Култура / Брой 2 (3005), Февруари 2024

„Меланхоликът е човек, който се опитва да разшири границите на обществото, да ги прекрачи по някакъв начин. Интересното е, че няма някаква идеология или пък цел, към която се стреми, той сам не знае къде трябва да отиде, но упорито знае, че трябва да излезе извън рамките на обществото.“ С Ласло Ф. Фьолдени и Светла Кьосева разговаря Радослав Чичев

Ласло Ф. Фьолдени е сред ярките съвременни европейски есеисти, изкуствовед, литературен историк, професор в Академията за театрално и филмово изкуство в Будапеща, чиито творби са преведени на единадесет езика. През 2005 г. печели наградата Фридрих Гундолф за цялостно творчество, от 2009 г. е член на Германската академия за език и литература, а през 2021 г. неговата „Възхвала на меланхолията“ е удостоена с Лайпцигската литературна награда за европейско разбирателство. Той беше гост на Софийския международен литературен фестивал в края на миналата година и заедно с преводачката на книгата Светла Кьосева представиха книгата „Меланхолията“ (издателство „Сонм“). Книгата излиза в Унгария през 1984 г., преведена е на английски през 2016 г., а през 2023 г. и на български. От написването ѝ до днес са минали близо 40 години. Тя излезе в поредицата „Перо“ на издателство „Сонм“, в която са включени автори като Анри Бергсон, Йохан Хьойзинха, Хосе Овехеро, Марек Биенчик.

Откъде в онези години се зароди интересът ви към меланхолията?

Ласло Ф. Фьолдени: Винаги ме е интересувало кое е това, което е отвъд рационалното, но все пак бихме могли да му намерим някакво обяснение.

Още в предговора на книгата говорите за това, че не може да се даде точно определение на меланхолията. Описвате как се мисли и какво е отношението към меланхолията в различните исторически епохи от Античността до днес. Пишете за парадокса и за амбивалентния характер на меланхолията. Намирате ли сходства независимо от времето в начините на мислене за меланхолията?

Интересното е, че във всяка епоха по много различен, понякога по коренно противоположен начин се отнасят към меланхолията и я определят. Въпреки това във всички епохи се придържат към една и съща дума: меланхолия. Това ме навежда на мисълта, че въпреки тези различия има и някакъв общ знаменател, под който може да се подведе тази тема. Независимо от епохата меланхоликът е възприеман като особняк. В Античността той е извисен, докато по време на Средновековието е на най-ниските етажи. През XVIII в., когато се оформят буржоазните общества, на него гледат като на мързеливец, който не взема участие в обществото. Или пък е гений през Ренесанса и в епохата на Романтизма. През XX в. много често анархистите са били наричани меланхолици. Това означава, че меланхоликът е човек, който се опитва да разшири границите на обществото, да ги прекрачи по някакъв начин. Интересното е, че няма някаква идеология или пък цел, към която се стреми, той сам не знае къде трябва да отиде, но упорито знае, че трябва да излезе извън рамките на обществото. Той не е някакъв политически утопист или пък вярващ в определена религиозна цел. За него е важно да разчупи тези рамки, в които го е поставило обществото.

Интересно е отношението към меланхолика през Средновековието. Тогава, ако си извън обществото, извън Църквата, ти си, както споменахте, аутсайдер, дори луд. Каква е връзката на меланхолията с лудостта?

В Средновековието има много примери, когато някой иска да напусне строгите рамки на държавата и Църквата, които тогава са били едно. За меланхолици са били смятани както членовете на различни мистични общества, така и еретиците. Както вещиците, така и хора, които, усъмнявайки се в съществуването на Бог, полудяват от това. Тогава има много психически заболявания, които днес вече не познаваме. Част от тях са били определяни като меланхолия. Един вид лудост например било, когато човек твърди, че не е човек, а е някакво животно. В Англия срещу меланхолиците са раздавали ловни билети и са стреляли по тях, третирали са ги като животни. Това също показва, че не са се вмествали в обществото. Или монахини, които до такава степен чувстват любовта към Иисус, че губят ума си. Средновековието показва много пъстра картина, много по-разнообразна, отколкото ние днес я мислим.

