Култура / Брой 5 (3008), Май 2024

Прочут като баща на криминалните разкази за отец Браун, Гилбърт Кийт Честъртън (1874–1936) е автор на над 100 книги и един от най-своеобразните британски и християнски писатели през ХХ в. със своите стихове, проза и публицистика. На 29 май т.г. се навършват 150 години от рождението му

Матусалитът

Прочетох във вестника за много интересен и поучителен философски инцидент. Някакъв човек получил повиквателна в Портсмут, където, както си му е редът, му връчили да попълни анкета с въпрос за неговата религия. Тържествено и сериозно той написал: „Матусалит“[1]. Не знам кой е чел анкетата, но предполагам, че едва ли се е сблъсквал в живота си с повече от две-три религии. И все пак не успял да „вмести“ матусалитството в онова, което Босюе нарича „вариации на протестантизма“. Любопитството на този човек се разпалило и той се заинтересувал от насочеността на сектата; започнал да разпитва войника какво има предвид. Войникът му отвърнал, че въпросната религия изповядва принципа: „Да живеем по-дълго“.

Ако разгледаме този инцидент в религиозната история на Европа, то отговорът на войника струва повече от стотици вагони с всекидневни, седмични и месечни издания, в които се обсъждат религиозни проблеми, както и от множество религиозни книги. Всеки ден във всяко издание някой нов философ обявява раждането на нова религия; но в двете хиляди думи на две колони не може да се открие толкова точно попадение като „матусалит“. Задачата на литературата е накратко да ни разкаже дълга история; затова нашите съвременни философски книги не са литература. А този войник е носел в себе си истинска литературна душа; той е велик майстор на фразата и на модерната мисъл, както Юго или Дизраели. Намерил е думата, определяща цялото днешно езичество.

Оттогава, щом съвременни философи ми домъкнат новите си религии (на улицата винаги ме чака опашка от тях), аз вече съм в състояние да предваря техните излияния с една-единствена вдъхновена дума. Някой от тях започва: „Новата религия, основаваща се на Първичната енергия в Природата…“. „Матусалит“ – отвръщам аз и му пожелавам хубав ден. „Човешкият живот – ми казва друг, – човешкият живот е единственото свято нещо, свободно от суеверие и догма.“ „Матусалит – извиквам аз, – върви навън!“ „Моята религия е религията на радостта – заобяснява се някой трeти (плешив и кашлящ старец с тъмни очила), – религия на физическата гордост и сила, моята…“ „Матусалит“ – ще извикам отново аз, ще го хлопна по гърба и той ще се стовари на земята. Тогава ще влезе блед млад поет с разрошени коси и ще ми рече следното: „Настроенията и усещанията са единствената реалност, но те постоянно се променят… Трудно ми е да определя моята религия…“. „А на мен – ще отвърна аз – ми е съвсем лесно. Вашата религия е да поживееш повече; и останете ли тук по-дълго, това няма да проработи.“

Новата философия на практика означава възхвалата на стар порок. Имаше един софист, който защитаваше жестокостта, наричайки я мъжество. Имаше друг софист, който пък защитаваше разпътството, наричайки го свобода на емоциите. Имаше и такъв софист, който бранеше леността, наричайки я изкуство. Почти сигурно е – не се боя да пророкувам – че от тази софистическа сатурналия ще се пръкне някой софист, който ще се опита да идеализира страхливостта. Ако сте пребивавали в нездравословния свят на словоизлиянията, сами разбирате колко много може да се говори в защита на страхливостта. „Нима животът не е прекрасен и достоен за спасение?“ – възкликва отстъпващият войник. „Нима не съм длъжен да продължа несравнимото чудо на съзнателното битие“ – заявява бащата на семейството, скрил се под масата. „И нима не съм длъжен да остана тук, докато цъфтят розите и лилиите?“, разнася се гласът на гражданина изпод кревата. Лесно е да направиш от страхливеца поет или мистик, както е лесно да превърнеш тиранина в поет или мистик. И когато тази последна велика софистика и морбидност започнат да се проповядват в книгите и от трибуните, можете да не се съмнявате, че те ще вдигнат огромен шум. Имам предвид голям шум в малък кръг, който живее сред книгите и трибуните. Така ще възникне новата Велика религия, религията на матусализма: с венци, свещеници и олтари. Хиляди безстрашни кръстоносци ще се закълнат да живеят дълго. Но има нещо успокоително: няма да могат.

Преклонението пред живота като такъв (разпространено съвременно суеверие) пренебрегва парадокса на смелостта. Факт е, че никой човек няма да загине по-бързо от матусалита. Парадоксът на смелостта е, че за да съхраниш живота си, не трябва да трепериш над него. И разказаният случай е прекрасен пример за това колко малко теорията на матусалитството влияе на добрия живот на хората. А и случаят с този човек не е напълно ясен. Ако е изповядвал религията на дългия живот, защо е отишъл войник?

