Култура / Брой 3 (2956), Март 2019

69-ият международен кинофестивал в Берлин, последният за „ерата Кослик“, приключи с умни решенията на журито

Изтъркан. Циничен. Достоен за презрение. Стар. Зъл. Варварски. Отвратителен. Жалък. Това са думите, заредени с усещането му за родината Израел, за които се сеща Йоав. Младежът върви по улиците на Париж с френски речник в ръка и учи думи. Синоними. Иска да забрави идиш и да говори на френски. Иска да забрави родината. „Чак пък толкова лоша не може да бъде нито една страна на света“ – казва приятелят му Емил. В тази начална сцена е и ключът към филма „Синоними“ на режисьора Надав Лапид, който спечели Златна мечка на 69-ия международен кинофестивал в Берлин, както и наградата на ФИПРЕССИ. Всяко фестивално жури, както и това начело с Жулиет Бинош, е изправено пред избора дали да направи реверанс пред масовата публика, или да предпочете филм от тези, които след това намират разпространението си главно в кината от типа „артхаус“. Решенията на тазгодишното жури балансират между двете, като се съобразяват с мотото: „Личното е политическо“.

След казармата в Израел младият Йоав пристига в Париж само с една раница. Настанява се в огромен празен апартамент, но докато се къпе във ваната, някой му открадва и раницата. Така Йоав застава на старта на новия си живот гол и без никакво притежание. За кратко го приютяват съседите – Емил, син на индустриалец, който иска да стане писател, и Каролин, доскоро отдавала се предимно на сексзабавления, в момента студентка в консерваторията. Двамата снабдяват новия си познайник с дрехи (жълто пардесю), както и дебела пачка пари. Йоав иска да се отърве от спомените си, например от този как в казармата в Израел лежи на земята и стреля, като в същото време до ухото си държи телефон, от който се чува френска песен. Откосите са в ритъма на песента. Още тогава той е мечтал за Париж и ето го сега тук. В Париж всичко трябва да е различно, поне такива са очакванията му. Младежът започва работа като пазач в израелското консулство, но си има неприятности, защото отказва да говори идиш. Колегата му пък обича да предизвиква антиеврейски реакции сред парижани, като ги дразни. Казва, че Европа е „гнездо на антисемитизма“. Йоав губи работата си и за да се издържа, се цани като модел за голи сцени. Попада на порно продуцент и изнервен, проговаря на идиш. Но пък с баща си, който пристига от Израел, за да си го прибере, Йоав отново отказва да общува на идиш, подканя го да си ходи на английски. Трима са френските герои, които Йоав боготвори: Наполеон, Зинедин Зидан и Жан-Люк Годар. Вероятно и с режисьора е така. Като играта на футболиста камерата във филма прави резки движения; като стилистика „Синоними“ доста напомня киното на Годар (липсата на какъвто и да е битовизъм, разполагането на героите в кадъра често като цветни петна, диалози, които нямат своята реалистична обосновка, а служат за изказване на житейски позиции…); като императора Йоав тръгва наперено, но не успява да стигне до победа. Героят постоянно преминава от едно емоционално състояние в друго, често противоположното. Усещането за самотност се сменя от чувството, че хората наоколо му дотягат, тихата кротост става агресивност и обратното.

В сравнение с Йоав писателят Емил намира своя живот прекалено банален. Йоав му подарява историята си. А тя, както и филмът, е за търсенето на собственото Аз, за опита човек да се отърве от миналото си и за трудността, дори невъзможността да го направи. Защото, колкото и да му се ще на Йоав, миналото не е раницата, която ти открадват и оставаш без него, чист и неопетнен. Във филма липсва конкретност какво е накарало героя да намрази страната си и да поиска да смени израелската си идентичност с френска. Разбира се обаче, че когато човек търси начин да се отърве от клишетата на родината, без да ще, влиза в клишетата на страната мащеха – и това ясно се вижда в сцена, в която Йоав трябва да положи изпит, за да стане французин, и е принуден да пее „Марсилезата“. Изобщо пътят на промяната на националността е дълъг, сложен, мъчителен и обикновено с неособено щастлив край.

