Култура / Брой 2 (3005), Февруари 2024

Не са много съвременните артисти, които освен огромен талант имат човешко присъствие, толкова заразително, че всяка среща с тях се превръща в празник за публиката. Известният цигулар Васко Василев безспорно е един от тях

Миналата година бе особено значима за Васко Василев. Наред с десетките спектакли, изнесени в целия свят, той беше поканен за концертмайстор на специално подбрания оркестър за коронацията на Чарлз III в Уестминстърското абатство. Въпреки че се чувства гражданин на света, за Пловдив е отредено специално място в сърцето му. Градът на тепетата е не само свързан с неговия род, но и с израстването му като музикант. Той е възпитаник на пловдивската АМТИИ „Проф. Асен Диамандиев“. Академия, школа, формирала мнозина български таланти, превзели световните сцени. В средата на ноември Васко Василев пристигна в Пловдив като гост на образователния проект „Проекции на диалога“. Той изнесе публична лекция на тема „Преплитането на границите в най-универсалния език – музиката“. Участие в събитието взе и един от най-близките сценични партньори на Васко – Карлос Йаве, китарист от Севиля, ученик на Пако де Лусия, преподавател по китара и концертиращ музикант. Спомени от младостта на световноизвестния цигулар разказа неговият баща Петър Василев. С техническата част на лекцията се беше заела майката на Ванеса Мей – Памела, която продължава да подкрепя музикалните начинания на Васко. Събитието откри ректорът на Академията проф. Тони Шекерджиева-Новак, а концертмайсторът на Кралската опера в Лондон сподели вижданията си за съвременната музика и за смелостта да се прекрачват междужанровите граници.

Семейната среда

„Мнозина музиканти се опитват да правят кросоувър и да преминават от класиката в други жанрове, най-вече в поп музиката. Повечето от тях не успяват. Аз мисля, че едно от най-важните условия е да имаш добра основа и добри учители, защото, ако нямаш базата като музикант и интрументалист, която аз имах щастието да получа, не можеш да преминеш успешно междужанровите граници и да започнеш да твориш собствена музика. Бих искал за разкажа за тази обучителна система, в която аз израснах. Тук в публиката е баща ми – Петър Василев, едно момче на 72 години, който, между другото, е бил изпитван по солфеж от Асен Диамандиев, когато е влизал в музикалното училище. Аз съм по-предан към Пловдив от него, защото съм завършил тук, а той е отишъл в София. Имах щастието и двамата ми родители да са музиканти. Баща ми беше цигулар, концертмайстор на оркестъра на Дина Шнайдерман, свирил е в Софийската филхармония и в Софийската опера, майка ми беше корепетитор. В семейството си дишах въздуха на всичко, свързано с класическата музика – камерна музика, опера, балет. Като съвсем малък започвах да свиря в пет сутринта, защото родителите ми ме слагаха вечер да лягам в осем след „Лека нощ, деца“. И разбира се, аз се събуждах в ранни зори, баща ми и майка ми спяха, а аз започвах да свиря. Не защото исках да съм най-великият цигулар на света, просто исках да ги събудя. Чудеса в нашата сфера рядко се случват. И Моцарт, и Паганини са израснали в семейства на музиканти. Родителите ми знаеха, че не е достатъчно за един инструменталист да учи само в България, нужно е да се учиш в една от най-добрите школи в света, тогава тя беше в Съветския съюз.

Учителите

Започнах да уча цигулка с моя баща. Разбира се, че имах учител в музикалното училище, който се казваше Трендафил Миланов. Всеки божи ден моят баща ми помагаше. Как всъщност ме пратиха в Москва? Александър Лилов, тогавашен секретар на ЦК по идеологическите въпроси, извикал баща ми в кабинета си, почерпил го с чаша айрян и му казал: „Отивайте в Москва! Твоята работа е да наблюдаваш как протичат заниманията му по цигулка“. В Москва отидох на десетгодишна възраст. Преди това в България бях станал вундеркинд, не само свирех, но и участвах във филми, в театъра, имах направени записи, изобщо отидох в Москва като оформен музикант. Моят баща обаче знаеше, че технически имам още много работа. Щастието беше огромно, когато стана ясно, че ще съм ученик на един от най-добрите по това време професори в света, който работеше с деца – Майя Самуиловна Глезарова. На първата ни среща тя каза на баща ми: „Ако се бяхте забавили с шест месеца, щеше да е безвъзвратно късно!“. Което показва, че при цигулката, ако преминеш една граница в техниката, вече е късно за оформяне на пръстите и постановката. Глезарова беше категорична: „Сега три-четири години никакви концерти!“, върна ме на празни струни. Първата година в Москва учих само свирене на празни струни и правих упражнения за лява ръка. Представете си какъв е шокът – от слънчева България на минус 20 градуса в Русия и след филми и известност изведнъж ученето започва отначало.“

