Култура / Брой 2 (3005), Февруари 2024

Изложбата „Академията като съдба. 120 години от рождението на Илия Петров“ продължи до 21 януари 2024 г. в галерия „Академия“. Куратори Милена Балчева-Божкова и Иво Райков

През 1940 г. младият Илия Петров се явява на конкурсa за прeподавател по живопис в Държавната художествена академия. Новият избраник ще заеме мястото на възрастния вече проф. Никола Маринов. Едва ли в този момент някой е подозирал колко шумен и оспорван ще бъде конкурсът и какъв широк обществен резонанс ще предизвика. Този истински сблъсък между някои от най-големите в онова време художници, решили да премерят сили в това състезание, се явява и един от най-продължителните като времетраене вътрешни конкурси, преминал през всичките три етапа от правилника за провеждане на подобни конкурси. Заедно с Илия Петров към професорската катедра се насочват и още 13 кандидати – Никола Аръшев, Ненко Балкански, Бочо Донев, Марко Дограмаджиев, Тодор Иванов, Михаил Лютов, Дамян Николов, Боян Петров, Георги Попов-Джон, Станю Стаматов, Васил Стоилов, Иван Табаков и Кирил Цонев.

За своята 38-годишна възраст Илия Петров се е формирал като творец със солидно изграден талант и интересът към неговото развитие от страна на художествената критика продължава да бъде подчертан. Отдавна са отминали 20-те години, носещи белезите на младежките му колебания и търсения. Той е една от големите надежди в младото поколение художници. Забелязан е първо от Сирак Скитник още при завършването си през 1926 г., авторитетният критик продължава да го следи и през следващите години. След завръщането си от специализация Илия Петров активно присъства в художествения живот у нас. Бързо налага името си с успешното участие в конкурси за картини с историческа тематика. В творчеството му навлиза и социалната тематика. Цели 12 години преди конкурса от 1940 г. той работи като прогимназиален учител по рисуване.

Днес в Държавния архив в София, където се съхранява цялото архивно-документално наследство на Художествената академия, се пази и пълната документация, свързана с провеждането на конкурса. Архивите разказват изчерпателно за големия творчески двубой, за множеството извънредни заседания и размяната на особени мнения. В своето изследване хроника за Художествената академия Атанас Божков го описва така: В случая ставаше дума не за механичен избор с обикновено болшинство, а за драматичен творчески диспут между силни опоненти и тенденции – Академията не помнеше подобен оспорван конкурс до 1940 г., а пък и след тази дата не успя да го повтори на същото ниво...

Още през 20-те години новият дух на времето си е пробил път в салоните на Академията. Законът на народното просвещение от 1924 г. е предоставил възможност за назначаване на нови преподаватели чрез конкурсна система, а не както дотогава – от страна на просветното ведомство и по утвърдени художествени качества и заслуги. Много скоро ателиетата на новите преподаватели стават притегателни центрове за младите художници, а те от своя страна са решени да приключат с тривиалността на остарялата академическа обстановка и „сковаността и псевдоакадемичната раздутост“, както пише Сирак Скитник на страниците на в. „Слово“ през 1926 г. След отшумяването на войните кумири за младите в изкуството не могат да бъдат Митов, Мърквичка и Ангелов. И макар че голяма част от преподавателския състав продължава неотклонно да следва тази линия, старите протоколни книги от заседанията на Академичния съвет разказват за ожесточени идейни сблъсъци между различните поколения преподаватели. Желанието на младите да разчупят статуквото бързо се пренася и върху страниците на периодичния печат, в който надълго и широко се обсъждат характерът и общата насока на учебния процес. Бурните страсти около академичността и актуалните тенденции продължават и през второто междувоенно десетилетие.

На 12 април 1940 г. дирекцията на Държавната художествена академия публикува съобщение за конкурса. Едно от изискванията към кандидатите е да имат най-малко десетгодишна художествена практика. Заедно с необходимите документи те трябва да представят пред комисията и 5 оригинални свои творби с маслени бои. След прегледа на документите до конкурса са допуснати всички явили се 14 кандидати.

