Култура / Брой 1 (3014), Януари 2025

„От какавидата до пеперудата. Незаснето. Четири сценария за филми“, „Посланичката“, Людмил Тодоров, издателство „Знаци“, 2024 г.

Честно казано, изобщо не ми се излиза от света на Людмил Тодоров дори за да анализирам прочетеното. Вече бях гледала повечето от филмите му, когато през 2022 г. почина „един от тях“, Иван Черкелов. На следващата година си отиде и самият Людмил. Чела съм думи за двамата от Петя Александрова и Геновева Димитрова, чувала съм разкази на Чавдар Ценов, на Иглика Трифонова за следването в класа на Георги Дюлгеров и преместването им в едно мазе до НАТФИЗ. Срещнах се със съпругата му Златна Костова и издателката Румяна Емануилиду на представянето на книгите „Посланичката“ и „От какавидата до пеперудата“ по време на фестивала „Златна роза“. Купих книгите и зачаках, предвкусвайки нещо цялостно и голямо. Да, такова е – разпознаваемо, плътно, дълбоко. Гмурване във времето на соца, духовното оцеляване и излизането в годините на хаоса. Людмил Тодоров е мощен талант със собствени теми и дълбаене в един кладенец на смисъл и средства.

Трите повести в „Посланичката“ са такива, че когато прочетеш първата, имаш нужда от време да останеш само с нея. Вътрешните им връзки и обща мелодия, характерните герои дават усещането за един-единствен филм или роман, много лични. Първата повест, излязла през 2000 г., сега е преработена, а другите две се издават за първи път.

Павел Кисьов от „Хроника на едно пропадане“ е известен драматург, интелектуалец, пътуващ през другите повести и сценарии герой, много приличащ на Художника и Архитекта от „Разговорът“, на Професора от „Посланичката“, донякъде на Сребров от сценария „Пърформанс“ и на Георги Елезов от „Прелезът“. Има обикнати женски образи, първата линия е на добрите съпруги, които се грижат за децата и мъжете си, като преодоляват куп житейски грижи, но остават емоционално привързани и солидарни, и втората линия – на обърканите млади момичета, които плуват в деморализираната среда на постсоциалистическото време. Също любим е и персонажът на възрастния чичко или съсед без „социално положение“, който помага в безизходица, може да му се обадиш или да преспиш при него. Комбинациите на солидни мъже в остри екзистенциални кризи, потърсили отшелнически живот в хармония с природата, красиви млади жени, които търсят богати любовници или просто сигурност и любов, и селяни, които не са и помисляли за култура и бизнес, примирени със социалната мизерия, са често срещани в полето на тези истории. Приятелски семейства, разположени във вила на морето, в планината или в задръстения град, се учат да общуват, потушавайки самотата и абсурда на материалния свят. Навсякъде дебне конфликт между градското и напуснатото природно, стреса и хармонията, повърхностното преживяване и задълбочения разговор, света на изкуството и този на случайната, изпаднала отнякъде „далавера“. В стила на Людмил Тодоров има звуци от повестите на Павел Вежинов или психологическите разкази на Георги Райчев и Константин Константинов.

Въпреки че сценариите са „кинопроекти“, те се четат в общ белетристичен тон с останалите произведения. Първият от четирите сценария е по-различен със своята камерност и близък план, той „стои“ някак театрално със своето действие в хола и кухнята на стар апартамент. На това близко разстояние са разположени объркани семейни взаимоотношения, всмукваща любов от миналото тип „Гетсби“ и трагичен наркоелемент с висока чувствителност. Миналото е едно трудно настояще. В „Пърформанс“ нещата са далеч по-широкообхватни с двете конкуриращи се жени на Сребров, джипа и вездесъщата жега сред битовата картина на нравите в малко провинциално градче. В сценария „Семейни жени“ се лутат на преден план две млади момичета на фона на женска група с тартор Светла, която насила се омъжва за богат мъж. „Прелезът“ е прекрасен идилично-рустикален текст за смисъла, който прави връзка с повестта „Разговорът“.

Иван Черкелов и Людмил Тодоров не успяха да стигнат числото 9 на филмите си, колкото са разказите в прочутия сборник на Селинджър. При Людмил Тодоров режисьорът и писателят се продължават един друг. Онова, което приятелите му казват: умееше като никой друг да отделя важното от маловажното, наистина е равно на сто процента разговор по същество.