Култура / Брой 3 (3006), Март 2024

Създателите на спектакъла „Моби Дик“ в разговор за времето, гравитацията, усещането за Бог, спасението и „скапания крал“. Премиерата беше на 11 февруари 2024 г. в Народния театър „Иван Вазов“

Диана Добрева, режисьор на представлението

Kакво е „Моби Дик“?

Четири месеца се опитваме да си отговорим на този въпрос. В началото на репетиционния процес имахме ателие „Какво е китът и кой е моят кит?“. Оказа се, че това е едно понятие, което може да бъде доста всеобхватно и за всеки човек е нещо различно. Китът е нещо, с което човек трябва да се пребори. Китът е нещо, много по-голямо от теб, което дебне отвсякъде и непрекъснато, не ти дава спокойствие да се отпуснеш.

Кой е вашият кит?

След това ателие и дълги размисли – времето е моят кит. Аз имам най-голям проблем с времето, с това, че то изтича, свършва. В спектакъла китът може да се асоциира с доста други неща: със смъртта, която така или иначе дебне, с любовта, която чака някъде на някой бряг дали ще се завърнеш… Радвам се, че „Моби Дик“ стана един много необятен свят. Дори не очаквахме, че може да стане толкова голям и да отиде в толкова различни посоки. Надявам се и зрителите да намерят своя отговор на въпроса какво за всеки един от тях е китът.

Колко е силна гравитацията на човешките страсти в „Моби Дик“?

Почти всички персонажи в „Моби Дик“ като че ли са извън гравитацията. Те отдавна са в този безмилостно самотен океан, в който освен да стигнеш до края на собствената си страст или собствения си живот, друго не ти остава. Гравитацията изобщо отсъства в „Моби Дик“.

До какви дълбини на човешката душа стигате в представлението?

Не съм убедена, че в представленията си искам да дълбая в човешката душа. По-скоро искам да я прилаская. Мисля, че човек вече има много повече нужда от милост, а не да бъде непрекъснато обвиняван и агресивно наказван за слабостите си. По-скоро има нужда от милост.

Как се преодолява обемът на романа на Мелвил в разказ с дължина два часа?

Когато поставяш роман на сцената, последното нещо, което трябва да направиш, е да го преразкажеш. Трябва да имаш един център и около него да завъртиш историята. В крайна сметка за нас важно се оказа какво е този кит и какви са тези хора, които се въртят около него, и той се върти около тях. Когато поставяш роман в театъра, трябва да създадеш нов свят на сцената. Най-важното в „Моби Дик“ е, че успяхме да намерим свят, в който наистина ги има тези особени и необикновени хора и този особен и необикновен океан. Както се казва: „Океанът не е море и китът не е риба“.

Как се правят море, кит и кораб с театрални средства?

Първият ужас, когато разбереш, че трябва да направиш океан, кораб и всички съпътстващи елементи, е доста стресиращ. След това трябва да се откажеш да илюстрираш моряшкия бит. И това е най-сложното нещо в представлението – да не се съобразяваш с моряшкия бит, а в същото време всички да имат усещането за кораб и море. Чисто сценографски цялото представление има доста строги правила и е подчинено на това как се вижда през окото на кита – една особена дъга е целият декор, нямаме никъде прав ъгъл. А в същото време и самият кораб по някакъв начин прилича на гърба на кит. Може пък някой да си зададе въпроса този кит извън нас ли е, или ние сме в него, или той е вътре в нас. Защото в крайна сметка китът в представлението може да се прочете и като усещане за Бог.

Как режисурата сгъстява епическия разказ в драматически?

Понякога рязко и безмилостно. Когато с Александър Секулов работим върху някаква сцена, след това в репетицията се оказва, че се налагат съвършено други правила. И нищо, което е написано преди това, не може да бъде валидно. Сцената е особен кит, тя може да прави каквото си иска. Самата репетиция много често променя всичко, написано преди това. Това е сложен процес. Изтощителен – и за актьорите, и за нас. Всичко е непрекъснато в някаква метаморфоза. Но от един момент нататък спектакълът си има свои правила и абсолютно никой не може да му противоречи.

