Култура / Брой 1 (3014), Януари 2025

С писателката Анне Вебер, която гостува на Софийския международен литературен фестивал през декември 2024 г., разговаря Людмила Димова

Анне Вебер е родена в Германия, но от 40 години живее във Франция. Завършила е френска литература и компаративистика в Сорбоната. В нейни преводи на немски и на френски излизат произведения на Петер Ханке, Сибиле Левичаров, Ерих Мария Ремарк, Маргьорит Дюрас, Натали Сковронек. През 2020 г. романът ѝ „Анет, епос за една героиня“ (превод на български Жанина Драгостинова, изд. Black Flamingo) печели престижната Германска литературна награда. Използвайки жанра на героичния епос, Анне Вебер разказва в стихове живота на една жена – французойката Ан Боманоар, която съвсем млада се включва в Съпротивата, успява да спаси от нацистите две еврейски деца, а през Алжирската война, вече лекарка и майка, се присъединява към мрежата „Жансон“, подкрепяща борбата на алжирския народ. Арестувана е и попада в затвора бременна с третото си дете, успява да избяга, преди да чуе присъдата. Дълги години живее далеч от Франция и от трите си деца, впоследствие получава амнистия в родината си. Писателката я среща случайно, когато тя е вече на преклонна възраст. Ан Боманоар умира през 2022, малко преди да навърши сто години.

Винаги ли срещате вашите герои случайно в живота?

Не, разбира се. Но мисля, че случайността играе голяма роля в живота и в писането ми. И в известен смисъл се влюбих в тази жена още когато я видях и чух да говори. И от тази случайна среща се роди книгата. В други случаи срещата може да е „на хартия“ – имам книга, посветена на единствения син на Гьоте – Аугуст фон Гьоте. Попаднах на този персонаж в романа на Томас Ман „Лоте във Ваймар“, където той се появява мимолетно.

Но не е ли и новата ви книга, която изследва предградията на Париж, също плод на случайност?

Вероятно да, един човек ми предложи да го съпровождам из предградията на Париж (при подготовката на филм за голямото строителство преди олимпиадата през 2024 г., б.а.). Книгите ми имат предимството или недостатъка – зависи кой как гледа на това – да се различават значително една от друга. Това не е белег за качество. Има много добри писатели, които пишат непрестанно една и съща книга, и други като мен, които изобретяват нещо ново, понякога и нови форми.

Кога разбрахте, че ще напишете книга за Ан Боманоар?

Вече се познавахме, когато тя ми каза, че е публикувала мемоарите си в едно малко издателство. Обясни ми, че това е книга, която човек пише за собствените си деца и внуци. Беше невероятно интересна, с много детайли, забавни епизоди. Тази жена притежаваше всички качества, които аз нямам – смелост, решителност, сила на духа, но не беше писателка. Тогава си помислих защо да не преразкажа историята ѝ по моя начин.

Как се появи идеята да напишете епос?

Питах се как мога да разкажа историята на реално съществуващ човек, с когото съм се срещнала и той ми е доверил живота си. Аз не съм биограф, нямам претенция за обективност. Не можех да напиша и традиционен роман за нейния живот, това означаваше да използвам историята ѝ за мои лични, литературни цели. Изобщо не можех да си представя как съчинявам псевдореалистични диалози. След това си спомних за този древен литературен род – героичния епос. Създаден, за да възпява великите дела на храбри герои. Предаван е устно и ритъмът е помагал при изпълнението. Написах първите двайсетина страници, но в един момент си представих какво ще кажат редакторите в моето тогавашното голямо издателство, когато им занеса епос в стихове. Представих си техните гримаси и се опитах да пренапиша тази част. Не беше трудно, просто махнах стиховете и продължих в проза. Забелязах обаче, че ритъмът се изгуби, затова продължих в стихове. И книгата беше отхвърлена незабавно от моето тогавашно издателство „Фишер“. Плаках, защото бях положила много труд, бях вложила цялата си душа в този ръкопис. После намерих едно по-малко издателство в Германия, което не залагаше толкова на търговския успех, то публикува книгата. Беше като в приказките – първо отхвърлена, после въпреки всичко публикувана, след това влязла в дългия списък на Германската литературна награда, после в късия и накрая получила наградата. Книгата е преведена на български, но и на много други езици, неотдавна излезе на албански, на арабски, както и на китайски. Последното, което съобщих на Ан по телефона преди смъртта ѝ, беше, че книгата ни ще бъде преведена на китайски. Тя се разсмя така, сякаш не повярва.

Как реагира тя, когато прочете вашата книга?