Каква е връзката на меланхолията с изкуствата и по какъв начин авторите я пресъздават в творчеството си. Може ли да се каже, че произведенията, свързани с меланхолията, са създадени от меланхолици?

Зависи за кой от видовете изкуство става въпрос, защото например музиката определено е меланхолично изкуство. В литературата е често срещана тема. Например последният нобелов лауреат Юн Фосе е написал книга за меланхолията. Унгарският писател Ласло Краснахоркай има роман, който се казва „Меланхолия на съпротивата“. Аз лично не смятам, че тези книги са меланхолични, много по-меланхоличен за мен е Петер Хандке, въпреки че той никъде не споменава думата меланхолия. В киното например такъв е Ларс фон Триер, който направи филм за меланхолията, както и филипинският режисьор Лав Диаз. Те разказват за меланхолията и в същото време правят меланхолични творби. Тук бих споменал и германския художник Анселм Кифер, при него всяка втора картина е за меланхолията и дори това присъства в заглавието на картината. През последните 30–40 години меланхолията стана важна тема в изкуството. В първата половина на ХХ в. не съм намирал толкова много произведения и автори, които да се занимават с нея. Може би това е свързано с идеята за края на историята, тоест не знаем накъде ще завие историята от тук нататък.

Вие сте се занимавали и с творчеството на Шандор Мараи, може ли да се каже, че той е меланхолик?

Не, според мен не е меланхолик, в него се чувства много силна носталгия, тъй като целият му живот се състои от загуби. Загубва родината си, загубва езика, загубва семейството си в края на своя живот и на всичко това отговаря с много силна носталгия. Носталгията има допирни точки с меланхолията, но те не се припокриват. Например в един от много известните си романи, „Свещите изгарят докрай“, той описва така носталгично една ситуация, която всъщност никога не е съществувала в този си вид. В „Изповедите на един буржоа“ реконструира един детски свят на мечтите, всъщност това е един от най-хубавите изрази на носталгията в литературата. Носталгията е чувство, което доста добре може да бъде описано, докато меланхолията е по-всеобхватно понятие, в нея се побират и носталгията, и щастието, и радостта. Тя е много по-сложно и по-всеобхватно понятие.

По-склонен ли е човек да бъде меланхоличен в днешния свят?

Не вярвам, че има повече меланхолици днес, и въобще не може да се каже, че един човек е меланхоличен. По-скоро има ситуации, в които човек изпада в някакво меланхолично състояние. Днес ни се предоставят повече такива ситуации, в които можем да изпаднем в меланхолично състояние.

Това е първата ви книга, работата по нея промени ли начина ви на мислене?

Не се е променило нищо в мисленето ми, всъщност аз и затова се насочих към тази тема, за да си изясня тези моменти, които ме интересуваха и които са свързани с граничните състояния. И сега още по-добре виждам, че има неща, които не можем да си изясним, да обясним докрай. И както Витгенщайн казва, всичко можем да формулираме, обаче щастието, най-важния елемент на нашия живот, никога не можем да опишем с думи.

Сега се обръщам към преводачката на книгата Светла Кьосева да разкаже за работата си по превода на „Меланхолията“.

Светла Кьосева: Аз се влюбих в книгата. Изключително ми хареса, че това е една история на европейската култура, гледана през погледа на меланхолията, с множество примери от всички сфери на знанието. Това ме подтикна да я преведа и да я покажа на своите приятели в България. В хода на работата трябва да си призная, че изпитвах доста големи съмнения дали съм напипала верния тон, защото това е сериозен и много труден текст. В същото време в книгата има лекота, има хумор и ирония, които я правят да се възприема с удоволствие. Това бяха границите, в които работех. Разбира се, имаше допълнително трудности с издирването на цитатите в книгата. Това беше свързано с четене на много текстове, които да ме улеснят откъм терминология, за да пресъздам книгата на български. Имах голямото щастие, благодарение на една стипендия на името на Паул Целан на Института за хуманитарни науки във Виена, да работя в продължение на три месеца, което ми даде възможност да се съсредоточа. Непременно искам да спомена и работата с моята редакторка Дора Минева, която е и преводач, и редактор на подобна литература, а и издател. Нейната намеса също беше много ценна, за да се получи окончателният вариант на книгата.

Превод на разговора Светла Кьосева