малко субсидии. Оттам нищо няма да може да се открадне. Затова ще се нагледаме на проекти, конкурси, журита, на мегаломански идеи и тази, за която ще са необходими най-много средства, ще бъде одобрена. Дано да не съм лош пророк!

Мисля, че най-далновидно би било да се издигне паметник на личност от българската история, около която няма спор. Може да е хан Крум, който пръв включва Сердика в българските предели, или хан Аспарух, или св. цар Борис Покръстител, или Симеон Велики, или Левски, или Ботев. Но трябва да е български паметник! Ние сме в дълг към собствената си история. Това ни беше наложено след окупацията от Сталин и сега имаме възможност историческото изкривяване да бъде изправено.

И нещо много важно искам да добавя – паметникът трябва да бъде красив. Да не бъде със светещи очи. Да не бъде аматьорска работа. Да премине през сериозни конкурси и обществени дебати. Да бъде паметник, който да ни обединява, а не да ни противопоставя, както напоследък се случва с всичко.

* * *

Да, необходим е такъв парк на тоталитаризма. Всеки град има своя си ПСА – Пловдив, Варна, Бургас, Русе, Шумен, Силистра, Добрич… всъщност няма град без ПСА, всъщност почти няма и село без ПСА. Така че те – когато бъдат премахнати – трябва да бъдат запазени някъде. Може би всяка отделна община трябва да създаде такова място. Нека тези паметници да си останат като памет за историята, но там, където е мястото на историческите артефакти – в музеите. А на обществените места да бъдат издигнати български паметници.

И още нещо в този контекст – трябва да бъдат възстановени десетките паметници, разрушени след 1944 г. Но не така, както това беше направено пред НДК – наполовина. След 1944 г. не само са изграждани съветски паметници, но и са разрушавани български. Това трябва да се знае и да се помни. Това поругаване на нашата история трябва да се поправи.