Ролята на Йоав се изпълнява от младия израелски актьор Том Мерсие, който също като героя си заради снимките на този филм се е преместил в Париж и сам е научил френски, прекъсвайки всякакъв контакт с Израел.

Историята на Йоав е донякъде автобиографична и за режисьора на „Синоними“ Надав Лапид. Роден през 1975 г. в Тел Авив, той следва там философия и кино, но след травматични преживявания в израелската казарма внезапно отлита за Париж, и то с еднопосочен билет. През 2011 г. Лапид дебютира с филма „Полицаят“, отличен със специалната награда на журито на фестивала в Локарно. В него режисьорът разкрива сложните отношения между полицай и привърженик на лява екстремистка група в Израел. Докато „Полицаят“ е само израелски филм, четвъртата му творба „Синоними“ вече е израелско-френско-германска копродукция. „Въпреки всичко аз се чувствам свързан с Израел“ – каза на „Берлинале“ режисьорът Надав Лапид, който също като героя си е разбрал, че тоталното откъсването от родината е практически невъзможно. Особено когато като творец си решил да експлоатираш именно тази връзка.

Голямата награда на журито отиде (дали заради френската връзка) при един от любимците на „Берлинале“ – Франсоа Озон за „По Божия милост“. Вероятно от страна на фестивала, който обича да прави политически жестове, призът е и братско рамо за Озон, тъй като Католическата църква се опитва да попречи на предстоящото разпространение на филма във Франция. Озон не иска филмът му да бъде разглеждан като политически, а като „граждански“. Но е факт, че с „По Божия милост“ той се намесва директно в събития, които в момента са актуални във Франция. Дори в известен смисъл намесата му е изпреварваща – на 7 март в Лион е насрочено съдебно дело срещу свещеник, забъркан в 70 случая на сексуално насилие спрямо деца от 70-те и 80-те години на миналия век в католически интернати. Озон не е прибягнал до художествена измислица, героите му са с истинските си имена. „Не виждам защо да ги крия, обществеността отдавна знае за тези случаи“ – обясни той. Дали смята, че филмът му ще окаже някакво въздействие върху решението на съда? „Не. Във Франция съдът е независима инстанция – убеден е Озон. – Много повече се надявам да окаже въздействие върху обществото, защото, макар че всички знаят, всички продължават да мълчат.“ Надежда той вижда в това, че филмът вече е купен в много страни със силно присъствие на Католическата църква.

Действително в последните години в програмата на „Берлинале“ има поне един филм, занимаващ се с този проблем в различни държави. И въпреки обещанието на папата, че всичко ще излезе на светло, драмата на някогашните деца, над които е било извършено сексуално посегателство, продължава да бъде заобикаляна от Църквата.

В търсене на сюжет Озон попада на сайта „Свободна дума“, където жертви на насилието разказват своите истории. Свързва се с тях и по разказите пише „фикшън“. На пресконференцията режисьорът няколко пъти наблегна именно на „фикшън“, тъй като реалността била далеч по-жестока, нещата, които чул – прекалено интимни, за да бъдат показани документално пред камерата. Финансирането на филма също не протекло никак леко, от „Канал +“, където обикновено на драго сърце приемат участие във филмите на Озон, този път отказали „заради темата“.

Докато името на Озон е еднакво известно и на широка публика, и на тесни специалисти, то това на Ангела Шанелек, удостоена със Сребърна мечка за най-добър режисьор, е познато само на най-запалените синеасти. И макар че досегашните ѝ филми са включвани в различни програми на фестивалите в Кан, в Локарно, във „Форум“ на „Берлинале“, Шанелек сякаш стои встрани от шумотевицата на популярността. 57-годишната режисьорка преподава във Висшето училище по изобразителни изкуства в Хамбург, но иначе се числи към т.нар. „Берлинска школа“. Това определение обхваща режисьори, учили в Германската академия за кино и телевизия в Берлин и излезли с първите си филми около 2000 г. Френската критика първа ги обединява под названието „Новата немска вълна“, но за да ги различат от „Новото немско кино“, в което влизат режисьори от 70-те години, германските медии се спират на „Берлинска школа“. Филмите им не се показват в големите киновериги, не отчитат главозамайващи приходи, въртят се в малки салони и в програмите на фестивали. Героите често са само загатнати, а не психологически плътно представени. Обикновено се намират в състояние на бягство – буквално от едно място към друго или метафорично в търсене на себе си. Настроението е депресивно, отражение е на несигурността за днес и утре, която все повече обхваща средната класа в Германия, към която спадат и въпросните творци.

