Култура / Брой 4 (3007), Април 2024

Фрагменти

Писането е като заставане пред сфинксовете на Аза и Лабиринта. И в същото време е опит за освобождение. Както и желание да изпитаме чувството за пълнота. И една подарена ни възможност да усетим плътно благодатта, свежестта, пищността, очарованието на словото, на отделната дума. И може би... да вникнем в дълбинните понятия на една тайна азбука.

Писането е хигиенично занимание, вид самотерапия.

Понякога в процеса на писането ме спохождат съвсем непознати неща, сякаш някой друг в мен ги изрича.

В края на 50-те години се бях сближил със сина на професор Тодор Боров – днешния световноизвестен писател и учен Цветан Тодоров. В лютите зими в края на десетилетието Цветан приютяваше компанията ни в кабинета на баща си. Пернишката печка в кабинета бумтеше като локомотив и отраженията ѝ огнисто блещукаха върху безбройните лавици с книги, обхванали стените от пода до тавана. Най-шантавата, но и най-привлекателната частна библиотека, до която съм се докосвал. Въпреки библиографската страст на професора тя изобщо не беше систематизирана и представляваше истински рай за най-разнородни съжителства: Пшибишевски до Спиноза, Флобер до Григорий Петров... Всяко „бръкване“ и измъкване на книга ни носеше изненада, досущ като в томбола. Но тя беше нашият оазис. И благословена обител...

Но най-вълнуващото в този кабинет бяха сбиркитe с одухотворените ни лица на „заклети естети“. Пък и смисълът им бе да се измъкнем от идеологическите схеми и си създадем своя критическа рефлексия. Бяхме наистина една заклета момчешка спойка: Цветан Тодоров (тогава се наричаше Боров). Сашо Бешков (в онeзи дни беше с нашите разбирания и с яркото си присъствие изглеждаше даже по-антинастроен от нас), журналистите от в. „Орбита“ Стоян Андирков и Митко Коралов, художникът Николай Ничев-Ничето, братята Веселин и Георги Браневи. Браневи бяха луди глави. Баща им беше съдия във Върховния съд. По едно време се бяха скарали с него и ни приемаха в една опъната палатка в края на хола като в своя независима територия. И двамата се изявяваха като надеждни белетристи. Веселин Бранев дори беше издал книга, но после се посвети на киното и направи едни от най-добрите епизоди на телевизионния филмов сериал „Записки по българските въстания“, както и чудесния филм по разкази на Константин Константинов „Хотел „Централ“. В началото на Прехода издаде внушителна автобиографична книга „Следеният човек“, изградена върху документи от ДС. Но да не се отклонявам. Кабинетът на професора приличаше досущ на действащ вулкан от бълбукащия дим на цигарите. И Цветан с вродената си акуратност притичваше до нас, поднасяйки ни с японска вежливост миниатюрни пепелничета, за да не ръсим пепелта по креслата и пода. Той си беше такъв: с овладени действия и примерена отзивчивост. Вълненията му се изразяваха винаги в питащи или изпитващи възклицания: „А, така ли?“, „Сериозно?“, „А ти как мислиш?“ и пр., а усмивката му се появяваше само в зоната на устните или насмешливо проблясваше в плътните стъкла на многодиоптровите му очила. Беше голям зубър. Четеше неистово и непрекъснато ни шокираше с разни затирени из литературните издания бомбастични факти и събития. Макар и двайсет и една-две годишен вече беше печатал няколко обстойни статии в списанията „Литературна мисъл“ и „Български език“. Някои от тях – „Дон Кихот“, „Нечиста сила” на Елин Пелин, „Сиротна песен“ на Димчо Дебелянов., „Фейлетоните на Алеко Константинов“ бяха направили впечатление. Радой Ралин дори му беше дал да води постоянна рубрика в съществуващия за кратко информационен в. „Литературни новини“. Но наред със зубърството, беше и страстен купонджия, отпращаше родителите си на вилата им в Бояна и безчислен щурм от момичета и момчета моментално превземаше двата етажа на къщата: музика, танци и дандании до зори...

През 1959 г. беше първото му излизане в чужбина като гост на своя брат, световноизвестния физик Иван Тодоров, който по това време беше на работа в Дубна. И получих пощенска картичка с кратък текст от Москва: „Иване, току-що излизам от Третяковската галерия, най-хубавото в нея е самата сграда, има и 3–4 добри художници. Утре се открива възможност да посетя Ахматова, можеш ли да си представиш? Цветан“. И между всичко натрупано в съзнанието ми се мярка и още една цветна пощенска картичка с репродуцираната балерина на Дега – от 1963 г., годината на неговото озоваване в Париж: „Иване, ето ме и мен в Парижа...“; и нататък бегло изброяване на посетени места и музеи – непринудени изблици на начинаещ турист и нищо от онова, което след няколко години щеше да му се случи... Боже, колко вода е изтекло оттогава!...