В началото бе много учудена. Предполагаше, че пиша роман, че тръгвайки от нейната история, ще измисля друга, ще променя имената. Каза ми: „Чудесно, но това не съм аз“. В началото бях обезкуражена, после си дадох сметка, че тя всъщност не гледаше на себе си като на герой. Макар да не използвам тази дума и да не я възхвалявам, все пак я представям като необикновена личност. Вероятно това я беше смутило. Но преди всичко това не беше нейният поглед върху преживяното, а моят.

Според вас в какво се изразява фикцията в книгите ви, много от които се основават на реални факти?

Миналото не може да се изобрази по друг начин, освен като фикция. Бях прочела преди време нещо, което съвпада с моя възглед – от един немски анархист, Густав Ландауер, убит през 1919 г. Той пише, че има два вида минало – това, което наистина се е случило, то днес е недостъпно за нас. В минутата, когато се е случвало, е било действителност, но вече не е. Другата форма на минало е това, с което се занимаваме, от което се интересуваме, за което четем, но то не е нещо завършено, съществува само пътят на нашето приближаване към него. Според мен това е единственият път, по който писателят може да тръгне. Макар че винаги казвам: „Това не е фикция, тук нищо не е измислено“, е ясно, че това не е миналото, каквото е било.

Книгата е създадена на два езика – немски и френски. Доколко се различават двете ѝ версии?

От няколко години създавам първо немската версия, после френската. Двете се стремят да се отдалечат една от друга, различните езици ме водят в различни посоки. Първо пиша книгата на немски, но още преди да е издадена, започвам на френски. Не създавам всичко наново, а подхождам, както превеждам други автори – изречение по изречение или стих по стих. Само дето се чувствам много по-свободна, защото е моят собствен текст. Бих ги определила като две много различни версии на една и съща книга. След като завърша френския текст, отново се обръщам към немския, все едно го гледам под лупа.

Доколко този процес е повлиян от вашия богат опит на преводач?

Първата ми книга излезе на френски през 1989 г. Семейството и приятелите ми в Германия не можеха да я прочетат, затова написах за тях немска версия и бързо намерих издателство в Германия. Оттогава имам две издателства в двете страни и пиша всъщност два оригинала.

Различаваше ли се рецепцията на книгата за Анет Боманоар в Германия и във Франция?

В Германия не чух критики по отношение на представянето на историческите събития, на френската колониална история, във Франция имаше критики, макар и не толкова много, защото нямах толкова много публични срещи. Във всички големи френски вестници излязоха рецензии освен в консервативния „Фигаро“, където иначе публикуват отзиви за книгите ми. Мисля, че това имаше нещо общо с факта, че тази жена е била осъдена от френски съд на десет години затвор и е обявена за терористка. И в очите на някои французи хора като нея няма да бъдат реабилитирани. Те си остават терористи, които са изменили на Франция.

Имате книга за вашия прадядо, близък приятел на големите еврейски философи Валтер Бенямин, Гершом Шолем, Мартин Бубер… В каква литературна форма разказахте миналото на вашия род?

Моят прадядо е роден точно сто години преди мен, през 1864 г., и е починал през 1924 г., не е доживял националсоциализма. Бил е юрист, а след това евангелски пастор, бил е добър приятел с евреите интелектуалци, той е героят на семейството от страна на баща ми. Бил е на „ти“ с Бенямин – гордеем се с него (смее се). Оставил е писмено наследство, с което никой не се беше занимавал сериозно. Аз започнах да го проучвам, отидох в архива на Бенямин в Берлин. Това е пътят, по който тръгнах, за да се приближа до този човек и неговото време. Той е починал през 1924 г., аз съм родена през 1964 г. – между нас има едно голямо препятствие, което не може просто да бъде прескочено. И това са годините на националсоциализма и междинното поколение на моя дядо, когото познавах, той е бил нацист, на моя баща, възпитан в духа на нацизма. Получи се книга за пътя, по който се приближавам до моя прадядо, но и до поколенията между нас двамата, книга за това какво означава да си германец. Какво е означавало за моя прадядо, какво означава днес за мен. Бенямин е казал за този мой прадядо, че е най-задълбоченият критик на германското след Ницше. Под критик, предполагам, е имал предвид мислител. Бенямин вероятно е имал предвид германския дух, ако сте чели книгата му „Германци“ (Deutsche Menschen), публикувана в изгнание под псевдоним, поредица [подбрани от него] писма между германци. Искал е да даде представа за мисленето на германците, за духа на хуманизъм преди упадъка. Моята книга не е роман, тя е белетристично занимание с всички тези въпроси. Като жанрово обозначение в подзаглавието написах „дневник на едно пътуване във времето“. Образът на прадядо ми се променяше в хода на моето проучване, на срещите и разговорите, които имах.

Кога намирате време за преводи?

Откакто получих наградата, не превеждам, защото много пътувам. Но когато завърша една книга, не мога на следващия ден да започна друга. Тогава се обръщам към превода, с който си изкарвам прехраната.