„Бях вкъщи, но…“ не се отличава много от тази характеристика. Заглавието е реплика към филма на Ясудзиро Озду „Роден съм, но…“. Шанелек разказва за едно разпадащо се семейство, което до голяма степен наподобява нейното собствено. Бащата е починал, майката търси начин да се справи с двете си деца, по-големият син изчезва за известно време, майката безутешно го издирва, после той се връща – без обяснения къде и защо е бил. Първата част на филма минава почти само в мълчание. Куче гони заек, магаре гледа как кучето разкъсва мъртвото животно. Майката върви по улицата. Купува разбичкано старо колело, после го кара, после то се разваля, тя се опитва да го върне… Ангела Шанелек разказва най-вече чрез кадрите и по-малко с думи. Животът не може да бъде обяснен, може само да бъде показан. Говоренето присъства едва ли не само като текст от „Хамлет“ – пиесата, която синът ѝ репетира в училище и очевидно трябва да насочва към сложните отношения майка – син. Шанелек не театрализира киното, а обратното: превръща театралните сцени във филмов инструмент. Към финала се стига до езиково избухване, но то се откроява именно защото досега е властвала тишината.

Наградата на „Бях вкъщи, но…“ беше приета с радост от цялата немска критика, която смята, че досега Шанелек е била пренебрегвана, за разлика от останалите ѝ колеги от „Берлинската школа“, че режисьорката представя киното в чист вид и най-важното – не се съобразява с желанията на публиката за лесни филми, а от години върви по пътя, определен от собствените си и тези на съмишлениците ѝ разбирания за изкуството като цяло и за изразните средства на киното в частност. Дали обаче Сребърната мечка ще ѝ осигури повече зрители и интерес от големите кина? Едва ли. И добре, че е така. Журито на Жулиет Бинош постави точния знак на точното място: да не забравяме, че киното се е родило като мълчалива движеща се фотография.

Но не може и без подадена ръка към публиката. Сребърните мечки за женска и мъжка роля отидоха за един филм – китайския „Сбогом, сине мой“ на Ван Сяошуай, съответно при Юн Мей и Ван Цзинчун. Действието на тричасовата сага, в чийто център е изгубило сина си семейство, се простира от малко след „културната революция“ почти до днес. Много неща могат да се научат за Китай от този филм – и вече познати, и нови, като например това, че песента по стихове на Робърт Бърнс „Налей от старото вино, за миналите дни…“ се е пяла там в годините след „културната революция“. За същото време е ставало дума и във филма на Джан Имоу „Една секунда“, който беше включен в конкурса, но не пристигна в Берлин, защото според неофициалната информация не получил разрешение от китайската цензура. Защо тогава „Сбогом, сине мой“ е бил пуснат, а този на Джан Имоу спрян? Това тепърва ще се разбира. Макар и много вълнуващ, дори на места разтърсващ емоционално до сълзи, „Сбогом, сине мой“ е разположен в рамките на политически разрешения поглед към миналото в Китай. Сюжетът е накъсан и върви зигзагообразно между минало и настояще, без това да е пречка при възприемането.

Журито много хитро успя да издърпа от 16-те филма в конкурса както тези, които искат да развиват арт киното, така и другите, които са добри образци на комерса („Сбогом, сине мой“). Едва ли директорът Дитер Кослик е можел да си пожелае по-хармоничен завършек на своето продължило 18 години управление. Кослик получи заслужените си почести, но като че ли никой не се просълзи чак толкова на раздяла. Много по-силна е тръпката от неизвестността. Какво ще стане догодина, когато „Берлинале“ ще чества своята 70-годишнина, ще се провежда за първи път по времето на раздаването на Оскарите и ще има два нови директори: Карло Катриан (идва от фестивала в Локарно) и Мариете Рийзенбек. Катриан вече обяви, че ще доведе досегашния си екип от селекционери. Ясно е, че очакванията са догодина „Берлинале“ да излезе от руслото на познатото. Къде ще отиде обаче, като излезе…?