Често сбирките ни се прехвърляха в дома на Илия Бешков на улица „Янтра“ №5, където дъщеря му Павлина, една от добрите изпълнителки на Бах, настоятелно притеснявана от желанията ни, иронично изричаше: „Добре, милички, да се ограмотим музикално“ и ни устройваше незабравими домашни концерти. Целият хол се превръщаше в разкошен орган с невероятен звуков обем. Като впити в мен са огромните ѝ небесносини очи, толкова светли и жизнерадостни. Тя почина от рак, загърбвайки лъчезарността си. Един ужасно нелеп жребий...

Заниманията ни тук винаги бяха приятни и ползотворни. Карахме Сашо скришом да измъкне от чекмеджетата някои ревностно пазени от баща му папки с еротични рисунки или ръкописи на записки и есетата. Тогава много от текстовете на Бешковото слово не бяха печатани и ние бяхме първите им читатели. Още пазя подарения ми от Сашо мним некролог (имаше го в папките в десетина екземпляра), който знаменитият майтапчия приживе сам отпечатал и разлепил из софийските улици, за да си „преброи приятелите”...

Холът им беше във формата на буквата „Г“, дългата му част бе изпълнена с няколко масивни кресла с поовехтяла дамаска и до една от стените стърчеше като монолитен паметник черното лакирано пиано, а късата му част, лишена от прозорец, тънеше в постоянен мрак. И странно, че точно в нея беше вместена мащабната работна маса на художника, оскъдно озарена от абажур на нощна лампа. И често, като пресичах хола, за да отида в стаята на Сашо, виждах лунно осененото му лице с проблясъка на очилата и съсредоточено движещата се с молива ръка. А веднъж неволно го зърнах през полуотворената врата на една от стаите немощно коленичил, с прилепнати длани пред запаленото кандило на домашен иконостас. Беше изпаднал в дълбок и болезнен мистицизъм (това личи по някои от есетата му – например този астрален полъх и тези смайващо предизвикани видения в есето „Смъртта“). Той и до кончината си (почина на 57 години) не се подаде и не се продаде на режима въпреки натрапчивото ухажване и заплахите, които го спохождаха. Не направи нито една рисунка в негова полза. Между разглежданите тогава от нас карикатури съм запомнил много ясно една, в която един бабаит, нещо като социалистически бай Ганю, беше стъпил върху труп с конкретно изобразеното лице на Бешковия брат, осъден от Народния съд на смърт като министър на земеделието. Виждал съм големия художник и на репетициите на Сърчаджиевите скечове около създаването на Сатиричния театър, как реагираше с детинска освободеност и как целият се заливаше от смях. От онези репетиции съм запомнил и волнодумството срещу режима на прочутия, впоследствие ликвидиран музикант Сашо Сладура...

Пътувах с експреса Москва–Минск в спално купе, първа класа. Бях в Христовата си възраст. Моя спътница беше 82-годишната елегантна дама М. Ф. Шпет, драматург в театъра на Образцов, с която трябваше да бъдем жури на един международен фестивал на куклените театри в белоруската столица.

Купето беше една приятно мебелирана миниатюрна стая. Седяхме в старинни фотьойли край елегантна кръгла маса. Гравираните лъжички прозвънваха в стаканите с раздимен чай, а в прозореца – малиното-трептящо, течно слънце.

