Култура / Брой 2 (3005), Февруари 2024

Има ли място кинообразованието в учебните планове? Как седмото изкуство си проправя път към детската и младежката аудитория у нас и в други европейски страни? С Ралица Асенова разговаря Марта Монева

Каузата на Ралица Асенова е образованието чрез кино и разпространението на седмото изкуство сред децата и младежите от 3 до 19 години. Фестивалът, който тя организира – „Срещи на младото кино“, през 2024 г. ще се състои за десети път. Ралица е съоснователка на сдружението „Арте Урбана Колектив“ и инициаторка на неговата програма „Кино в училище“, включваща няколко европейски проекта: CinEd – Европейско кинообразование за деца и младежи, „Киното, сто години младост“, Short Cut – „Млади режисьори снимат града си“, „Моето място в киното“, Cinemini и др.

Завършила е театрознание и кинознание в Сорбоната в Париж и Университета в Болоня, има магистърска степен по управление на културни проекти от Института за европейски науки в Университета Париж 8 и дисертация на тема европейски политики и практики в областта на филмовото образование за младежи, защитена в НАТФИЗ.

Спомняте ли си първия филм, който сте гледали?

Не, но помня първия филм, който ме впечатли като нещо, което не разбирам съвсем, като някакъв вид другост. От този момент нататък си казах, че това искам да изучавам.

На каква възраст бяхте?

Мисля, че бях на около 16 и гледах френска късометражна програма на Аньес Варда с три филма. Имаше такава програма в „Евро Синема“ в София и аз бях завела приятели от моя клас. На всички ни беше много странно, тогава видях, че киното е и нещо друго. То провокира емоции и желание да разбираш света около теб. Тогава започнах да се интересувам много и от Варда, и от френското кино.

Тъй като се занимавате с филмово обучение, и то на много малки деца, ми е интересно какви филмови спомени имате отпреди Варда?

Много ясно помня ходенето на кино. С нашите програми точно това се опитваме да направим – да събудим интерес у децата. А киното на моето детство е кино „Изток“ в моя квартал в София, сега там се помещава магазин, в който аз просто не мога да вляза. Не мога да си представя, че на мястото на балкона, където обичахме да се качваме с моите приятелки и родителите ми, сега е щандът за дезодоранти например.

Доста софийски кина имаха подобна съдба.

Направих си труда да разгледам статистики – към 1965 г. в България е имало 3500 киносалона, а днес са около 250 – разликата е потресаваща. Работихме в продължение на една година с ученици от Ловеч върху документален филм за кино „Георги Димитров“, което днес е една рушаща се сграда. Учениците проучиха документи в Регионалната библиотека, намериха плакати, рисувани от художника, тогава всяко кино е имало художник, който е правел оригинални плакати. Взеха десетки интервюта от хора, които имат спомени за това кино, работили са там или са бягали от работа, от училище, за да ходят там. И стана чудесен документален филм.

Видно е, че имате енергия и сте се стегнали за по-дълъг поход в тази дейност.

Енергията е все по-малко, но засега стига. Хората, които работим за тази кауза, сме мотивирани, екипът ни е страхотен, но това не е достатъчно. В един момент кинообразованието трябва да се превърне в национална стратегия, в национален приоритет. Ние сме неправителствена организация, много работим, всеки в своята сфера, но не можем да заместим една държавна структура и подкрепа на държавно ниво.

А какво предопредели това ваше поприще?

Аз всъщност съм учила театър в Сорбоната, имам магистърска степен по театрознание. Винаги съм си представяла, че ще работя в театър. Това е била моята мечта, но така стана, че отидох в Италия на обмен по програма „Еразъм“ и там направих магистърска работа за италианския режисьор Пиер Паоло Пазолини. Всъщност това беше решаващото, успях да присъствам на един специален фестивал, Il Cinema Ritrovato. Удоволствието да споделяш това, което виждаш на големия екран, с буквално стотици хора е невероятно. Заедно с две французойки направихме фестивал в София преди вече девет години – „Срещи на младото европейско кино“. И много бързо добавихме прожекции за младата публика, както се прави вече на почти всички фестивали. Тези елементи се оказаха най-разпознаваеми и най-нужни. Затова и много бързо започнахме с многогодишни програми. Бяхме включени в европейски програми и намерихме партньорства като това с Германския филмов институт.

