Култура / Брой 5 (3008), Май 2024

През 1858 г. бащата на модерното българско книгоиздаване Хр. Г. Данов със скръб на сърцето признава, че се е захванал с може би най-благородния, ала и най-мъчително трудния занаят. Само той си знаел „що физически и морални страдания понесъл, как си е вадил очите с коректурите при светлината на мъждивата лампа“. И добре, че накрая приятели му давали от време на време по някоя пара, та да може да си купи хляб, тъй като затънал в дългове. Но пък така издал първите си осем книги (четири от тях в Белград и четири в Будапеща), сред които „Основа на българската граматика“ на Йоаким Груев, „Съкращений Робинсон“ (Крузо) и други жалони на нашата книжовност и просвета. Воден от убеждението, че „всички ние сме едно тяло, че интересите ни са общи и че всички еднакво трябва да се стараем за общото ни подобрение както нравствено, тъй и веществено, ако искаме да бъдем и частно всякой за себе добре.“

Кога, ако не в хоризонта на 24 май, е времето да се замислим как „и нравствено, и веществено“ би могло да се подобри духовното здраве на нашето общество? И тук въпросът за четенето и за книгата е от първостепенно значение. Защото според последни проучвания едва 8–10 % от всички българи са четящи (купуват си книги, заемат ги от библиотеките или ги разменят с познати). А това означава около 350 000–400 000 души, при това в една по-зряла възраст.

Вярно е, че съществува и феноменът на дигиталното четене при по-младите поколения, но при неразвития пазар на електронните книги у нас това означава преди всичко четене в интернет, което е нещо съвършено различно. Подобни процеси се наблюдават в цял свят, включително и в останалите европейски държави. Ала това не прави констатацията по-малко тревожна. Още повече, че във всички европейски страни има активни политики за насърчаване на четенето, за сериозна подкрепа на националната или на преводната книжнина, включително и чрез сериозни откупки, насочвани към библиотечната мрежа. В България подкрепата за книгата е съвсем скромна и в много отношения тя си остава само на хартия.

Затова в този брой решихме да дадем думата на издателите и най-вече на онези от тях, които в духа на Хр. Г. Данов години наред издават тъй жизнено необходимите за всяка култура, но „губещи книги“, появяващи се в малки тиражи – поезия, стойностна родна и преводна хуманитаристика, съвременни български автори. Книги, които променят представите ни за света и за нас самите, а и обогатяват родния ни език. И онова, което всички те (заедно с издателя политик Манол Пейков) споделят, би трябвало да ни накара сериозно да се замислим.

Да, ДДС за книгата в България засега остава 9%, което е глътка въздух за книгоиздаването, но не е ясно докога тази мярка ще оцелее. Оттук нататък всичко е оставено в ръцете на издателите ентусиасти. Има програма за попълване на библиотеките с нови български книги, но не е много ясно на какъв принцип се извършва въпросното обновяване на библиотечните фондове.

И най-важното – липсва каквото и да било обществено обсъждане по проблемите на българската книга: по програмите за подкрепа, по достъпа на читателите в малките населени места до нови книги, по липсата на критически рецензии в медиите или на предавания за книги в големите частни телевизии или радиа. Всичко това препраща и към друга голяма липса – липсата на Национален център за книгата, създаден през 90-те от проф. Ивайло Знеполски като министър на културата и закрит (без каквито и да е обяснения) от Стефан Данаилов отново като министър на културата.

Ето защо е напълно разбираема идеята на Манол Пейков да се върви към създаването на Закон за българската книга, който да бъде внесен в следващото Народно събрание, колкото и протуберансите в българската политика да правят подобно начинание трудно осъществимо. Особено ако пак влизаме в спиралата „от избори към избори“. Ситуацията обаче е такава, че няма нищо за губене. А и добре известно е, че от „губещите книги“ печели само културата.