Madame Шпет (не бих могъл да я нарека другояче) говореше обилно или безгрижно отпусната във фотьойла в резедавото си кимоно, захапала дълго кехлибарено цигаре, одимяваше на интервали грижливо гримираното си лице с прозиращите черти на отминала еврейска хубост. Артистичните ѝ жестове прозвънваха с наниза от гривни. Свидетелка и участничка в руския авангард преди и малко след революцията, тя неволно попълваше с подробности и моето хоби – руското изкуство на т.нар. Сребърен век. Оказа се, че нейната дъщеря е съпруга на сина на Борис Пастернак, когото тя наричаше нежно „Боря“. Боря, с когото е другарувала още в младостта си. Участвала е в безбройните бурни вечери в компанията и на един от любимите ми художници Ларионов (преди година в едно наше театрално турне бях видял в Центъра „Жорж Помпиду” в Париж подбрана експозиция, в която неговите картини заемаха почти цяла зала). От разказа на Шпет обаче научих някои любопитни подробности. Никога не съм предполагал, че бащата на прочутото руско, а след това и световно течение лъчизъм бил двуметров левент с хлапашко лице, че имал жестока скороговорка, че сякаш притежавал 100 очи и уши – „болтун“ – всичко видял и чул, всичко знаел... А в моите представи той винаги е бил солиден възрастен човек, изтъкнат теоретик на живописта. Какво... какво още? Замисля се Шпет. О, да, имала е чудесно приятелство с известния поет и художник футурист Василий Каменский. Необикновен красавец, авиатор. Но след една ужасяваща катастрофа се заел с перото и четката. Бил в групата на кубофутуристите или по-скоро на скандалистите – Хлебников, Бурлюк, Гуро, Маяковски... Още е пред очите ѝ арената на току-що построения московски цирк, на която той с мощен глас рецитирал своите прочути „железни поеми” на фона на акробатически атракции – „был как демон“... А и Василий Кандински бил също надарен с дар слово. И понеже дълго живял на Запад, нямал нищо руско в ораторския си темперамент. От интерес към революцията се върнал в Русия и попаднал във водовъртежа на събитията. Станал дори всерусийски директор на музеите. Лекциите му в университета били блестящи и винаги изпращани с бурни овации. Спомня си с носталгична усмивка как след един диспут в Дома на печата ѝ дал всичките си подарени цветя, как тръгнал като джентълмен да я изпраща и как мимоходом изповядал отчаянието си от репресиите, които непрекъснато ставали пред очите му. И само ден или два след тази незабравима вечер, командирован от Руската академия на художествените науки в Берлин, Кандински се запилял нанякъде и едва в края на Втората световна война случайно чула по някаква западна радиостанция, че е починал в Ньои сюр Сен, близо до Париж.

Неволно бях станал откровен с моята спътница и тя беше подразбрала моето отношение към системата. И залутана из грохота на събитията, без да пропусне нищо от истинността им, с догадки и подбрани думи подкрепяше умело своите преживелици. А те бяха безкрайни и нескончаемо протяжни като руската зима в прозореца, предизвикала шемета в отворените ни, дълго взиращи се очи.

Когато правя книга, от сутрин до вечер съм като закован на бюрото. Посред нощ ми идва наум да променя някой пасаж, изречение или само дума. Ставам, поправям, спохождат ме нови идеи и осъмвам на бюрото. Пренатоварен съм до изтощение, но не спирам. И така... докато завърша книгата. Тежък, кошмарен труд. Но само аз зная за това.

Разбирам писането като активизиране на зрителната памет и владеенето на езика. Но и на някакво магическо основание.

В Париж съм с дъщеря си Маша. Тя ни урежда целодневни програми, все по-гъсти и напрегнати. Днес сме в еврейския квартал „Маре”, един от най-старите в Париж, станал моден напоследък. Тук някога е имало непристъпни блата. Но през XII в. били пресушени и нароените по това време военни религиозни ордени са станали първите им заселници. Le Marais (Блатото). Французите са запазели старото му име въпреки положените огромни усилия за преобразяването на терена. Тесните криволичещи улички с грубовати ярко оцветени сгради напомнят времето на Анри IV. Ала същият този Анри изгражда тук и чудесния площад градина „Плас де Вож“ в каре от представителни монолитни здания. В две от тях в различни времена са живеели Ришельо и Виктор Юго. Кварталът става средище на аристокрацията. След това и на буржоазията. А сега интелектуалният елит е превзел тротоарните масички пред кафенетата, той се е превърнал в място за професионални срещи. Кафената са едно до друго, в плътна колоритна верига. Не се конкурират, а си взаимодействат, осъществявайки перфектно оборотите си. Едва си осигуряваме маса, след като двайсетина минути изчакваме да се освободи. Настроението ми е приповдигнато. И такова е, докато свикна с обстановката. Неволно се заглеждам в две изящно гримирани дами на съседната маса, съсредоточени в обстоен диалог. „Мъжът с карираната риза зад мен е дизайнерът Пако Рабан“, шепнещо ме осведомява Маша. И веднага добавя: „Тук всеки е Някой“. И в мен тутакси прониква мътилката на неведението, неизбежната участ на чужденеца. На повечето маси – отворени компютри с шарещи по клавишите ръце. Тук никой няма време за губене. Развлеченията са си развлечения, но и работата си е работа.

