Култура / Брой 4 (3017), Април 2025

Барчето на болницата. Навън в мърлявия парк до нея. Тримата сме седнали на пластмасови столчета край ниска маса и пием лимонада в стъклени шишета с цвят на риванол. Дядо е с разтворена пижама, само долните няколко копчета са употребени по предназначение, сребърните косми по изпосталелите му гърди се показват. Като се наведе към масата и пижамата съвсем увисне на хилавото му смалено тяло, се виждат и кръглите очертания на машинката, която преди дни му имплантираха под лявата ключица. Сърдечна адамова ябълка. Цицина, но не на главата, а баш до сърцето. Пейсмейкър. Двамата стават. Татко отива да върне дядо в отделението. Свиждането е приключило.

– Изчакай тук и не мърдай! – казва баща ми. – След малко се връщам.

– Дадено.

Надигам лимонадата и пия дълго, газираното реже вечно зачервеното ми гърло. Половината свят иска да ми махне сливиците. Аз обаче не си ги давам. Третирам ги системно и съвестно с лимонада и сладолед. Едно куче рови в хигиенните и медицински отпадъци край кофата: бинтове, спринцовки, маркучета и празни банки, вече влели се в клетниците от болницата.

От летния лимонаден унес ме вади притичал каталясал дядка, който очевидно много иска да общуваме. Рошава коса, нервно лице, пижама подобно на всички гости в този принудителен хотел, чехли на краката…

– Момче, как да си тръгна от тука?

– В смисъл?

– От’де да мина за гарата? От едно близко село съм. Цинга, знаеш ли го?

– Виждал съм му табелата. Смешно име.

– Не се занасяй, ами кажи как да стигна до гарата! Разбрах, че има бусчета до Търново начесто, къде спират на разклона за мойто село...

– Ама lие… така ли?! – меря го с очи от до.

– Казвай бе, момче!

Разтреперва се от нетърпение, разнообразни тикове играят по лицето му. Поглежда плашливо назад през рамо. Проритва с крака като престарял бик, който след секунди ще пуснат на арената за последна печална атракция.

– Продължете натам – почвам да соча. – Свийте вляво на студентското общежитие. Нали го виждате в дъното!? – Jой кима. – После се пускате по стълбите през горичката. За десет минути сте в града. Питайте за спирка на автобус 6 или 13 в посока квартал „Трендафила“. Има и маршрутни таксита на цената на билетчето. И в двата случая слизате на Механотехникума. Автогарата е срещу него от другата страна на булеварда.

– Да си жив и здрав! И да знаеш – това не е живот!

Изрича последното и тръгва бързо, но и някак немощно в указаната посока като дълго лежал човек с атрофирали мускули. Влиза в гората и го губя от поглед.

В следващия момент лумва суматоха откъм болницата. Нашествие от бели престилки в далечината. Идват насам. Тайфата на медиците пита по пейките в парка и по масите на барчето: старец... видимо на осемдесе… среден на ръст... бос по чехли... гневен и неадекватен.

Приплъзвам седалището си максимално напред на стола, за да се сниша. Ако носех бейзболна шапка, щях да натисна козирката ѝ. Ако имах качулка, щях да я вдигна. Баща ми се появява отнякъде и ме събира да си ходим. Обичам го.

* * *

Два дни по-късно той се прибира от работа и хвърля местния вестник на масата в кухнята. На първа страница, долу вдясно, се мъдри заглавие:

Възрастен мъж избяга от болницата и се самоуби.

Нататък текстът продължава с дребни букви:

77-годишният Г. Х. от дряновското село Цинга сложи край на живота си, след като първо избяга от областната многопрофилна болница.

Спирам да чета.

Изписаха дядо. И въпреки това – аз се залежах вкъщи. Спрях да ходя на училище. Отказвах да се храня. Нашите се видяха в чудо, но така и не им казах. Съществуваше ли пейсмейкър, който да възстанови ритъма на детското сърце и да му върне лекотата и радостта от живеенето? Представях си картини как самоубиецът се мъчи в отвъдното. Днес се опитвам да го оправдая и да му простя, но ми е трудно…

Трудно е.