Бягството

Бащата на Васко си спомня: „Беше на един 24 май. Васко трябваше да свири в българското посолство в Москва и каза, че излиза за 5 минути, а се прибра след три месеца. Разбирахме от други хора, че е във Вилнюс, после в Ленинград и накрая го открихме в Казан, на 2000 км от Москва. За да пътувам в Съветския съюз, трябваше да имам виза за всеки град. Тогава руски приятели ми купиха билет за влака. Качих се на влака, но сред пътниците в купето имаше един военен и си викам, ако той разбере по диалекта ми, че не съм местен, ще си имам проблеми. Превързах се с една кърпа, все едно ме боли зъб, и през целия път мълчах. Открих Васко в Казан, карал мотори, яздил коне, възмъжал, станал звезда в града. В града не пускаха чужденци по това време, защото имаше танкови заводи, но той някак е успял да се установи. Качихме се на влака за Москва, през целия път не си говорехме. Когато се прибрахме, той грабна цигулката и след два месеца взе наградата Жак Тибо на 16 години“.

Границите

„Техническата основа, която получих в Русия, беше много полезна – продължава цигуларят – да нямаш граници като инструменталист. Репертоарът, който свирехме в Москва, се сменяше много бавно, с едни и същи произведения карахме цяла година, идеята беше да са изсвирени на суперниво. Когато на 24 години дойдох в Лондон, ми се наложи да сменя тотално подхода и започнах да уча по един концерт на седмица. През първите две години там минах огромен репертоар от Вивалди до Шостакович. В същото време станах концертмайстор в опера. През първата година в Лион покрих най-различи оперни стилове – Доницети, Моцарт, Пучини, та до Прокофиев, също много симфонична музика. После в „Ковънт Гардън“ съм изсвирил може би над 12 опери на Вагнер, на Щраус и всички балети на Чайковски. Започнах да експериментирам може би на 23, а после продължих да работя с Ванеса Мей. Тя беше първият артист, който проправяше пътеката към музика, която не беше точно класическа, но стигаше лесно до широката публика. Трябва да си любопитен, да искаш да слушаш всякаква музика, за да развиеш собствения си вкус, да натрупаш познания за различните жанрове, за да можеш да усетиш, че всъщност граници няма. Границите ги слагаме ние, ние можем и да ги преместим, важното е това да е направено с вкус и с достатъчно респект към музиката.

Паганини – първата класическа рок звезда

Винаги съм си мислел за Паганини като за първата класическа рок звезда. Правил е истинско шоу на концертите си, публиката е плакала, смеела се, измислял е различни ефекти, хората са чували дори как пеят птички. Неговият репертоар е бил много интересен, винаги е имал певица със себе си. Някои хора не харесват музиката му, смятат я за доста плитка, но Росини например е казал: „Слава богу, че не пише опери, защото в противен случай нямаше да има хляб за нас“. Паганини е бил първият шоумен с цигулка в ръка, обиколил света, изградил своя имидж с много труд, бил е вдъхновение за Шопен, Белиоз и Лист. Артисти като Паганини, но дори и Бетовен и Моцарт, които освен композитори са и активни инструменталисти, винаги са вземали народни теми – поп песни за тогавашното време, и са ги превръщали в хитове. „Кампанела“ например е традиционна италианска мелодия и днес продължава да бъде една от най-продаваемите пиеси. Според мен да вземеш класика и да я сложиш в новите звуци на времето е много важно. Съвременните хора възприемат звуци, които нямат нищо общо с музиката на Моцарт или Чайковски. Понякога ухото иска да чуе нещо различно и нашата роля е да поднесем класиката, облечена в нови звуци. Големият проблем е, че днес ние сме много по-склонни да служим на клишета и убеждения, наложени през годините. Ако забравим всичко, което знаем, ще открием, че няма граници. Моцарт най-хубаво го свирят или най-малките деца, които не са обременени, или най-възрастните хора. Присъствал съм на изпълнение на Владимир Хоровиц, когато беше близо 85-годишен, и на Евгений Кисин, когато беше на 10 години и свиреше Моцарт гениално. Артистът трябва или да е напълно необременен от знанието, или да има толкова много знание, че да е минал на друго ниво. През златния период на класическата музика от времето на Караян – 60–70-те години на миналия век, когато тя беше на мода в Западна Европа, се строяха нови зали, във всяко село в Германия имаше симфоничен оркестър, а така също и във всеки град в България. В момента сме в съвсем друг период – можеш да отидеш в „Ковънт Гардън“ и да чуеш класическа музика в оригинал, но тя не се приема така радушно от масите, както през 60-те години. Според мен това не е чак толкова жалко, защото ние не ходим да слушаме какво са свирили древните римляни преди векове. По същия начин, ако не се обновява музиката, тя постепенно се видоизменя или се забравя. Затова класическата музика трябва непрекъснато да се обновява и не бива да има граници. Има много добри български цигулари, някои от които са позабравени днес – Емил Камиларов, Васко Абаджиев, Недялка Симеонова, Минчо Минчев, от по-младите – Светлин Русев. Но моят пример завинаги ще си остане Паганини.