А междувременно еврейският квартал „Маре“ си поддържа битието. В момента на улицата точно срещу нас спира камион. От него изскачат мъже с оранжеви гащеризони в щурмуващи действия. Издигат разтегателна стълба до четвъртия етаж на олющена барокова сграда. Прозорецът над стълбата се отваря. От там плъзгащо се спуща остърган старинен шкаф, прихванат с въжета. И няма как, принудени сме да проследим целия процес на изнасянето. От стъклената врата на отсрещен магазин излиза възрастна жена с препълнена платнена торбичка. От торбичката се изхлузва и тупва на тротоара портокал, който тутакси се изтъркулва, жената притичва с ревматичните си крака, но портокалът изхвърчава на улицата и хуква нанякъде. Жената се изправя срещу нас с изкривена усмивка, поклаща глава и патраво затупурква по тротоара. На един от ъглите на близка пресечка гей двойка откровено се ухажва... Ежедневният, древният, модерният, непредвиденият и вечен Париж...

Мисля си за Маргьорит Дюрас, тази невероятна писателка. Родена в Сайгон, Индокитай. Идва в Париж, когато е на 18 години. Опитва и изпитва всичко, което обърква човека на ХХ век, но не се предава, създава лавина от книги и живее безгрижно, като на инат, до своята кончина. Определят я като представителка на новия роман, получава „Гонкур“, но това за нея като че ли е без значение. Тя пак си е същата... Маргьорит себичната, непоправимата Дюрас.

Така или иначе, начинът ѝ на писане остава неопределим. Като съдбата ѝ. И дори и най-отвратителните сцени в нейните книги не дразнят, защото са написани по превъзходен начин, като състояния на духа. И защото имат харизма. Затова и не ползва модели за писане, не измисля и нови. За нея е важно из страниците на книгите ѝ да доминира собствения ѝ глас, с модулациите, тембъра, с височините и низините на регистъра му, за да ни вмъкне в живота на самия език. Всичките ѝ книги са лични преживелици. В зрялата си възраст преживява жестока драма. Обсебен от книгите ѝ, един красавец я посещава и остава при нея. И настъпва кошмарът, синтезиран безупречно в разиграните думи на този пасаж от романа „Материалният живот“: „Аз трябваше да вляза в книгата с багажа си, с опустошеното лице, с професията си, с рязкостта си, с лудостта си, а и ти, ти трябваше да останеш в нея със своя багаж, с гладкото си лице, с възрастта си, с безделието си, с ужасната си грубост, с лудостта си, с приказната си хрисимост. И пак нямаше да е достатъчно“.

Маргьорит Дюрас: „Живеем в свят от принципи, които ни парализират“.

Колкото пъти съм бил в Париж, дори и да съм минавал край Пантеона, не към го посещавал. Но този път се изкуших и влязох. Забележителната архитектурна сграда е дело на водачите на Френската революция с намерение да обезсмърти имената им, но по-късно променя статута си и става Пантеон на бележити личности.

Преминах с обхождащ поглед блестящата колонна зала, изпълняваща ролята на мемориал с развихрените революционни фрески на Пюви дьо Шаван и Жул Йожен Леневьо. Застоях се за минути пред огромното позлатено махало на Фуко, впечатляващо наистина, и заслизах по лъкатушното мраморно стълбище, отвеждащо в дълго, с прихлупени тавани подземие. В загадъчно осветени катакомби мъждеят дълбоки, сумрачни ниши, запречени със солидни железни решетки, където в еднакви мраморни саркофази почиват най-свободолюбивите умове на Франция – Волтер, Юго, Русо, Зола, Дюма-баща, Мария и Пиер Кюри... като осъдени на довековен затвор. Но веднага след това в омаята на полумрака подземието придобива особена оптика, изостря сетивата ни и сякаш отвсякъде прониква трепетът на благоговението.

Сред уличните плетеници на Венеция в миниатюрно площадно каре, окръжено от разноцветни патинирани фасади, внезапно блясва бронзовата статуя на Карло Гоци с перуката с двете масурести букли на ХIII в. А наоколо е битовата буфонада на уличната борса. Всекидневното импровизирано „канавачо“ на безсмъртната commedia dell’arte...

Сред туристическата навалица в Микена неволно се натъкнах на нещо наистина необичайно. Стъпил върху ниска основа на нащърбен зид, млад мургав слепец със странно зареяно лице и сламено сомбреро. Заслушан в разказа на екскурзовода, непринудено реагираше само с движение на веждите и усмивки. Не виждайки руините, вероятно виждаше Микена такава, каквато никой виждащ не виждаше. А може би да е бил в ХV век пр. Хр.? Унесът му привличаше като магнит околните погледи. Някой бе попитал откъде е. „От Богота, Колумбия...“, обясняваше екскурзоводът. От Колумбия? Чак от другия край на света (както и да се тълкува това) беше дошъл един слепец, за да види на място с душата си Микена.