Александър Секулов, драматург

Как се създава свят с театрални средства?

Едно е да правиш спектакъл и съвсем друго е да правиш свят. Те уж много си приличат, а всъщност са коренно различни. При режисурата на Диана Добрева се прави свят, а не просто спектакъл. Коренно различно е основанието да се участва в правенето на свят. И целта е друга. В света можеш да оставиш много неща необяснени, а и необясними. Докато в спектакъла трябва да ги обясняваш. На мен лично участието в това начинание ми носи тръпката на пътешественика, защото не знам къде отивам.

Как успяхте да намерите центъра на този свят?

Тази книга поставя следния проблем: трябва с театрални средства да се направят океан, кораб и кит. И трите неща е практически невъзможно да се направят така, че да изглеждат достоверни в театъра. Тоест ние трябва да работим със символите на океана, кита и кораба, с техните проекции в главите на персонажите. И изобщо не може да се имитира действителност – това беше най-трудното. Беше необходимо в драматургичния текст да се издигаш като дрон над сюжета и книгата, а понякога много близко да се доближаваш. И в никакъв случай нямаше равни, средни общи планове, в които нещо като действителност да проблясва. В края на краищата това е едно сюрреалистично пътуване в главата на човека, който иска непознаваемото. Освен спектакъл за кораба и за капитана „Моби Дик“ се превърна и в спектакъл за книгата и автора. Китът поглъща капитан Ахав по същия начин, по който книгата е погълнала автора си Херман Мелвил… и спектакълът е погълнал автора на текста.

Кой е вашият кит?

Китът е символ. Китът е всичко, което ние сме. И човекът пътува едновременно вътре в неговата утроба и се стреми към неговата смърт, което е парадоксално, но е факт. Дали ще го преследваш цял живот, е едно, дали ще пътуваш вътре в кита, е друго. Но по принцип това е идеята за смисъла на съществуването. Това е в основата на тази книга – защо съм жив. И се опитваш да си отговориш, преследвайки тази мисъл. Отговорът на „защо съм жив“ директно води към Бога. Това е разговор на човека с Бога.

Това ли е отговорът?

Това е моят отговор, който е много малка част от отговорите, които дава спектакълът. Нека да бъдем наясно, че драматургията отива там, където може, а режисурата – там, където си иска. В режисурата на Диана Добрева всеки заема малко парче от целия пъзел. Пъзелът си е неин и той се нарежда само в нейната глава. Аз пиша отделни сцени, но накрая цялата композиция е нейно дело. Нарича се сценична адаптация. В този смисъл авторството върху крайната литературна основа е напълно поделено.

Сънувате ли ветрове?

Когато много дълго стоиш на палубата на лодка или кораб и постоянно те бие вятърът, лицето започва да изгаря, получаваш нещо като „ветрова болест“. След това с месеци можеш да усещаш при пълно безветрие, че вятърът те бие в лицето. Така че не ги сънувам ветровете, те ме бият в лицето, докато се работи. Но не се оплаквам.

Петя Диманова, композитор

Как се създава музика за театралните светове на Диана Добрева?

От целия екип на мен ми е най-лесно, защото с Диана тръгнахме заедно и всичките ѝ представления сме направили заедно. С нея почти не си говорим и не си разказваме за спектакъла. Имам привилегията и улеснението всичко да правим на място. Цялата музика в „Моби Дик“ е основана на една песен, която създадох. След записа с Явор започнахме интерпретации, размени, подмени, миксиране и много други технически неща, които правят звука толкова красив. Интересното беше, че записвахме всичко на момента. Това беше голямо пътешествие. Беше ми светло. Беше ми широко.

Песента от „Моби Дик“…

Песента, която момичетата пеят, е на норвежки. Пуснах на Диана и на Сашо да чуят как звучи норвежкият език и заедно по детски решихме, че песента ще е на норвежки…

За какво се пее в песента?

За морето, което връща живите и любовта.