В началото на октомври 1940 г. комисия в състав Никола Ганушев, Дечко Узунов и Борис Митов, определена от Академичния съвет да изготви необходимия преглед относно качествата и недостатъците на кандидатите, намира, че няма кандидат, който до такава степен да превъзхожда другите, за да може да бъде посочен за преподавател. След второ обсъждане комисията взема решение, че кандидатите Тодор Иванов, Станю Стаматов, Марко Дограмаджиев, Борис Донев и Никола Аръшев притежават най-малко качества да бъдат конкуренти. Но дори и след това тя продължава да бъде затруднена да открие най-подходящия кандидат. Предложението ѝ от 10 октомври 1940 г. да допусне само двама от кандидатите до състезание – Дамян Николов и Михаил Лютов, довежда и до първите сблъсъци в Академичния съвет. Проф. Дечко Узунов остава на особено мнение, в което открито изразява несъгласието си с останалите членове на комисията: Предвид на това, че една група от кандидатите са установени и наложили се в нашия художествен живот като художници с един правилен мироглед, в никой случай не бива да бъдат изолирани от евентуално състезание кандидатите Илия Петров, Георги Попов и Кирил Цонев...

На 19 октомври 1940 г. Академичният съвет се събира на извънредно заседание. Основна точка в дневния ред е обсъждането на кандидатурите. Особено критични са преподавателите към модерниста Кирил Цонев, когото Никола Ганушев смята за „ярко отрицание на едно изкуство“ и кандидат, „който само ще разврати академичната школа“. Дори толкова либералният Никола Маринов намира, че на художника му „липсва академичност“. Поради затруднението на Академичния съвет да направи окончателен избор се решава конкурсът да бъде продължен. След дълги спорове съветът излиза с решение и петимата да бъдат подложени на предвиденото за такива случаи „състезание рисунка и живописване на голо тяло“.

На 21 октомври 1940 г., огорчен от така стеклите се обстоятелства, Кирил Цонев подава мотивирано заявление, че се отказва доброволно от по-нататъшното състезание с аргумента, че не желае да държи изпит върху една материя, по която е дал достатъчно доказателства, че я владее добре. Месец след последния етап от състезанието, на 21 ноември 1940 г., Академичният съвет се събира отново. Конкурсът е продължил по-дълго от предвиденото. Крайно време е решението да бъде взето. След приключване на дългите и оспорвани дебати се пристъпва към тайно гласоподаване. От всичките гласували единадесет членове на съвета Илия Петров получава 6 гласа, Дамян Николов – 3, а Васил Стоилов – 2. На 26 ноември 1940 г. в салоните на Държавната художествена академия е организирана изложба с конкурсните работи, с която Академичният съвет подлага на публична обществена преценка своето окончателно решение.

Днес от провеждането на конкурса в оригинал са запазени два живописни етюда – тези на Илия Петров и Васил Стоилов, които са в музейната колекция на Академията. Живописните етюди на Дамян Николов и Михаил Лютов стигат до нас под формата на стари черно-бели фотографии.

Като едно от важните събития в историята на академичната институция, породило остри разногласия, конкурсът е подробно коментиран в печата, където отново се акцентира върху академичното обучение и неговата целесъобразност. Както и при многото предишни вътрешни конкурси от 20-те и 30-те години, и тук пресата живо се вълнува от резултата. Отново срещу крепостта на академичността се хвърля кал. Особено критичен към резултата от конкурса е Стефан Митов: Справедлив ли е вотът на академията? Това е един ненужен въпрос и там, гдето се гласува, въобще не може да се поставя. Може да се каже само, че този вот отговаря точно на несигурните разбирания за форма, които има там – за чиста, ясна, абсолютна форма, която е била, е и ще бъде винаги идеалът на всяко академично обучение...

Конкурсът е връхна точка в изострените отношения между консервативните академици и крайните модернисти с техните съвсем различни творчески и педагогически възгледи. Предимно негативното отношение на комисията и цялата академична общност към най-яркия художник модернист сред всички кандидати – Кирил Цонев, за пореден път показва, че педагогическата система в Академията в края на второто междувоенно десетилетие се оказва твърде остаряла и сякаш неподготвена за новите задачи във все по-бързо развиващото се изкуство. Фактът, че и пресата не остава равнодушна към конкурса от 1940 г. и подробно коментира задачите и целите на академичното образование, доказва, че Художествената академия продължава да бъде фактор в културното развитие на нашата страна.