Култура / Брой 10 (3013), Декември 2024

Голямо е изкушението едно тайно общество да премине от сектантски езотеризъм към масово движение. Сюрреализмът не избягва от това изкушение, поставяйки се „в служба на Революцията“

Сюрреализмът никога не се разглежда изцяло (in totum), а винаги частично (in partеm). Онова, което в случая ме интересува, не са толкова творбите на сюрреализма – картините, на които можем да се възхищаваме в музеите, поемите, текстовете, които можем да четем в библиотеките, а онова, което е най-недостъпно за публиката – идеологическите основи на едно интелектуално течение, което се е представяло като политическо течение. Това, което ще се опитам да покажа без гняв и пристрастие (sine ira et studio), не е естетиката на сюрреализма, а особената му ситуация сред идеологиите на нашето време.

* * *

От кой момент сюрреализмът престава да бъде благодат, за да се превърне в догма? Кога престава да бъде ентусиазъм, умножаващ откритията и откровенията, за да се превърне в начин за прекарване на времето в някоя дъждовна неделя: игри, анкети, пеперуди, лозунги, масички и разкази за сънища? Покана за безгранична любов към едно догматично сектантство?

И как от разбуждането от съня се минава към суровата реалност на една „Революция“, която го зове, за да го погълне?

Може би самият Андре Бретон е имал предчувствие за това, докато е писал Първия манифест. И особено при Втория, когато тръгва към разчистване на сметките озлобен и разочарован.

Не е ли наш ред да си зададем тези въпроси?

* * *

„Подобно на Хитлер, той се разразяваше в огромни нервни изблици и проклятия, зад които се криеше пуст мистицизъм, а сам той наподобяваше главатар на банда, който върви начело на последователите си. От Сталин бе възприел да организира процеси, да осъжда и обезчестява противниците си; от Троцки – нетолерантността и политическата стръв.“ Това триглаво чудовище е Андре Бретон, видян от близкия си приятел Андре Тирион. Откриваме този портрет в книга със спомени, публикувана през 1972 г. – „Революционери без революция“.

Дори най-младите и най-верните негови последователи се питат какъв е истинският лик на този, който иска да бъде пророк, а може би е фалшив бог. Чарлз Дуитс, един от новопосветените, който го среща в Ню Йорк по време на войната, го описва така: „Бретон в моите очи беше аватар на Бунта. Но трябваше да мине време, за да прогледна. Тогава открих, че Бунтът е бил също идол, гипсова фигура“.

Сюрреализмът бил ли е добър? Или е бил лош? Дали последният от авангардите отпреди войната ни отваря дверите на съня, бидейки източник на въображението и любовта, откъдето можем да черпим вдъхновение след интелектуалната суша на седемдесетте години? Дали това е последният от големите идеализми след краха на религиите и на идеологиите? Или става дума за поредната душевна засуха с целия този салонен спиритизъм, сектантски дух и литературни караници?

Други движения са минали в Историята и отдавна са подвластни на критиката. А сюрреализмът изглежда, че не е остарял. Бранен от университетски изследователи и от ревностни почитатели, той си остава недокоснат. През 20-те и 30-те години на миналия век са го оспорвали и отхвърляли. След което, вече през 50-те години, критиката замлъква, за него се изгражда опростенческа и манихейска представа.

„Сюрреализмът е в обсега на всяко несъзнавано“ – гласи един от неговите плакати. Във всеки случай той е моделирал милиони умове. От рекламата през естетиката на филма, от оказионите през битпазарите, сюрреализмът е част от нашия „хабитус“. Казваме за някое поведение или жест, че са „сюрреалистични“, по начина, по който някога биха били мислени като „барокови“.

Още веднъж повтарям, че не говоря за сюррреализма като естетика, а за сюрреализма като симптом. Защото чрез него може да се проследи генеалогията на насилието от миналото столетие.