Ален Бергала (френски критик и режисьор) какво представлява за вас?

Той е нашето вдъхновение, на много хора, не само на нас. Своята книга „Хипотеза кино. Кратък трактат за преподаване на кино в училище и другаде“ той пише в началото на века, когато започва работа с тогавашния министър на културата по въвеждане на кинообразованието с национални програми във Франция. И до днес няма по-добър и по-мотивиращ текст в тази област. В дисертацията ми, която направих в НАТФИЗ, разглеждам тази книга, защото тя наистина е основополагаща. Направих дисертацията заради проф. Мая Димитрова. Тя ме покани, защото няма такова изследване в България на образователните практики и политики.

А как се прави днес фестивал в България?

Все по-трудно. Дори миналата година смятахме, че ще е последното ни издание. Когато започнахме преди девет години, по-лесно успявахме да финансираме участието на гости и другите пера.

Кой ви помага във финансирането?

Столичната община основно, а през годините Националният фонд „Култура“, Френският институт, Гьоте институт, Чешкият център, Унгарският институт. С почти всички културни институти сме работили. Та ни предоставят филми и субтитри, чието финансиране е голямо перо на фестивала.

А чие финансиране е намаляло особено драстично?

Навсякъде се намаляват бюджетите, включително тези на културните институти. Ако преди са ни предоставяли например три филма и пари, за да направим субтитрите им, сега вече ни дават един филм, и то без финансиране на субтитрите. Просто навсякъде все по-трудно се финансират събития като нашето, посветено изцяло на детска и младежка публика. Не искаме конкурси, не искаме състезание между децата, не искаме да им раздаваме награди, а искаме всички да споделят заедно кино, което не е комерсиално.

Качественото детско и младежко кино е отлично средство за противодействие на медиите, които заливат тази публика с неподходящо съдържание, а то води до размествания в ценностната система и прекомерно ранна еротизация.

Точно заради това е нужно киното. В България се противопоставяме също така и на чалга естетиката. Тя е навсякъде, особено в малките населени места, където няма кино и всичко е сведено до заниманието с фолклор. През последните десет години често имам наблюдения върху ученици от цяла България, също и от Франция. Има зависимост между слушането на чалга, представянето в училище и справянето с живота на един млад човек. Нямам предвид чалгата само като музика, а като цялостно явление. Тя просто ограничава светогледа, колкото повече се фокусираш върху едно нещо, толкова по-малка става възможността да видиш и друго.

Каква е ролята на кинообучението в училищата в Европа? То не е установено навсякъде, има национални различия.

Общественият дискурс във Франция е насочен към киното като изкуство, то много се тачи. Там през годините се развива кинообразование чрез национални програми. В Германия всичко е по-различно, повлияно е от федералните принципи, но има организации като Германския филмов институт, които са ни партньори, те вършат страхотна работа. А после виждаш, че във Филмотеката в България няма нито един човек, който да се занимава с това. Словения може да се сравни с България по територия, там обаче в последните години създадоха и стратегия, и национален план за кинообразование. Въведоха киното като учебен предмет. Направиха го по страхотен начин, преведоха книгата на Бергала на словенски и неправителствени организации, министерства и други структури разработиха и подписаха този план, който е достъпен, може да се види. Това е страхотен пример! В България полагаме много усилия, но такава организация не може да се осъществи само от една структура.

Какви са вашите препоръки?

За да се постигне смислена кинообразователна система, не може да се разчита на една институция. Нужно е партньорство между образованието и културата, трябва да се работи с неправителствения сектор, с общините. Аз съм направила в дисертацията едно предложение за екосистема между партньори на регионално, локално и национално ниво.