Цигулката глас

Моето огромно предимство е, че съм инструменталист. Опитах се да пея, но нямам никакъв глас. Щастие е да свириш на цигулка и така да говориш универсален език, защото днес съм в Пловдив, утре съм в Испания, а после в Япония, но навсякъде инструменталната музика се възприема по един и същи начин. Най-хубаво при цигулката е, че тя е всепризната за инструмента, който е най-близко до човешкия глас. Ако тя може да имитира гласа, тогава защо гласът да не може да звучи като инструмент? В момента имам щастието да работя по проект с хора от АМТИИ, опитвам се да намеря нов глас на цигулката, който да се съчетава не само с човешкия, но и с фламенко музиката, с българското звучене на хора, с ренесансовата музика. За мен е голямо щастие, че мога да експериментирам с моите партньори и да търся собствен звук и собствен глас, а не просто да изсвиря цигулковия концерт на Чайковски или някоя творба на Моцарт. Може би това, че цял живот съм работил с гласове и съм имал привилегията да слушам Павароти на един метър от мен, изобщо най-големите имена, които са пели в „Ковънт Гардън“, винаги ме е карало да мисля, че цигулката трябва да е колкото се може по-близо до гласа и да звучи като него. И разбира се, роден съм в страна с едни от най-красивите гласове. Никога не спирам да слушам Борис Христов, Райна Кабаиванска, Николай Гяуров и Гена Димитрова. Не успях да наследя дядо си Васил в пеенето, той беше страхотен певец. Едно от нещата, с които аз се гордея, е, че знам какво не мога да правя. Но съм заобиколен с певци, това е огромно удоволствие. Обичам да работя и с утвърдени имена от поп музиката като Лили Иванова, но и с по-младите като Керана, която е също от Пловдив.

Музикални мостове

Карлос Йаве е роден в Алхесирас, града на Пако де Лусия, който е и негов, и мой кумир. Заедно сме свирили в най-различни проекти. Миналата година с Карлос направихме турне, обиколихме 20 града в България и той вече е почти българин. Карлос обожава българския фолклор. Аз, когато слушам фолклор, колкото и да говоря за свободата, която имам да свиря каквото искам и да експериментирам, при фолклора ме е страх да пипам смело. Винаги има опасност нещо да прозвучи зле и да се възприеме като несполучлив опит от публиката. Изобщо нашият фолклор е трудна тема, с която ние, музикантите, трябва да сме внимателни. Най-лесното е да изсвиря една ръченица, но това, което правя в момента, е по-универсално и ползва само цветовете на българския фолклор, а не самата музика. Самият Карлос от своя страна намира фолклора ни много близък до фламенкото.

Карлос: „Помня първия път, когато чух българска музика, беше на сцената и Васко ми каза, че трябва да изсвирим едно криво хоро. Усетих връзката в ритъма с фламенкото, защото и двата вида музика ползват неравноделни ритми. След това помолих Васко да ми пусне още българска народна музика, за да се запозная по-детайлно с нея. Тогава аз се влюбих във вашата музика и в гласовете ви. Прииска ми се да направя някаква колаборация с глас и фламенко и да свържа двете култури – испанската и българската. Народната ви музика и фламенкото имат едни и същи корени, много телесни са, сурови и неподправени. Това е музика за хората и се чувства директно със сърцето“.