Още от времето на Маринети знаем как италианският футуризъм чрез омаята си от енергията, преклонението пред скоростта и техниката и възхвалата на войната като осъществяване на модерния проект е отворил пътя на фашизма. Няма как да не подозираме, че руският авангард – от супрематизма през продуктивизма и от Маяковски до Родченко – е бил движен от индивиди, които са служели на тираните, преди сами да се превърнат в жертви.

От друга страна, орфизмът, пуризмът, теософските абстракции и шаманизмът на Йозеф Бойс също са движения, които са претендирали, че павират пътя към бъдещия Град и чертаят силуета на новия човек; днес откриваме частта от мрака в тях, дължащ се на повърхностни четения на Рудолф Щайнер или К. Г. Юнг. Абракадабрата на тези утопии създава атмосфера, в която трудно се диша.

За сметка на това сюррреализмът, който навремето е оспорвал всяка доктрина, си остава един идеал. Той е единственото радикално движение през ХХ в., спечелило си всеобщо одобрение. Именно той подготвя през 20-те години освобождаването на нравите и появата на New Age. Създавайки царството на съня в творчеството, той го освобождава от игото на разума. В екзалтацията си от спонтанността и мига сюрреализмът позволява на „творческото начало“ на всеки човек да се „изрази“. След Андре Бретон всички знаем, че „всеки човек е художник“. Егалитаризъм, който трябва да ни накара да се замислим.

И още: „Ако обичате любовта, ще обикнете сюрреализма“. Но ни е известно и друго твърдение на Бретон (в което присъства и револвер): „Най-простият сюрреалистичен акт, с револвер в ръката, е да слезеш на улицата и да стреляш напосоки в тълпата“.

Това са противоречащи си твърдения. Свързани, те водят до следния силогизъм: „Ако обичате другия, обичате сюрреализма, следователно ще стреляте срещу вашия ближен“. Тук ясно проличават апориите на едно движение, което, вместо да овладее или уравновеси страстите, се стреми да ги разпалва. Нима ожесточението между Ерос и Танатос не е в сърцето на движението?

Бунтовниците от май ’68, наследници на движението, които на свой ред ще станат наставници на други деца, възприемат думите на Бретон буквално. Едни от тях ще се превърнат в пророци на свободната любов, на „Уудсток“ и „Парадите на любовта“. Други, за които слизането на улицата в името на една идеология ще се превърне в дълг, сериозно възнамеряват да стрелят напосоки в тълпата. Жорж Батай, Антонен Арто и техният общ предшественик Сад, често лошо четени и зле разбрани, се превръщат в новите идоли.

Ръководещ се от серия ритуали и забрани първо около Бретон, а сетне и в дисидентското движение около Батай, сюрреализмът има всички черти на тайно общество, както го описва Хана Арент: „със скрита и фиктивна вяра, която кара всички да си приличат, изисквайки пълно подчинение на неговите членове пред техния водач (…), заобиколен от група посветени, сред които има и полупосветени, играещи ролята на преграда срещу враждебния свят… А тоталитарните движения изцяло наподобяват тайните общества“ („Произходът на тоталитаризма“).

Голямо е изкушението едно тайно общество да премине от езотеризма на сектата към масово движение. Сюрреализмът не избягва от това изкушение, когато се поставя „в служба на Революцията“.

И все пак Бретон поставя доста късно своята група в служба на комунизма – през ноември 1930 г., когато в парижките интелектуални кръгове се знае достатъчно за естеството на съветския деспотизъм. Сталинският терор започва още в края на 20-те години, а големите чистки – през 1934 г. Грешката трябва да бъде мислена с оглед на това, че самото литературно движение функционира като авторитарна група. То се подчинява на правила, сходни с тези на тоталитаризма: официална идеология, една партия, ръководена от водач, полицейски контрол с регулярни чистки, пропагандна система. Насилието и сектантството на сюрреализма, неговата безкомпромисност и процесите, апологията му на убийството, притегателната сила на ирационалността и мистиката на масите възпроизвеждат в движението програмата и начините на действие на тоталитарните движения от онова време.

Превод от френски Тони Николов