Култура / Брой 3 (2956), Март 2019

Фотографската изложба, осъществена благодарение на дарението на италианката Надежда Близнаков, е до 7 април в „Квадрат 500“.

Как са изглеждали българите преди 100 години, с какво са се занимавали и как са застроявани стара София и старо Велико Търново – това може да научим от фотографската изложба на фондация „Ценности“, която се откри на 8 февруари в „Квадрат 500“. Експозицията е колкото историческа и етнографска, толкова и дълбоко емоционално преживяване, защото е плод на усилията на много хора.

Изложбата включва 37 снимки от България, прехвърлени от старинни стъклени плаки, които са лично притежание на италианка с български корени – 95-годишната Надежда Близнаков, която преди 20 години ги предоставя на фондация „Ценности“. Днес чрез експозицията „България през стъклото на времето“ те стават публично достояние.

„От деня, в който се роди идеята, ние искахме тази изложба да е нестандартна като замисъл, новаторска като концепция и съвременна като реализация. Надявам се чрез необичайните експонати всички ние да отправим поглед назад, към едно време, което понякога сякаш забравяме, но което би могло да бъде богат извор за самочувствието ни на българи“, каза по време на откриването на изложбата председателката на фондация „Ценности“ Антонина Стоянова. От своя страна, директорката на Националната галерия Яра Бубнова подчерта художествената и историческата стойност на представените творби.

Специално за откриването у нас пристигнаха дъщерите на Надежда Близнаков – Кристина, Николета и Даниела де Микели Витури. Преди да отпътуват за София, те са заснели видео с майка си, в което тя заявява: „Щастлива съм, че доживях до 95, за да мога пак да говоря за България“. По време на изложбата ще се върти документалният филм „Съкровище в сърцето“ на Даниела Кънева и Ирина Дилкова, посетили Надежда Близнаков в Италия.

Показаните 37 черно-бели кадри са уловили отделни моменти от всекидневния трудов и празничен живот на българина от 20-те и 30-те години на ХХ век. Безименният фотограф ни позволява да се полюбуваме на природата и архитектурата на България, на красотите на носиите и накитите. Но това своебразно пътуване във времето е повече от фотографско свидетелство, то е разказ за нравите и душевността на българския народ отпреди век. На снимките виждаме моменти от розобер, от вършитба, как моми с менци се редят на опашка за вода, жени от Северна България предат вълна, други опъват прежда на двора, подготвяйки я за тъкане, а по-нататък седнали зад стана, тъкат платно. В няколко кадъра красиви българки гордо позират в пищни носии, богато нагиздени с накити. Виждаме напети вакарелки и моми от Ихтиманско с характерните за шоплука тъмни сукмани, има и невести от Боженци и граовци от Трънско. Нито един празник, а камо ли сватба не могат да минат без хоро, което фотографът също е запечатал. Във всички снимки правят впечатление свенливостта, дори леката свитост на жените по онова време, а при мъжете личи скрито достойнство.

Към фотографиите има обяснителни текстове от етнолога Анелия Милушева. От тях можем да научим как се подготвяло платното за тъкане, коя от сниманите шевици от кой край е, какво означава гривна „кубелия“ или прочелник.

Заслуга за това, че днес можем да се любуваме на тези снимки, има фотографът Иво Хаджимишев, който преобразува изображението на плаките (предтечи на диапозитива) в снимки. Посетителите могат да видят част от стъклените пластини в една от витрините, а в друга – стар фотоапарат, подобен на този, с който са снимани, предоставен от Иво Хаджимишев.

Самите 37 плаки са били грижливо подредени в кутия, всяка старателно увита в хартия. Когато ги разгъват, се оказва, че обвивките също са цяло съкровище – пожълтели от времето листове от дипломатически грами от 20-те и 30-те години на ХХ век, съобщения на агенция „Ройтерс“ и БТА, свързани пряко или непряко с България. Иво Хаджимишев ги снима, а кураторката Райна Дамяни решава част от тях да бъдат отпечатани на текстил и да се направи своеобразна инсталация. Така всеки може да ги прочете.

Изложбата може да бъде видяна в „Квадрат 500“ до 7 април, след което има покана да гостува в Бургас. Вероятно ще обиколи и други градове, като организаторите имат намерение да я покажат и в Италия заедно с по-дълга версия на документалния филм „Съкровище в сърцето“ с Надежда Близнаков. Експозицията ще бъде включена в календара на официалните чествания, които предстоят тази година по повод 140 години дипломатически отношения между България и Италия.

Семейната история

Във филма „Съкровище в сърцето“ Надежда Близнаков разказва необикновената история на своя род, в който се преплитат български и италиански корени, както и своята лична история. След като разказва за възхода и трудностите в живота на семейството си, в края на филма Надежда Близнаков заключава: „Българският характер е много силен и той може да преодолее всичко“. В изложбата може да видим и нейната автобиографична книга „Любовта може всичко“ (на италиански език).

Необикновената семейна история започва с дядото на Надежда – Марко Близнаков. Будният младеж от Стара Загора е изпратен от княз Фердинанд да специализира пристанищно дело в Триест, след като завършва инженерни науки в Гент, Белгия. Там се влюбва в състоятелната италианка Петронила Венециани, която го придружава в Бургас, докато той участва в изграждането на пристанището. Там се раждат две от децата им.

 Семейството се връща в Триест, където във вила „Венециани“ живеят заедно с фамилията на прочутия писател Итало Звево, женен за сестрата на Петронила – Ливия. Двамата работят във фабриката на тъста си. Марко изобретява корабна боя, опазваща дъното на плавателния съд от налепи, които налагат след всяко плаване той да влиза на док. Британският кралски флот купува патента, фирмата отваря офис в Англия. Тук семейството се запознава с писателя Джеймс Джойс. Канят го в Триест, където той остава 11 години и този период се смята за най-плодотворния в творчеството му. В знак на благодарност за гостоприемството, преподава английски на две от дъщерите на Марко Близнаков.

Българинът става почетен консул на родината си в Италия и поръчва стъклените плаки, за да изнася с тях сказки за красотите на България и нейния бит. Те се пазят в семейство Близнаков като родова реликва, синът му Никола – също почетен консул, продължава традицията, а неговата дъщеря Надежда решава да ги дари на отечеството на своите предци.

За родолюбието на Марко Близнаков говори и фактът, че той поискал след смъртта си да бъде положен не в импозантната гробница на семейство Венециани, а в своя собствена с надпис на български език „Марко Близнаков, Стара Загора“. В изложбата е показана снимка на малката Надежда, неговата внучка, в тракийска носия.

Бащата на Надежда Близнаков – Никола Близнаков, се жени за италианка, но се развежда с нея. По традиция дори разводът да е по вина на съпругата, детето се присъждало на нея. Това става причина Никола Близнаков да открадне малката Надежда и да я отведе в Стара Загора. До 18-годишната си възраст Надежда обикаля пансионите в Европа, за да не я открие майка ѝ.

Надежда се влюбва от пръв поглед в бъдещия си съпруг – граф Микели Витури, с когото преживява труден живот. Той живее в Индия и когато се връща през 1946 г. в Триест, разбира, че новата власт в Югославия му е отнела замъка, а семейството му се е пръснало. После 9 години те прекарват в Южна Африка. Животът в различни страни по света кара трите им дъщери – Кристина, Даниела и Николета, да признаят днес, че навсякъде се чувстват бежанки. Едва в България за пръв път усетили, че са си у дома.