Култура / Брой 1 (3014), Януари 2025

„Като се замисля за своя живот, намирам близост с героите от филма. Как съм се променил, какви надежди съм имал и какво реално се е случило за тези трийсет години.“ С Бойко Боянов, режисьор на игралния филм „Клас 90“, разговаря Деян Статулов

На 24 януари 2025 г. по кината в цялата страна тръгва премиерата на пълнометражния игрален дебют на режисьора Бойко Боянов „Клас 90“. В него съученици, дипломирали се през 1990, се събират да отпразнуват 30-годишнината от завършването си. Очакваният купон се превръща в травматично събитие – на повърхността изплуват стари и нови болки, които ги преследват в живота. Общата картина на техните различни съдби, несбъднатите им мечти и настоящи цели отразяват бурните и несигурни години след падането на Берлинската стена. Филмът е продукция на „Мирамар филм“, а в главните роли са Юлиан Вергов, Параскева Джукелова, Стефка Янорова, Любомир Нейков, Роберт Янакиев, Надя Конакчиева, Стефан Денолюбов, Биляна Петринска, Георги Златарев, Катрин Йене, Людмила Митева, Елена Атанасова.

Защо токова късно дебютирате в българското игрално кино?

Причината не е само една. Но основната е въпрос на личен избор. Години наред най-важното за мен беше семейството и да се грижа за него. Киното иска отдаденост, която аз в определен период от моя живот не можех да си позволя. Създаването на един филм отнема няколко години, особено ако трябва и да напишеш сценария. Разбира се, през годините имаше моменти, в които очаквах да ми предложат интересни сценарии, защото не съм имал самочувствието, че мога да пиша, въпреки че се опитвам още от студентските си години. Но настъпи моментът, в който реших, че трябва да заснема своя режисьорски дебют, защото иначе може никога да не го направя. Не е лесно в България да се снимат филми, а това допълнително забавя целия процес, но не ми се иска да обвинявам системата, причината си е само лична. Трябваше да узрея, да съм готов за енергията, която човек е необходимо да вложи в един филмов проект.

Прави впечатление, че цяло едно поколение направи своите дебюти след 45-годишна възраст. При тях не беше въпрос на личен избор…

Трудно ми е да бъда категоричен и да правя анализ на тази ситуация, но мога да споделя лични мисли по този въпрос. След като завършихме НАТФИЗ през 90-те, ние трябваше да си изкарваме прехраната. Киното си оставаше една мечта, един лукс, тогава беше много трудно за разлика от днес. Снимаха се от един до три пълнометражни филма годишно. Ние искахме по един или друг начин да останем в бранша и работехме на различни позиции в киното – аз например съм бил помощник-режисьор, директор на продукция, изпълнителен продуцент, дори и актьор. За нас беше важно, след като ни е трудно да снимаме собствени филми, да работим във филми на колеги. Да живееш в България и да се изхранваш от кино никак не е лесно. А може би самият аз не съм бил чак толкова настоятелен и амбициозен като други мои колеги.

Голяма част от вашето поколение работеше и в телевизията. До каква степен опитът там ви помогна в киното?

За съжаление, в България повечето колеги не можем да се издържаме от кино. Трябва да съчетаваме трудното създаване на своя филм с ангажиментите, с които си изкарваме хляба. Мечтаем да снимаме филмите, които искаме да гледаме, надявайки се да ги харесат и зрителите. Поне аз искам да правя такова кино. Дълго време работех в рекламата и в други формати, на различни позиции, на които може да попадне човек с моето образование. Този опит много ми помага, когато режисирам. Бил съм свидетел на работата на страшно много мои колеги и през това време съм си изградил моя представа за това кое е важно или не в професията. Как трябва да мислиш едновременно за много неща на снимачната площадка. Разбрах колко е важно творецът да си представи какво би могло да се случи по време на снимките, за да има постоянен контрол над работата. Дори импровизацията трябва да е планирана, да си отделиш време за нея. Не искам да разчитам на случайността и затова с актьорите от „Клас 90“ сме се готвили предварително чрез лични разговори. Всяка една дума във филма е минала през размисъл и коментар дали е най-точната и каква реакция трябва да има. Държа много на предварителната подготовка. Опитах се да събера всички за репетиции на маса и успях само два пъти, като винаги някой отсъстваше. Колегите са много заети в театъра и затова реших да правя индивидуални срещи или поне по двойки.

Променяхте ли сценария преди и по време на снимките? Имате голям актьорски ансамбъл и вероятно мнозина са давали свои предложения?