Началото или краят на един процес е по-вълнуващ?

Пътят. Това между началото и края. Пътят ми е важен.

Кой е вашият кит?

Не знам. Приемам работата си като служене и призвание. Човек върви скромно в този път. Нашата професия е суетна. Колкото повече човек затваря капаците пред себе си и върви в своята посока, толкова по-големи неща вървят към него. Прави им пространство.

Явор Карагитлиев, саунддизайнер

Какъв е ключът на представлението в чисто музикален аспект?

Ключът беше най-трудната задача за мен и Петя. Песента, която се превърна в символ на спектакъла, тръгна от една мелодия. Всъщност това е китовата мелодия – напевите на китовете. В момента, в който намерихме този ключ, беше ясно какво ще бъде до края.

Как е постигнато усещането за море?

Чрез честоти, които наподобяват море. Например от звук на щракане с пръсти сме създали ударите на кита, с които той атакува кораба. Продължението на норвежката песен е 30 секунди. Ние успяхме да ги превърнем в 10 минути атмосфера.

Как се създава музикалната среда в спектаклите на Диана Добрева?

Всичко, което чуваме от колоните, е създадено от нас и е жива, променяща се материя – всичко е възпроизведено от пеене, всякакъв вид звукоизвличане и след това е строго манипулирано благодарение на технологиите. Материята следва линията на спектакъла – колкото повече напредваме в историята, толкова повече звукът се издължава, променя, потъва заедно с историята. В „Моби Дик“ реално звуковата среда е създадена от говор на хора. По време на репетициите записвах как си говорят актьорите. И след това ги манипулирах с различни ефекти и похвати и успях да изкарам само ниските честоти. Оттам излезе тази органична среда.

Марина Райчинова, костюмограф

Как се работи с Диана Добрева?

Тя дава много голяма свобода. Умее да цени това, което художникът може да ѝ даде – като предложения, въображение. Тук не става въпрос за дрехи, а за образи и ситуации дори. И в „Моби Дик“ идеята за костюм поражда цял образ и ситуация.

Има ли точка, в която започва и свърша костюмът, и след това поема актьорът?

Актьорът за мен е вдъхновение. Често правя скици с портретна прилика на актьора. Актьорът навлиза, когато костюмът е готов и му го предадем. Считам, че актьорът трябва да борави и да живее с костюма свободно. Костюмът е образ, той е жив. Актьорът продължава да развива неговия живот.

Какво ви вдъхнови за костюмографията в света на „Моби Дик“?

Имаше дълги исторически проучвания за епохата и стила в Нантъкет. И доста свободни рисунки, в които въображението и интуицията си работеха на воля. „Моби Дик“ е история за една обсесия. Силата на човешкия дух, който прекрачва разумното. Да преследваш един кит в световните океани е пълно безумие. Оттам тръгна идеята, че китът присъства във всичко. И цялото костюмно решение е подчинено на кита – лъскавината на кожата, бялото на корема (Ахав има такава жилетка), лъскавите материи в черните рокли на жените, усещането за риба, кожа, по която се стича водата, усещането за мокро и за морски свят. Почти на тактилно ниво.

Как се прави вятър в костюм?

Вятърът има посока. На много ранен етап, докато четях текста на Сашо, се появи образът на жени, които седят на един бряг, те търсят с очи да се зададе кораб и вятърът развява косите им. Този замръзнал вятър се опитах да пресъздам. Тук обаче се появи китът. И затова в долната част на роклите има нещо като китови опашки.

Мира Каланова, сценограф

Докъде стига сценографията в проектите на Диана Добрева?

Сценографията прави онези неща, които ги няма в текста, и довършва онези неща, които режисьорът не може да довърши. А иначе се съобразяваме с трите измерения и се опитваме да работим в някакво четвърто.

Какво стои в центъра на сценографията на „Моби Дик“?

