Култура / Брой 4 (3007), Април 2024

С известната немска режисьорка, която гостува на София Филм Фест, разговаря Деян Статулов

Вие сте от поколението режисьори на Новото немско кино, които сме изучавали като студенти – наред с Шльондорф, Фасбиндер, Вендерс, Херцог. Защо решихте да се занимавате с кинорежисура, тогава все още твърде мъжка професия?

В края на 50-те години бях студентка в Париж. Дотогава не бях обръщала особено внимание на киното, тъй като германските филми бяха много лоши. А във Франция по същото време вече се бяха появили първите произведения на Новата вълна. Общувах с френски студенти и те ме мъкнеха със себе си на кино. В Латинския квартал, близо до Сорбоната, имаше много артхаус кина и аз често гледах филми там. Първият филм, който възприех като невероятен шедьовър, беше „Седмият печат“ на Ингмар Бергман. И в този момент си казах, че бих искала и аз да правя подобни филми. Но не си позволих да го кажа на глас, защото по онова време никой не би повярвал, че е възможно.

Защо не продължихте и като актриса в немското кино?

За да проникна там, където се правеха филмите, след като се върнах в Германия, започнах да уча актьорско майсторство и станах актриса. И тъкмо като актриса се промъкнах в света на киното. Когато заедно с Фолкер Шльондорф направих първия си филм като режисьорка, „Изгубената чест на Катарина Блум“ (1975), се отказах повече да се снимам като актриса. Вече бях постигнала целта си и реших да не играя повече в киното. Все пак направих изключение – във филма на Шльондорф „Убийство от милосърдие“ (Fangschuss, 1977), за който написах сценария заедно с Жьоневиев Дорман по един роман на Маргьорит Юрсенар. Бях сигурна, че това ще бъде последният ми филм като актриса. Но направих още един компромис в името на приятелството с Кшищоф Зануси, като се снимах в неговия телевизионен филм „Синята брада“ (1984) по романа на Макс Фриш.

Мислите ли, че днес киното може да влияе, както преди, на обществените процеси?

Не вярвам, че е възможно. Залети сме от новини, които извират отвсякъде. Младите хора прекарват страшно много време с всичко онова, което им предлагат Тик-ток и други подобни медии, достъпни навсякъде и във всеки момент. Всеизпълващата любов към киното, докато седиш сам в салона, не би могла да се изпита, когато общуваш с такива устройства и техните миниатюрни екрани, та дори и с телевизията. Вече е изгубено онова страхопочитание към влизането в киносалона и угасването на светлините. Както казва Бергман, „да пристъпиш в нечий сън“, в един свят на мечти, напускайки реалността. Днес все по-малко хора го правят.

Били ли са ваши филми обект на цензура?

Не, никога. Ние имахме изключително голяма свобода. Да, предлагала съм сценарии, някои от които не са били реализирани. Това можете да го наречете и цензура, но мотивите никога не са били политически.

Много ваши колеги се изкушиха от поканата и направиха своите филмови опити в Холивуд. Вие имали ли сте подобно предложение?

За разлика от повечето известни мъже режисьори на Новото немско кино – като Шльондорф, Вендерс, Херцог, които са правили такива опити и някои от тях имаха успех, аз никога не съм се стремяла към Холивуд. Два пъти съм получавала настойчиви покани от един американски продуцент да снимам филм там, но отказах. Аз мога да правя филми само за моята страна, за това, което добре познавам.

Във вашите филми често присъства политическият контекст. Защо това е толкова важно?

Не може да се каже, че винаги настоявам на присъствието на политическото. Но аз живея в определена страна, в конкретно време. И ако живея наистина с внимание към света около мен, тогава съвсем естествено и контекстът, който ме заобикаля, прониква в моя живот, а оттам и в моите филми.

Маргарете фон Трота е сред емблемите на Новото немско кино. След като завършва Мюнхенското училище по драма, работи като актриса в театъра и участва във филми на Райнер Вернер Фасбиндер и Фолкер Шльондорф. Партнира на Шльондорф за сценария и режисурата на „Внезапното богатство на бедните хора от Камбах“ (1971) и „Изгубената чест на Катарина Блум“ (1975). Самостоятелният ѝ режисьорски дебют е през 1978 г. с „Второто пробуждане на Криста Клагес“. През 1981 г. тя става първата жена, отличена със Златен лъв във Венеция – за „Оловно време“. Филмът ѝ „Роза Люксембург“ носи на Барбара Сукова Наградата за най-добра актриса в Кан през 1986 г. Други нейни творби са „Страх и любов“, „В търсене на Ингмар Бергман“, „Розенщрасе“, „Хана Аренд“. На СФФ Фон Трота представи най-новия си филм „Ингеборг Бахман – пътуване в пустинята“ и получи Наградата на София.