Култура / Брой 6 (3009), Юли 2024

От Атанас Далчев са останали малко писма. Десетина от тях са до о. Михаил Попиванов, енорийски свещеник от Своге, духовник с литературни интереси, който през 1940 г. дори издава под псевдоним своя стихосбирка. В тези писма поетът откровено размишлява върху границите на вярата

София, 20 юни, 1968 г.

Уважаеми Попиванов,

Благодаря Ви за Вашето писмо. Ще ви чакам с нетърпение. Само дано бъда по-добре…

И ето, въпросът се свежда пак до страха. Има хора, които вярват и тази им вяра ги спасява. Моят страх очевидно е признак на недоверие към всички и всичко. Аз винаги имам едно „ами ако“. Разбирам, че това е лошо, вредно, но не мога да направя нищо. Това ми е, изглежда, природата.

Но природата е първи навик, както навикът е втора природа – казва Паскал. Аз се надявам, че ще мога да преодолея този „първи навик“. Пиша „ще мога“, а знам, че аз нищо не мога, и чакам. Друг да го промени у мене. Аз намерих един прекрасен израз у апостол Павел: „дълготърпението на надеждата“. А се надявам, защото не мога инак.

Всичко, което пишете за вярата в писмото си, е интересно. И може би е така. Нали сам апостол Павел казва, че трябва хората да бъдат пълнолетни по разум, а по сърце – деца. Но виждате ли, аз съм чел доста писатели и съм дошъл до убеждението, че вярата не може да се примири с разума или по-добре, че една вяра, примирена с разума, не е истинска вяра.

Преди 40 години – аз бях тогава млад човек – проф. Михалчев поиска от мене да му напиша една статия върху религиозното чувство в българската поезия.[1] Преди да я напиша, той, както правеше и с другите си сътрудници, ме повика у дома си да поприказваме върху темата, за да изясним някои общи положения.

Аз си спомням добре нашия разговор в таванската стаичка, където работеше. Според него вярата имала две граници – долната, както я нарече той – била, че не е нужно да вярваме това, което знаем. Приех тогава това, макар сега да не съм съгласен и с тази граница. Тъй като самото знание почива на известни общи положения, които са приети на вяра.

Втората граница – горната, горният праг – според професора беше, че ние не можем да вярваме в това, което е невъзможно. Тогава знаете ли какво казах на професора? Такава вяра, която остава в кръга на възможното, позволеното от разума, не заслужава да я търси човек. Тази вяра, подправена от философите, не отговаря на действителността. Какво е християнството? Вяра във Възкресението, а чий разум смята това за възможно? Ако анализираме вярата на простия човек, тя също се оказва в края на краищата вяра в нещо невъзможно. Самите отци са казвали открито това. Тертулиан например казва: „Вярвам, защото е безсмислено, неразумно“, „Сигурно е, защото е невъзможно“. Вярата винаги вярва в едно чудо. От това не следва твърдението, което правят някои философи, че с чудесата се посегнало върху свободната воля на човека. Не чудото предшества вярата, а вярата – чудото. Вие си спомняте, че в Евангелието всеки път, преди да извърши чудото, Христос пита: „Вярваш ли?“ и чак тогава извършва чудото. „Вярата казва Той на тогова, с кого става чудото, – вярата те спаси.“

Ето защо идеите за Бога и безсмъртието не са постулати на разума, а съставят същността на вярата. Аз мисля, че е прав Паскал, като казва, че има доказателства, но само за този, който вярва, а за този, който не вярва, никои доказателства не са достатъчно валидни. Защото вярата не се добива, а се дава.

И ето на мене не е дадена. Защото аз се страхувам, а вярата е според мене отсъствие на страх.

Не знам дали можах да Ви обясня нещо. Когато се видим – дай Боже живот и здраве – ще си поприказваме. Може би аз бъркам някъде – навярно.

Пишете ми за Вашия професор, архимандрит Евтимий, който преподавал по апологетика. Наистина забележителен човек. Личният пример в религията е може би от най-голямо значение. И аз бих Ви помолил, ако имате, да ми донесете някои от житията на светиите.

Благодаря Ви за всичко. Както виждате, аз имам нужда от Вас. Ще Ви чакам.

Ваш: Ат. Далчев

Публикувано в: Атанас Далчев, „Писма“, съставител Румяна Пенчева, София, „Аргус“, 2006 г.