Репертоарът

„Когато избирам каква музика да свиря, аз се водя от два критерия – обяснява Васко Василев, – собственото ми любопитство и това да си представя, че съм в залата и съм публика. Трябва да ми е интересно и да ме вълнува, защото най-лошото е да отидеш на концерт и да ти е скучно. Независимо пред колко души свиря, дали са 30, или 3000, задачата ми е една и съща – да вляза в близък контакт, да има съпреживяване. Понякога е по-трудно, друг път по-лесно, много внимавам с моята публика. Когато свириш определен репертоар, хората идват, за да слушат например Чайковски. На моите концерти най-често няма програма. Това е голяма отговорност – да каниш хората на концерт и те да не знаят какво ще чуят, все едно да отидеш на ресторант и да не знаеш какво ще ти поднесат. Но това е едно от най-хубавите неща, защото по този начин ти можеш да поднесеш на публиката нова музика, да експериментираш. Разбира се, това крие риск от разочарование. В днешното забързано време е много трудно да привлечеш вниманието на хората. Те нямат време да изслушат дори цял един албум. За добро или лошо, това е животът ни, всичко много по-бързо се смила и съответно много по-бързо се забравя. За мен е предизвикателство и любопитство да продължавам да бъда актуален. Мисля, че актуалността е най-важното качество. Жалкото е, че много от културните институции в България не търсят младите хора, а това е задължително условие за напредък. Сега работя с много млади хора, защото без тяхната енергия ще ми е много трудно. Да инвестираш в младите е много важно.

Сетивността

Няма да забравя, когато бях на 15 години и свирих рапсодия „Циганката“ на Равел, моята учителка ме попита дали съм бил в Ермитажа, а когато разбра, че не съм, ме прати да гледам картини на Реноар, Моне и други големи художници. Тогава стана дума за педагози като знаменития Юрий Янкелевич, които са имали ученици, способни да изсвирят така някое произведение, че публиката да го помирише, да усеща аромата на прясно окосено сено, на морски бряг, изобщо всички сетива на присъстващите да бъдат ангажирани по време на концерта. Това е арсеналът, който се стремя да имам като музикант, да мога да предавам не само цветове, но и усещания. Помня, когато имах един урок с Ростропович и той ми каза: „Задачата е, когато излезеш на сцената, с твоето изпълнение да хвърлиш въдицата, да хванеш сърцето на публиката, а после да теглиш към себе си“.

Личното пространство

Имам много приятели, допускам хората близко, импулсивен съм и честен. Не можеш да свириш музика и да не си честен. Има малко хора, които истински обичам, не знам дали това е за добро, или за лошо. С някои от тях работя. Всъщност аз живея, за да работя. Обожавам това, което правя, и не искам нищо друго. Имам хобита, мога да отида за риба, но няма друго, което искам да правя повече от музиката. Затова съм заобиколен винаги от любопитни към музиката хора. Последния път си говорихме с барабаниста, с когото работя, който е записвал със „Спайс Гърлс“, „Масив Атак“ и е бил в основата на много поп парчета. Той е близо 70-годишен, каза ми, че още му е интересно, както в началото. По същия начин съм устроен и аз. Пътуванията ме обогатяват и помагат много за преодоляване на рутинността. Вече не бягам от къщи, както направих навремето в Москва, защото сега съм постоянно на турне. Практически не знам къде е домът ми. Пътуванията са страхотен учител в живота. Да си извън зоната на комфорт е състояние на постоянно преодоляване. Днес съм звезда в България или Испания, утре съм никой в Тайван или Япония…

Един от моите студенти освен цигулар е и фокусник. Участията му преминават с много голям успех. Явно учителят му по фокуси е много по-добър от учителя му по цигулка, щом обира овациите на публиката. Той е един от студентите, с които продължаваме да работим съвместно. Разбира се, че имам и други ученици, които свирят в престижни оркестри, и непрекъснато поддържаме връзка.

Бъдещи проекти

В момента работя над много и различни проекти, един от тях е „Планетите“. Премиерата му ще е на първия олимпийски стадион в Атина. Музиката е на Густав Холст. В начинанието участва голям екип, който е правил светлините на Цирк дю Солей. Надявам се един ден този проект да дойде и в България. Другото, по което работя, е големият ни фламенко проект с Карлос – за цигулка, оркестър и танцьори. Надявам се през февруари 2024 г. да бъде осъществен. Третият проект, който правим, е с народния хор на АМТИИ. Тук подходът е съвсем друг. Търся по-филмов звук, не ползваме директно българска народна музика, но търсим този тип тембър и цвят. Акцентът ще е повече върху гласовете, чиято красота искам да покажа пред публиката по света.“