Наблюдавате ли различия във филмовите интереси на децата по местоживеене?

Да, винаги има значение и семейният фактор. Ние се опитваме чрез нашите програми да не разделяме децата, а по-скоро да ги обединяваме. Не се страхуваме от това, че някой няма интерес към киното. Точно в това е смисълът, да провокираме интерес там, където няма кино. Затъмняваме една училищна зала и се опитваме да пресъздадем киното.

Учителското съсловие има ли интерес към тази дейност?

Да. Честно казано, това не се получава лесно, защото е твърде ново. Учителят трябва да се подготви допълнително за филма, да прочете, да участва в една педагогическа концепция, която ние сме разработили и предложили. Но има все повече учители, които се интересуват от кинообразованието. Успяхме през последните години да създадем общност от преподаватели, които експериментират с киното в училище и започват да развиват доверие към нас. Това е взаимен процес, те водят учениците, защото са доволни от това, което предлагаме, ние пък сме доволни, че те се доближават до киното. Това се засили през последните години.

Защо според вас съществуват пречки киното да се признае за изкуство? Докато го признаем, ще вземе да умре.

Да, смъртта му е предвещавана неведнъж, но то още се държи (смее се). Всъщност когато питаме понякога децата какво е филм, много често споменават турски сериал или някакъв американски екшън, който прилича по-скоро на видеоигра. Има размиване на границите. Киното като изкуство, като език често пъти е пренебрегвано в образователната система, защото се смята за забавление. И когато кажем: „Сега ще гледаме филм, за да мислим върху визуалния език и визуалните послания, звука и подхода към света около нас“, тогава вече е различно.

Кой ви помага във всички тези дела?

Ние сме един екип, сдружение „Арте Урбана Колектив“. Една част се занимава с театър, имаме колеги, които правят постановки на научни теми, а друга – се занимава с кинообразование и там сме четирима души – Даниел Симеонов, Мария Дачева, Еви Карагеоргу и аз. Има доста учители около нас, поне десетина, които са ядрото на цялата общност, и от тях получаваме сериозна подкрепа. Самите те търсят вече начини да създадат дългосрочни проекти с кино в своите училища.

На какъв интерес се радваше конференцията „Кинообразование в училище“, която организирахте преди година в София?

Имаше много голям интерес – 80 души дойдоха само първия ден, на втория може би още 50. От няколко години вече правим един форум, „Кино в училище“, който е част от фестивала, но се случва и извън него. Той има за цел да създаде пространство, в което учителите да могат свободно да разкажат за опита си с програмите за кино, да споделят успехите и трудностите си. Преди тази конференция направихме друга много голяма, с 40 международни гости, дойдоха и много участници от България. По време на фестивала винаги имаме обучителен елемент. През 2023 г. имахме две обучения, едното – за учители и възпитатели в детски градини, които ще преподават кино на деца между 3 и 6 години по проекта Cinemini на Германския филмов институт. Предлагаме обучение за учители на тема „Интердисциплинарен подход чрез кино“ – как чрез филмите можем да говорим и за предмети като философия, чужди езици, история, цивилизация.

А колко деца се събират на вашия фестивал?

Всяка година участват около 600 деца от цяла България – не само от София, идват от село Дерманци, от Варна, Велико Търново...

Какво ви предстои?

През февруари фестивалът за деца и младежи „Срещи на младото европейско кино“ ще се проведе за първи път във Велико Търново и с това събитие приключва пътуващата му програма (след успешните издания в Казанлък и Бургас). Следва десетото му издание през юни в София, а преди това – многобройни прожекции и работилници, като част от кинообразователните програми на „Арте Урбана Колектив“ в цяла България, международна среща по проекта „Киното, сто години младост“ в София, както и съвсем нов проект на тема климатични промени, обединяващ няколко изкуства.