Култура / Брой 5 (3008), Май 2024

Видях го да седи на пейка насред гората, някъде между Семинарията и Телевизионната кула. Беше свежа априлска сутрин, дърветата се раззеленяваха, птички се разпяваха по клоните, из алеите любители на спорта тичаха за здраве, а любители на кучета разлайваха любимците си. Откъм булеварда бучеше автомобилният трафик, а откъм поляната с беседката, където отрано се събират дъновистите за своята „паневритмия“, свиреха цигулки.

Четящият човек сякаш не чуваше шумовете около себе си – нито лая на кучетата, нито бученето на булеварда или цигулките на „бялото братство“.

Той бе потънал изцяло в книгата.

Огледах го: външен вид на клошар – лекьосано яке с неустановен цвят, мърляви панталони с дупки от цигара, подпетени обувки. Косата и брадата – запусната джунгла, невиждала сапун и гребен. Сред лицевата растителност – две будни очи, вторачени в страниците.

Единият му крак подпираше двулитрова бира, но Четящият човек не посягаше към бутилката – изцяло погълнат от четивото, той бе забравил да поглъща от пивото. Ветрец подухна, разклати клоните, слънчев лъч се промъкна между листата и като театрален прожектор освети пейката с Четящия човек. И сякаш стана чудо: светлината за миг го обви в златен станиол, над главата му засия ореол и този запуснат клошар ми се яви като светец.

„Четящият човек е красив!“ – бе писал в свое есе един съвременен писател, доста по-известен от мен.

Четящият, не чатещият.

Че може ли да се каже същото за човека, взрян в смартфона си? Той е шумен, припрян, изнервен. Нетърпеливо плъзга пръст по екрана, за да сменя картинките. Поства, лайква, докато не спира да говори с някого – иди го разбери – сам ли си приказва, или е с „хендсфри“?

Докато Четящият човек е мълчалив, одухотворен, красиво вглъбен в книгата си. Изглежда елегантен, даже да е изпаднал клошар. До такъв в трамвая пътниците сбърчват нос, но видиш ли го на пейка с книга, ти идва да му се възхитиш!

Огледайте се: че колко останаха сред нас хората с книги? Спомних си за една карикатура – минувачи крачат по пътя си, всеки навел глава, взрян в смартфона си, а някакъв робот е седнал и чете книга.

Клошарът на пейката очевидно не бе робот – нямаше нужда да го доказва, както изискват някои сайтове при регистрация.

Не беше и изкуствен интелект.

Кой бе той всъщност?

Не е ли един от хората-книги, за които пишеше Рей Бредбъри в романа си „451 по Фаренхайт“? Член на онова тайно четящо братство, което се крие в непрестъпни гори, докато пожарникарите претърсват къщи и горят намерените издания като вредни за обществото. Членовете на братството нямат собствено име, а книжно заглавие – един е „Престъпление и наказание“, друг – „Анна Каренина“, трети – „Мадам Бовари“, четвърти – „Червено и черно“. Заглавието на книгата, която всеки от „четящото съзаклятие“ е научил наизуст, за да я разказва на следващите поколения във времената, когато няма да има библиотеки и книжарници, издателства и печатници. Преди половин век бях чел романа на Бредбъри и тогава ми се струваше невъзможна утопия, днес вече я намирам за възможна. Е, засега пожарникарите не горят печатни издания, но един от тях от години е зает да управлява държавата. Благодарение и на него, хората с книги намаляват, затова нищо чудно да се появят другите – хората-книги.

Любопитството ме загриза като солета: кой е този „предтеча“, човекът-книга, и как е заглавието му?

Така бе стиснал книжното тяло в ръце, че корицата не се виждаше. Какво чете, се опитах да отгатна по лицето му, но косата и брадата малко откриваха от него. Все пак го наблюдавах достатъчно дълго, докато устните му взеха да се разтварят в усмивка, която постепенно се разшири, за да стигне до едно гърлено: „Ха-ха-ха!“.

Ясно, нещо смешно ще е: Джером, Хашек, Чудомир? Или пък моя книга?

Ех, пуста писателска суета! Леко се засрамих от налазилото ме тщеславие, та даже гузно се огледах – добре, че насред гората нямаше кой да ме види.

– Извинете! – рекох. – Какво ви разсмя?

Четящият човек ми показа книгата – беше „Българо-фински разговорник“.

Но я държеше наопаки.