Култура / Брой 10 (3013), Декември 2024

„Не е река“, Селва Алмада, превод Калоян Игнатовски, издателство „Аквариус“, 2024 г.

Този кратък роман на аржентинката Селва Алмада беше номиниран за Международен Букър 2024 г. Той е трети за нея, тя е авторка и на разкази и публицистика, както и на филмов дневник, писан на снимачната площадка на филма Zama, режисиран от Лукреция Мартел, създаден по романа на Антонио ди Бенедето.

Началото е някак еднозначно. Трима мъже – двама възрастни и един тийнейджър, са на риболов в безименна река. Единият е в лодката, изправен, с револвер в ръка. Казва се Енеро Рей. Малкият – Тило, също е в лодката, с въдица в ръка. Третият, Ел Негро, е нагазил в реката, и той с въдица. След часове в усилие да уловят и извадят огромен скат, Енеро, замаян от жегата и изпитото вино, го застрелва. Застрелва „грозната гад“, която доста им се е опъвала. Окачват рибата на едно дърво и я оставят там да гние. Черпят с вино и местния Агире, дошъл да види ската.

Тримата мъже идват на острова не за пръв път. Въпреки че преди години там се е удавил техният приятел, бащата на Тило. А приятелството е било силно, каквито, смята се, са мъжките приятелства. Енеро пък, същият, който застрелва ската с три куршума, от малък има сън. Сънува Удавника. И неведнъж. Даже отива при знахаря Гутиерес. Да си разкаже съня. „Понякога сънищата са ехо от бъдещето“, казва той.

И така, с тази проста наглед риболовна случка започва романът, който постепенно започва да се движи между настоящето и миналото. Настояще, в което се срещат и сблъскват придошлите, възприемани като натрапници, тях гората не ги познава (когато Ел Негро влиза в нея за дърва, „тя ще го изхвърли“), и островитяните, възприемащи себе си като неотменна част от този свят, като „чеда“ на гората, в която се движат, все едно „се намират в собствените си домове“. Настояще, в което млади жени привличат вниманието на рибарите, в което природата е сила, реката и тя. Миналото – в него има смърт, отказ от привързаност, ясно заявена мъжественост и пренебрежение към жените, някаква фатална неизбежност. И тя е много фино внушена чрез повторенията в романа – вербални и физически. Читателят постепенно започва да усеща, а после и да разбира трагичната клопка, в която са впримчени съдбите на героите. Съпротива на всичко това са образите на момичетата – Луси и Мариела – жадни за живот и забавления, но и способни на съпричастност и човешко отношение.

Различността между местните – Агире, Сесар, и външните – Ениро, Ел Негро и Тило, в началото е почти незабележима, но после, когато Енеро изхвърля ската отново в реката, правейки смъртта му безсмислена, нещата ще се променят. Сблъсъкът ще стане неизбежен, ще ескалира до насилие. Защото за Агире отношението на външните към техния дом като нещо безименно, просто остров – един или друг, е почти същото като отхвърлянето им като хора. Когато вижда убития скат – за него той не е просто скат. Той е този скат. Красиво създание, проснато на калното речно дъно… А за риболовците – „старо одеяло, проснато на сянка“.

В разказването на Алмада природният свят – гората, но и реката – е важен. Силите му са жизненонеобходими за героите ѝ. Така „тече“ повествованието – като завои на река, и след всеки се добавят още събития отпреди и герои, свързани с тях. Вероятно това е свързано и с родното място на писателката, родена и израснала в провинция на север от Буенос Айрес, опасана от реки и осеяна с острови.

Романът е някак ирационален в пропускливостта между света на живите и света на мъртвите. Подход, който е важен за Алмада и в предишните ѝ книги и който не можем да не помислим и в контекста на латиноамериканската литература като цяло.

А това, което го прави, освен всичко друго, някак фантастичен, но и поетичен, внимателен към пейзажа и природата, към гората и реката, към свързаността на човека с тях, са своеобразните „спирания“ в разказа, съновиденията, неяснотата в диалозите, тяхната краткост и сливането им с гласа на разказвача.

В своята цялост „Не е река“ демонстрира мощен писателски глас, едновременно интелектуален и поетичен, но и политически значим с изобразяването на живот в области, „исторически маргинализирани и обеднели“, което е още едно основание да се срещнем с него.