Много пъти са ме питали ще изчезне ли книгата при наличието на компютъра, но и аз съм се нуждаел от отговор. И го намерих при Умберто Еко – в един разбираемо сантиментален професионален възклик: „Новата електронна азбука ни приучава да познаваме света посредством бездушни формули: Dir, heiр, еrror 29, disk, coy и пр. Какъв ужас в сравнение с „На източен сапфир цветът прекрасен“ – Данте, „Чистилище“.

С Константин Павлов съм имал спорадични срещи през годините, но имаше един период, някъде към средата на 70-те години, когато се срещахме често. Бяхме в компанията на артисти и кинаджии. Сбирките се правиха обикновено в дома на популярния навремето кинодокументалист Оскар Кристанов и съпругата му актрисата Илка Зафирова. Апартаментът им беше на последния етаж на една от старите софийски кооперации на площад „Славейков“. Стаите се отваряха охотно и компанията се разпръсваше в шумотевица от гласове и безразборни шетания, сформираха се всякакви – забавляващи се или активно спорещи групи. А когато се случваше някое събитие – забрана на книга, филм или постановка, заклеймяване на интелектуалци или излязло постановление за затягане или разпускане в културата, всички се вкупчвахме в хола, за да разменим мнения и обсъдим положението. В началото Коста се държеше някак неадекватно в това атрактивно сборище. Някой случайно го беше довел и се чувстваше неловко в новата си среда. Щуреше поглед и не обелваше дума. Но с течение на времето, заговаряйки се с този, с онзи, той се отвори и почна да сипе обичайните си остроумия със специфичния ироничен фокус на думите, разгръщайки все по-волно простора на речниковия им обхват. С високото си чело на обречен и набразденото със ситни, променливи бръчици лице, ту от насмешлива ирония, ту от затаена горчивина от перманентно нанасяните му удари. И вече всички знаеха за данданиите около него и всички ценяха историите му. Беше за всички вече Константин Павлов.

И от забавен интерпретатор на остроумия изведнъж придоби очарованието на неуморим разказвач на редки и респектиращи житейски преживелици. Имаше умение да смесва изисканото с уличното, да преплита световните проблеми и съжденията на древните философи с мизерията на режима. Не беше черноглед: беше възпитал погледа си да гледа ясно, когато нещата почерняват. И затова стиховете му със своята полемичност и лингвистична изобретателност са като дяволски измайсторени актуални притчи с репликираща мощ и отекващ драматизъм. Кинаджиите се тълпяха край него като пратен им от провидението месия. Поглъщаха като опиум всяка негова дума. Бяха открили в него своя търсен автор, а той в тях своята търсена среда. И взеха, че си го прибраха в Киноцентъра. И за да го защитят от нападки, го направиха член на Съюза на кинодейците, а той им се отблагодари с два силни, многопластови сценария с абсурдни и подтекстови визии, по които бяха създадени експерименталните филми „Чуй петела“ и „Бяла магия“.

Човешкият мозък е като машина на времето, безпроблемно отскачащ в миналото, крачещ в настоящето, прескачащ в бъдещето като беглец във всевъзможни времена.

Иван Теофилов е роден през 1931 г. в Пловдив. Завършва гимназия в родния си град през 1949 г. и ВИТИЗ през 1955 г. През 1955–1961 г. е драматург и режисьор в театрите в Силистра, Сливен, Русе, Бургас. През 1959 г. специализира в Чехословакия. От 1962 до 1978 г. е драматург в Централния куклен театър. През 1978–1991 г. е редактор на библиотека „Поетичен глобус“ в изд. „Народна култура“. Едновременно е и редактор (1984–1991) в отдел „Поезия“ на сп. „Пламък“. Автор е на стихосбирките „Небето и всички звезди“ (1963), „Амфитеатър“ (1968, 2001), „Град върху градове“ (1976, 2001), „Богатството от време. Избрани стихотворения“ (1981), „Споделено битие. Стихове“ (1984), „Да" (1994), „Геометрия на духа. Избрани стихотворения“ (1996), „Монолози“ (2001), „Сън или надмощие“ (2004) и множество пиеси за възрастни и за деца. Негови произведения са превеждани на английски, испански, полски, сърбохърватски. През 2023 г. Фондация „Комунитас“ издаде книгата на Иван Теофилов „За радостта и езика. Разговор в писма с Георги Господинов“.