В центъра седят неща, които не са на твърдата земя, на континента. Тези неща не са свързани с линейната перспектива и гравитацията. Свързани са с възприемането на света, което е различно, когато си в откритото море и на кораб. Сценографията на палубата на кораба е направена не по правилата на линейната перспектива, където се пресичат вертикали и хоризонтали, а е изцяло провокирана от идеята за сферично пространство. В открито море хоризонтът не е права линия, а е част от някаква окръжност. И това беше важно – да нямаме вертикали и хоризонт, какъвто виждаме на земята.

Защо корабът е хвърчило?

Защото вятърът е важен в морето, променя времето и морето. И е част от стихиите. В спектакъла имаме стихии – вода, вятър, малко огън и земя.

Образът на кита е технология. Защо?

Китът е много по-голям от сцената. Имаме граници по отношение на пространството. Ползваме го като ефимерност, като нещо, което е идея, а не материалност.

Владимир Пенев, в ролята на Ишмаил

Вашият герой пише и разказва историята…

Публиката ще разбере в края, че един от моряците се казва Ишмаил, както разбира още при появата ми на сцената, че моето име е Ишмаил. И очевидно аз съм единственият останал жив от екипажа на капитан Ахав.

Това история за спасението ли е?

Да, за спасението въобще, не за оцеляването. Ишмаил казва, че океанът не е вода, океанът не е бог, океанът е молитва. И вълните винаги идват с тази молитва, за да вземат злото, лошото, бедата и да ги отнесат. И вълните са думите, с които Господ ни говори…

„Животът с мен е неуютен. Капризен съм, суетен, обидчив, оплаквам се неспирно, не признавам нищо, никого не хваля, само себе си, разбира се, обиждам често, злословя непрестанно, клюкарствам с удоволствие, дори с вдъхновение, ревнувам без причина…“ Това са думи на Ишмаил…

Изкушавам се да кажа за кого са писани тези думи, но няма да го направя. Те имат конкретен адресат. Не съм аз, не описват мен.

Сцените на Ишмаил и Хелга в „Моби Дик“ сякаш са контрапунктни…

Доста са различни като динамика и звучене и от земните, женски, и от морските, мъжки сцени. Няма ги превъзбудата и желанието за победа и налагане на своето, няма я и битовата овладяност на жените. Тези сцени са извън времето. Може би на по-възрастните хора ни е дадено да сме по-мъдри, по-спокойни и да имаме възможност да виждаме нещата малко по-отвисоко.

Христо Петков, в ролята на капитан Ахав

Ахав казва, че е „наместник на съдбата“. Успява ли да обуздае чувствата си?

Всеки ден преди репетиция отварям „Моби Дик“ на произволна страница, за да видя какъв ще е денят, и днес отворих на едно място, където той говори за себе си в трето лице и казва: „Ахав не мисли, той само чувства“. Така че не знам дали целта му е да обуздае чувствата си. Според мен неговата цел е да не ги обуздае. Това е интересно – какво се случва, когато няма граници. Неговата връзка с Моби Дик е особена – хем го държи жив, но и го убива.

Той не се чувства добре, когато е на сушата. А когато е във водата, не се знае кой кого гони – той ли гони кита или китът гони него. По някакъв начин Ахав има усещане за предопределение, че има мисия и тя е свързана не само с Моби Дик, а и със самия него. С някаква вътрешна борба.

Мисия или обсесия?

Обсесия би го нарекъл човек, който гледа отвън. За него това е мисия. Там има много отмъщение и много любов. Някакъв особен тип любов. Има натрупана злоба, хъс за отмъщение, но в един момент то става и обяснение в любов.

Той сякаш върви към края си с ясно съзнание.

Той има особено желание за контрол, иска да контролира постоянно. И точно уникалността на този бял кит го побърква.

Имате ли отговор на въпроса „Къде е скапаният крал? Къде е слънцето?“?

Тази сцена използваме, за да видим какво е влиянието на Ахав над екипажа, как с няколко команди неговите хора могат да полудеят, да застанат плътно зад него и да тръгнат да гонят нещо, които дори не са сигурни, че са видели. Да тръгнат към смъртта си, осъзнавайки, че това е смърт. Това е „скапаният крал“.