* * *

Чудовищата и Средните векове

Струва ми се, че никъде не съм прочел смислено обяснение за митичните чудовища, популярни в Средните векове. В попадналите ми изследвания се срещат груби грешки, които винаги пречат да проумеем чуждите вярвания.

За първата грешка са дали санкцията си и големи учени като Джеймс Дж. Фрейзър. Говоря за нелепата хипотеза, че измислиците трябва да се заимстват. Поемите и приказките си приличат не защото евреите са халдеи, а християните – езичници, а защото хората са хора. Каквото и да си говорим днес, хората са братя.

Всеки, който гледа към луната, може да я нарича девица или ловджийка и без да е чувал за Диана. Всеки, който вижда слънцето, може да го свързва с изкуствата или с врачуването, без да е чувал за Аполон. Влюбеният, разхождащ се из градината, сравнява жената с роза, а не с щипалка, макар и щипалката да е Божия твар и в някои отношения да превъзхожда розата, бидейки по-повратлива. Ала ако се вярва на учените, ще се окаже, че розата е отживелица от древен обред, а щипалката е преодоляване на табуто.

Втората грешка: сега смятат, че митовете и образите представляват мъртъв товар. Не е така. Представете си, че в прекрасно видение ви предложат да боядисате всичко в синьо и събуждайки се, вие грабвате четката и боята, която дотогава сте използвали за други цели. Същото се случва и с големите обрати на духа. Хората използват онова, което е било, но го преобразяват.

Учените ни казват, че християните са заимствали едно или друго чудовище от древните. Да, заимствали са, както и ние заимстваме тухли от глината и динамит от съответните му съставки. Заимствали са, но – Бог е свидетел! – са се изплатили стократно.

Няма да се спирам и на други грешки. Изброените са достатъчни, за да не можем да разберем еднорога – а какво е по-важно? Вероятно тайнствените гаргойли, средновековните чудовища, наистина са по-стари от християнската вяра. Казвам го не защото така говорят авторитетите. Както правилно отбелязва Суинбърн в беседата с Прозерпина, аз съм достатъчно стар, за да знам поне едно, и то е, че авторитетите са проспериращи хора, а проспериращите хора са лоши християни.

Доколкото разбирам, при езичниците чудовищата са били свързани със злото. Те са били чудовища в прекия смисъл на думата: monstrum – уроди и изроди. Понякога убитото чудовище е помагало да се справят с недоубитото, както Медуза е помогнала на Персей. Но от това те не са ставали по-добри. Наистина в наши дни мнозина се възхищават от Хидрата, на която, следвайки правилата на еволюцията, изникват две нови глави на мястото на всяка отсечена. Но древните не са се възхищавали на Хидрата; а са я убивали за всеобща радост. На нашите съвременници би се понравил и кентавърът, удачно съчетаващ животно с мъж; биха похвалили и химерата заради изисканата усложненост на формите ѝ. Хидрата и химерата отговарят на нашия вкус, но не и на този на Античността. В древността чудовището е трябвало да бъде убито.

Когато Европа става християнска, чудовищата се явяват наново, но с тях се случва нещо странно. В най-старата версия на легендата за св. Георги конникът не убива змея, а го побеждава със светена вода. Същото се случва и с тези дълбини на съзнанието, откъдето се пръкват звероподобните образи.

Да вземем за пример грифона. В наше време той е пригоден само за маскарад. Всички са виждали изображенията на грифон и костенурка на карикатурите в „Пънч“. Ала в предходни времена грифонът не е бил обичаен и смешен, както не е бил и непременно зъл. В него са се съчетавали две свещени твари: лъвът на Марк – символ на мъжество, благородство и слава, и орелът на Йоан – символ на истината и свободата на духа. Той често е бивал даже емблема на Христос: нали лъвът и орелът се съчетават в него неслитно и неразделно, както двете природи в Спасителя. Грифонът е бил свързан не със злото, а с доброто; но поради тази причина от него не са се боели по-малко. А може би дори повече.

Най-добрият пример е еднорогът. За него бях мислил да пиша, но стана нещо и просто забравих. А той е страховит звяр. Според слуховете живее в Африка, но няма да се удивя, ако го срещна по някой от белите пътища, водещи към Биконсфилд, по бялата пътека над камбанарията.

Тези чудовища са били огромни и немислимо свободни и силни. Стъпката на еднорога е отеквала далеч в пустинята, крилете на грифона, както на серафимите, са удряли в небесната вис. И все пак запитате ли какво означава еднорогът, ще ви отговорят: „Целомъдрие“.

Когато разберем всичко това, ще проумеем и много друго – собствената ни цивилизация. Християнската добродетел не е била за християните тиха и безобидна. Те са знаели: добродетелите са предизвикателство, те разтърсват света, вопият в пустинята и измолват от Бога храна за себе си. Докато не го научим, няма да разберем и изображенията на лъва и еднорога[2] на който и да е магазин.