Променяли сме не само реплики, а цели сюжетни линии. Със съсценариста Станислав Тодоров-Роги имаме 14 варианта (преработки) на сценария и докато сме ги правили, бях в непрекъснат контакт с актьорите. Ние имахме само 18 снимачни дни, от които 15 бяха нощни снимки, и се опитах всички промени, които обикновено се правят на терен, да ги обсъдим предварително. Исках да си осигуря, доколкото е възможно, комфорта да не се притеснявам, че времето няма да ни стигне.

Имахте ли предварителна идея кои ще бъдат актьорите във филма?

Още докато писахме сценария, имах представа кои актьори за кои роли ще бъдат поканени. Вероятно само за героинята от Германия нямах идея. Бях поканил една актриса, с която съм работил преди, тя имаше друг ангажимент, но пък ми предложи своя колежка, която се справи прекрасно. Иначе всички актьори след малко размисъл се съгласиха. Аз ги познавам още от студентските си години, работил съм с тях и не беше трудно да ги поканя, за щастие всички приеха.

Защо решихте да разкажете точно тази история? Виждам, че вие, съсценаристът, актьорите и продуцентите – всички сте от „Клас 90“.

Всичко започна от едно мое хрумване. Стори ми се много интересна ситуацията, в която бивши съученици се събират за първи път след 30 години. Реших, че е възможно така да се разкаже тази история, че да разберем за една нощ кой какъв е и как се е променил през годините. Това е същността на живота – какво се е случило на героите и какво не през тези години. Тъй като съм голям почитател на Чехов, усетих, че тази история има нещо общо с някои негови разкази и пиеси – за хора, които правят равносметка на живота си, искали са да живеят по един начин, но нищо от това не се е случило. И те страдат. Мисля, че това е важно да се разкаже. Като се замисля за своя живот, намирам близост с героите от филма. Как съм се променил, какви надежди съм имал и какво реално се е случило за тези трийсет години. Идеята се хареса на Роги и на продуцентката Мила Войникова и започнахме да работим върху сценария. Аз нямам голям личен опит от такива срещи, освен веднъж, за 10-ата годишнина на моя клас. Искахме да присъстваме на подобно събиране, но не се получи. Затова седнахме и решихме да си измислим какво би се случило на тази среща. Все пак разказваме за време, което ние със сценариста, както и мнозина от актьорите, сме преживели. В крайна сметка измислицата и реалността се преплетоха. Надявам се, зрителите, които гледат филма, да се разпознаят в историята и да повярват, че това, което виждат на екрана, може да случи в живота. Да забравят, че гледат филм.

Стана дума за опита на режисьора – след толкова години в бранша разбрали ли сте къде може да се провали един режисьор?

В много моменти и етапи от снимачния процес може да се провали, но е важно да разберем и как формулираме какво е провал. Дали например липсата на зрители е провал? Както отбелязах, подготовката преди снимките е много важна, за да избегнеш провала на терен. Режисьорът трябва да се опита да помисли за абсолютно всичко. Неведнъж съм наблюдавал ситуации, в които режисьорът не е сигурен какво иска в дадена сцена, и това се усеща от снимачния екип и от актьорите. Снимането на филм е сложен процес, не е One Man Show, твърде много хора участват в неговото създаване и е важно режисьорът и екипът да са в синхрон. За мен това се постига с добра предварителна подготовка. Щастлив съм, че при създаването на „Клас 90“ се постигна такъв синхрон. Работата с актьорите беше трудна, защото повечето са известни и имат много ангажименти, трябваше да съгласуваме графика спрямо всеки от тях, още повече че работехме през нощта. Например актрисата Елена Атанасова всяка сутрин пътуваше на снимки в Банско, вечер се прибираше и цяла нощ снимаше с нас и така всеки ден, като спеше в колата, докато пътуваше. При тази натовареност те даваха всичко от себе си, без компромиси и правеха точно това, което се изискваше от тях за ролите във филма. Затова и много уважавам актьорската професия. Аз не бих издържал. Толкова години да практикуваш професия, в която трябва да издържиш на психическо и физическо натоварване.

Бойко Боянов е завършил кино- и телевизионна режисура в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа на проф. Христо Христов. Автор е на няколко късометражни филма и на документалния „Червено“ за БНТ. Режисьор е на множество кулинарни предавания, включително на най-успешното сред тях на българския пазар, „Бон апети“. Има дългогодишен опит като изпълнителен продуцент, директор на продукция и асистент-режисьор. Освен на стотици реклами, той е изпълнителен продуцент на няколко игрални филма с международно участие. „Клас 90“ е неговият игрален пълнометражен дебют.