* * *

За четенето

Основната полза от четенето на велики писатели няма отношение към литературата, тя не е свързана нито с великолепието на стила, нито дори с възпитанието на нашите чувства. Да четеш хубави книги е полезно, защото те не ни дават да станем „истински съвременни хора“.

Ставайки „съвременни“, приковаваме себе си към последния предразсъдък; тъй както, изхарчвайки последните си пари за модна шапка, се обричаме на старомодност. Пътят през вековете е осеян с труповете на „истински съвременни хора“. А литературата – вечната класическа литература – непрекъснато ни напомня за немодните истини, уравновесяващи новите възгледи, на които бихме могли да се поддадем.

От време на време (особено в безпокойни епохи като нашата) в света изникват особени направления. В стари дни са ги наричали ереси, сега ги назовават идеи. Понякога те са с нещо полезни, понякога са напълно вредни. Но винаги се свеждат до една истина, по-точно до една полуистина.

Еретиците (или фанатиците) не са тези, които обичат истината прекалено силно, истината не може да се обича прекалено силно. Еретикът е този, който обича своята истина повече, отколкото Истината. Той предпочита полуистината, която е открил сам, пред истината, открита от други хора; и за нищо на света не може да проумее, че този скъпоценен парадокс е свързан с дузина общи места и че те заедно съставляват мъдростта на света.

Понякога такива хора са сурови и прости като Толстой, понякога са по женски бъбриви и чувствителни като Ницше; понякога са умни, находчиви и смели като Бърнард Шоу. Те винаги събуждат интерес и нерядко намират последователи. Но винаги и навсякъде в техния успех се прокрадва една и съща грешка. Всички те мислят, че са открили нещо ново. Всъщност нова е не самата идея, а пълното отсъствие на други, уравновесяващи я идеи.

Същата тази мисъл можем да открием във всички велики и класически книги – от Омир и Вергилий до Хенри Филдинг и Чарлз Дикенс; само че там тя е на мястото си, а други мисли я допълват или я опровергават. Великите писатели не са се съобразявали с нашите модерни поверия не защото не са могли да стигнат до тях, а тъкмо защото са били наясно с отговорите им.

Ще дам два примера. И двата са свързани с неща, модни в средите на смелите и съвременни хора. Всеки знае, че Ницше е проповядвал учение, което той и последователите му са смятали за истински обрат в мисълта. Той е твърдял, че моралът на алтруизма е измислен от слабите, за да попречи на силните да властват над тях.

Не всички съвременни хора са съгласни с това, но всички смятат, че става дума за нещо ново и нечувано. Никой не се съмнява, че великите писатели от миналото – да кажем Шекспир – не са изповядали подобна вяра просто защото не са били в състояние да я достигнат. Ала отворете последното действие на „Ричард III“ и ще откриете не само цялото ницшеанство, но и дори самите термини на Ницше. Ричард гърбушкото казва на благородниците си:

С тази дума „съвест“
страхливците се мъчат да държат
под своя власт безстрашните сърца.

(превод Валери Петров)

Шекспир не само е достигнал до ницшеанското право на по-силните, той добре е съзнавал неговата цена и място. А мястото му е в устата на сакатия безумец в навечерието на поражението. Да ненавижда слабите може само някой мрачен, тщеславен и много болнав човек – такъв като Ричард или Ницше. Не трябва да мислим, че старите класици не са провиждали новите идеи. Били са наясно с тях; Шекспир е провиждал ницшеанството в цялата му пълнота.

Ще дам друг пример. Бърнард Шоу в блестящата си и честна пиеса „Майор Барбара“ хвърля в лицето на нормативния морал едно от най-яростните предизвикателства. Ние казваме: „Бедността не е порок“. Не, отговаря Шоу, бедността е порок и майка на всички пороци. Престъпно е да останеш беден, ако можеш да се разбунтуваш и да станеш богат. Беднякът е малодушен, угоднически настроен и подъл.

И Шоу, и мнозина негови поклонници отреждат на тази идея голяма роля. И пак това е нова роля, не е идея. Още Беки Шарп[3] казва, че не е трудно да бъдеш добър с доход от хиляда фунта годишно, но е трудно със сто фунта на година. Както виждаме, Текери не само е бил наясно с подобен възглед, но му е знаел и цената. Знаел е, че подобна мисъл ще се пръкне в главата на умния и искрен човек, който абсолютно не подозира за какво си струва да се живее. Цинизмът на Беки, уравновесен от лейди Джейн и Добин, е по своему остроумен и повърхностно правдив. Цинизмът на Ъндършафт и Шоу, провъзгласен с проповедническа сериозност, е просто неверен. Напълно невярно е, че бедните хора са по-угодничещи и по-подли от богатите. Така полуистината на остроумната Беки първо се оказва чудатост, сетне поверие, а накрая – лъжа. И в първия, и във втория случай можем да направим един и същи извод. „Новите идеи“ са най-вече осколки от старите.

Превод от английски Тони Николов